събота, 12 декември 2009 г.

Първият сняг е достоен само за "Хвърчащата класна стая"

Преди няколко дни се замислих дали ми се е случвало да плача на книга. И изненадващо, отговорът беше "да" и то точно на тази. Е, не говорим за голям рев, неутешимо хлипане и т.н., по-скоро умилително просълзяване (и още малко :).

Днес се замислих коя е най-коледната книга, която имам и съм чела. Отговорът е тази.

"Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер е едно от големите книжни събития в детските ми години (придружена от "Хайди" на Йохана Спири и "Без дом" на Хектор Мало). Нали си спомняте онази чудесна поредица малки жълти детски книжки... Вечните детски романи. Най-добрият подарък за всеки празник.

Романът на Ерих Кестнер разказва за група приятели-ученици, живеещи заедно в пансион, за техните "войни", отношения с авторитетите в лицето на учители, директор и просто един възрастен другар ("другар" е много хубава дума), подготовката на учебна пиеса и няколко ужасно трогателни писма. Всичко това дни преди Коледа.

По детски красива и истинска книга. Който не я е чел, не я открива в библиотеката си и не я намира в книжарницата, може да я прочете тук. Да, досадно е да се чете от монитора, но си заслужава. Един съвет - четете я, докато навън още вали сняг ;)

неделя, 22 ноември 2009 г.

Халед Хосейни и неговата кауза

"Работата ми в помощ на бежанците е едно от най-удовлетворителните и важни начинания в моя живот. За да помогнете или просто да научите повече за агенцията (Върховният комисариат за бежанците към ООН), за работата й или за окаяното положение на бежанците изобщо, моля, посетете следния сайт - www.UNrefugees.org. Благодаря ви."

Това са последните думи в книгата на Халед Хосейни "Хиляда сияйни слънца".

Романът е увлекателно сливане на художествена и документална арабска приказка. Проследява политическите промени през последните 30 години в Афганистан, НО през погледа на две обикновени момичета, нелепо бързо превърнали се в жени. Откъснатите оттук-оттам истории за талибаните, пущите, Осама бин Ладен, СССР, НАТО, Пакистан, Америка и каквото и още да сме дочули с едно ухо, тук заемат по-уверено мястото си.

"Хиляда сияйни слънца" е книга с точни дати, но без намерението да се превръща в безлична историческа хронология.

15-годишната Мариам взема едно, буквално, съдбоносно решение, макар и по детски наивно. За няколко дни то води до насилственото й откъсване от родния й град, майка й, приятелите й, преместването й в Кабул и женитбата й за непознатия 40-годишен обущар Рашид.

20 години по-късно, 14-годишната Лайла попада в семейството на Рашид като негова втора съпруга. Изгубила голямата си детска любов, тя бързо се превръща в жена, майка и робиня.

10 години по-късно Мариам и Лайла продължават своята борба с "тираничния мъжки свят" в Афганистан.

Междувременно, докато светът настръхва при мисълта за близкия Изток, талибаните и Осама бин Ладен, героите на Халед Хосейни плачат за унищожената красота на Кабул, докато си нашепват поемата на Саиб-е Табризи:

Не можеш преброи луните,

блещукащи по покривите му,

нито хилядата сияйни слънца,

скрити зад зидовете му.

Халед Хосейни е роден на 4 март 1965 в Кабул. Баща му е дипломат в Афганистанското външно министерство, а майка му е учителка в девическа гимназия. Семейството има възможността да живее в богат квартал, където жените и мъжете се ползват с равни права. Поради назначенията на бащата, Халед и неговите трима братя и една сестра живеят в Техеран (Иран), а по-късно и в Париж. След промените в Афганистан през 1978-1980, семейството иска политическо убежище от САЩ. През 1980 се установяват в Сан Хосе, Калифорния.

През 1993 година Халед се дипломира като лекар. Той става посланик на добра воля на Върховния комисариат за бежанците към ООН, създава фондация на името си, която събира хуманитарни помощи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан.

Книгата, с която всъщност става световно известен, е написаната четири години по-рано "Ловецът на хвърчила" (2003). Убедена съм, че скоро ще дойде и нейният ред.

събота, 14 ноември 2009 г.

Светът е голям и източните пиеси ни дебнат отвсякъде

В опит да съм болезнено откровена ще призная, че не всичко в София е толкова безумно тъпо. Първата седмица там се оказа времето на "ще получа това, което си поискам". Видях се с много добри приятели, шматках се по цял ден само там, където ми се шматкаше, хапвах само това, което ми се хапваше, и... в рамките на 7 часа изгледах два нови български филма в две различни кина. Ок, първата 5-дневна седмица в София беше поносима. (Още по-добре щеше да е, ако не валеше всеки ден, не бях със старите пропускащи обувки и с инатливия си акъл да не стоя в студентското село...)

А сега сериозно! Изводът в културен план е следният - има ново българско кино и, по мое не-скромно мнение, то е прекрасно!

Първият филм беше "Източни пиеси", който се заканих да гледам още преди... няколко месеца след възторжените думи на Люба Кулезич. Съгласих се с нея. Филмът на Камен Калев е много силен и странно, но поне за мен не беше мрачен. Имаше ги панелките, пустата София през лятото, побоища, 1-2 отвратителни физиономии, но за първи път не ме подразниха. Защото филмът не е клише. Повтаря "инжектирай ме с любов", а междувременно една прекрасна туркиня напомня колко е сбъркан светът и как всички вече го усещаме. Аз не видях нито едно познато актьорско лице и нито една фалшива сцена (с изключение на няколко смешни "натфиз муцунки", но те бяха абсурдно нелепи). Оказа се, че почти всички са "обикновени хора", а главният герой Ицо дори умира малко след края на снимките след "поредната доза".

"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е вторият шедьовър. Уникален филм. Ако трябва да сравнявам двата филма, бих казала, че "Източни пиеси" е бунтарска и откровена история на подрастването, докато "Светът е голям..." е трогателна история-спомен на вече порасналия към неговото сладко-горчиво детство. Толкова слънчев и красив нов български филм определено не бях гледала. И сега се усмихвам като се сетя за Сашето в Германия и бай Дан, който отива да го доведе до Карлово с колело. По пътя се стараят да опазят едно немско цвете в саксийка, което баба Златка да си посее в градината. И всичко се завърта около късмета и майсторлъка на вярващите пораснали деца.

събота, 24 октомври 2009 г.

Rows and flows of angel hair... and ice cream castles in the air...

Аз разбирам от музика. Случва се да си кажа "ей, това беше ужасно фалшиво", а след това да се окаже виртуозно вокално изпълнение. И, разбира се, се случва да кажа "леле, неописуемо", а после да чуя убийствени критики. Но все пак, настоявам, че разбирам от музика. Просто разбиранията ми може би често са си само мои. Не ми пречи.

Така е с музиката, всъщност и с всяко едно изкуство - трябва да имат абсолютно индивидуален смисъл. За себе си открих много в песните на Joni Mitchell. И понеже се смятам за не-егоист, ги подарявам на всеки, който пожелае.

Joni Mitchell е уникална изпълнителка. Нейният стил е твърде нестандартен, за да бъде сбъркан. Нежни мелодии, шантави текстове и непрекъснати експерименти с различни музиканти, инструменти и вокали. Започва като една от първите фолк-хипарки (какво и да е това :)), а в последствие се ориентира към джаз звученето (1970).

Roberta Joan Anderson се ражда на 7 ноември 1943 в Канада, наследявайки шотландските и норвежки корени на своите родителите. Детските й години преминават в често боледуване. Първо скарлатина, а на 9 години и детски паралич. Именно тогава, в престоя си в болницата, тя се влюбва в пеенето. Друга нейна страст още от тогава е класическата музика. "Обичах Дебюси, Стравински, Шопен, Чайковски, всичко с романтични мелодии..."

След колежа продължава в училище за изкуства и дизайн, но напуска след година. Причината - време е да се погрижи за кариерата си на певица. Мястото - Торонто. Но плановете са временно осуетени, след като на 22 години забременява от приятеля си от колежа. Ражда детето, но го дава за осиновяване. (Любопитно е, че наскоро, вече порасналата й дъщеря, съвсем случайно успява да открие майка си и днес двете "се радват на топли взаимоотношения" в стил "Море от любов")

Същата година (1965) се омъжва за певеца Чък Мичъл, с който през лятото заминава за САЩ. За съжаление, две години по-късно се развеждат. По това време Джони Мичъл е в Ню Йорк. Но истинският пробив за нея идва благодарение на турне във Флорида, когато Мичъл е чута от Дейвид Кросби. Той остава силно впечатлен от таланта й и й урежда звукозаписен договор в Лос Анджелис. През 1968 излиза дебютният й албум Song to a Seagull, а през следващата година - Clouds. С чевтъртия си албум, Blue, от 1971 започва да експериментира с различни мелодии на китара и вокални опити.

През 2001 Мичъл официално се оттегля от музикалната индустрия и се посвещава на другата си страст - рисуването (по-горе - нейн автопортрет). Завръща се през 2007 с албума Shine.

Все пак, да имаме едно наум - по нейни думи тя е на първо място художник и едва след това музикант.

Чудих се коя от двете песни да избера и, разбира се, се спрях и на двете.



Blue

Blue, songs are like tattoos
You know I've been to sea betore
Crown and anchor me
Or let me sail away
Hey blue, there is a song for you
Ink on a pin
Underneath the skin
An empty space to fill in
Well there so many sinking now
You've got to keep thinking
You can make it through these waves
Acid, booze, and ass
Needles, guns, and grass
Lots of laughs, lots of laughs
Everybody's saying that hell's the hippest way to go
Well I don't think so
But I'm gonna take a look around it though
Blue, I love you

Blue, there is a shell for you
Inside you'll hear a sigh
A foggy lullaby
There is your song from me



Both Sides Now

Rows and floes of angel hair
And ice cream castles in the air
And feather canyons evrywhere
I've looked at clouds that way

But now they only block the sun
They rain and snow on evryone
So many things I would have done
But clouds got in my way
I've looked at clouds from both sides now
From up and down, and still somehow
Its cloud illusions I recall
I really don't know clouds at all

Moons and junes and ferris wheels
The dizzy dancing way you feel
As evry fairy tale comes real
I've looked at love that way

But now it's just another show
You leave them laughing when you go
And if you care, don't let them know
Don't give yourself away

I've looked at love from both sides now
From give and take, and still somehow
It's loves illusions I recall
I really don't know love at all

Tears and fears and feeling proud
To say I love you right out loud
Dreams and schemes and circus crowds
I've looked at life that way

But now old friends are acting strange
They shake their heads, they tell me that I've changed
Well somethings lost, but somethings gained
In living evry day

I've looked at life from both sides now
From up and down, and give and take, and still somehow
It's lifes illusions I recall
I really don't know life at all

събота, 10 октомври 2009 г.

Висококачествен нискобюджетен филм

Пробният период на Веднъж изтече днес. След повече от месец от първото му гледане, мога да заявя - това е един от най-моите филми.


Понеже

не усещах, че се усмихвам, докато го гледам (но се оказа, че го правя)

запомних всяка една песен

за час и половина се разходих из Дъблин

нямаше нито един холивудски момент, който да развали действието

"Веднъж" беше по детски искрен и мил, дори със забавните си благодарности в края (напр. към дъблинския автобус ;)

най-важното - това е един от онези филми, които те побутват леко напред... препоръчвам да се гледа в период на житейско зацикляне

Основно инфо

Филмът е ирландски мюзикъл от 2007 година. Заснет с бюджет от 130 000 евро и двама музиканти в главните роли, без опит в киното - Glen Hansard и чехкинята (с година по-мъничка от мен:)) Marketa Irglova. Макар това да е в разрез с правилата на киното-отличник, "Веднъж" печели Оскар за музиката си, както и още 13 награди и 19 номинации. Режисьор и сценарист е John Carney, а музиката, разбира се, е написана от Glen Hansard и Marketa Irglova.

неделя, 27 септември 2009 г.

Нан Голдин и нейната балада за сексуалната зависимост

През 1953 година във Вашингтон се ражда Нан Голдин (Nan Goldin), една от най-известните фотографки от 90-те години. Кадрите й са откровени, красиви и често брутални. През последните 30 години "пише" своя визуален дневник, който без никакво стеснение споделя с всички. В него редовно отразява собствения си свят - приятелите, любовниците си (мъже и жени), пътуванията си до Европа и Азия, емоционалните си кризи... Това, което Голдин непрекъснато търси, е вътрешното състояние на човека. Изразява го със снимките си, но и в прожекции на диапозитиви, съпроводени с музика, като нейната "Балада за сексуалната зависимост".


Обективът на Нан обича да преследва гейове, лесбийки и травестити, да улавя мрачни кадри, интимни моменти, наранени тела... И макар някои от нейните фотографии да ми дойдоха в повече, не мога да не й се възхитя за това, че преследва перфектния кадър, който дръзко обръща гръб на всички табута.







(за още инфо относно съвременните... визуални изкуства -> "Изкуството днес" на Буркхард Римшнайдер и Ута Грьозеник)

вторник, 15 септември 2009 г.

Отиде си, но не съвсем


Вчера, на 57 години, почина Патрик Суейзи (Patric Swayze). Няма да ни е тъжно, защото след него останаха два изключително красиви филма. Поклон.

Dirty Dancing

http://www.youtube.com/watch?v=yfg97-5uhFQ

Ghost

петък, 11 септември 2009 г.

Моето малко телевизионно удоволствие

Започва някъде към 09:45 с началната реплика "Питър Фолк в..."

Коломбо (Columbo)


Макар да съм гледала сериала като малка, за щастие не помня нищо. Но сега мога да кажа, че той е моето малко телевизионно удоволствие.

Защото Коломбо е забележителен образ със своята рошава коса, стар шлифер, още по-стара кола (защото тя е просто средство за придвижване), запалена пура, мистериозна съпруга, смешно куче без име ("Не си харесва имената, които му давам, затова му викам всякак"), забавна походка и миловидно изражение.

Коломбо е детектив от отдел "Убийства". Но той не може да тича ("В ужасна форма съм"), не умее да стреля с пистолет и му призлява щом види кръв. Обаче Коломбо умее да наблюдава дребните детайли и човешките реакции. Неговото оръжие са брилянтните психологически игрички, придружени със симпатичен джентълменски подход.

Коломбо е противоположността на Рамбо, Супермен, Батман, г-н Смъртоносно оръжие и т.н. Да не повярва човек, че сериалът е американски. Но пък Монк напомня за него.

неделя, 30 август 2009 г.

В чест на детето в мен...

... което на 8 години мечатеше за нощна гледка към светещия голям град, малка черна рокля, чаша шампанско и музиката на Billy Joel.





New York State Of Mind

Some folks like to get away
Take a holiday from the neighbourhood
Hop a flight to Miami Beach
Or to Hollywood
Me I'm taking a Greyhound
On the Hudson River Line
I'm in a New York state of mind

I've seen all the movie stars
In their fancy cars and their limousines
Been high in the Rockies under the evergreens
But I know what I'm needing
And I don't want to waste more time
I'm in a New York state of mind

It was so easy living day by day
Out of touch with the rhythm and blues
But now I need a little give and take
The New York Times, The Daily News

It comes down to reality
And it's fine with me 'cause I've let it slide
Don't care if it's Chinatown or on Riverside
I don't have any reasons
I've left them all behind
I'm in a New York state of mind

It was so easy living day by day
Out of touch with the rhythm and blues
But now I need a little give and take
The New York Times, The Daily News

It comes down to reality
And it's fine with me 'cause I've let it slide
Don't care if it's Chinatown or on Riverside
I don't have any reasons
I've left them all behind
I'm in a New York state of mind

I'm just taking a Greyhound on the Hudson River Line
'Cause I'm in a New York state of mind

сряда, 26 август 2009 г.

Извинявай, ще те наричам любов


Тя е на 17. Той на 37. Тя - ученичка, а той - рекламен агент. Срещат се инцидентно, буквално. Няколко дни по-късно тя възкликва: "Извинявай, ще те наричам любов".

Красив филм. Носи италианското очарование. Като музиката на Тото Кутуньо в прохладна вечер с порция спагети и чаша лимонада с червено вино. Scusa Ma Ti Chiamo Amore е посветен не само на любовта, но и на смелостта да живееш, и то истински красиво. Успя да усмихне деня ми.

Мисля, че това е достатъчно. Анализите винаги са ме отвращавали.

Тя е прекрасната Michela Quattrociocche


А той, разбира се, Raoul Bova

А това е основният звуков фон


четвъртък, 13 август 2009 г.

Тотално ококорена!

Днес се заканих да стоя далеч от Интернет. Бях си отредила деня само за четене, кулинарни експерименти, още четене, "женски" филм, тип романтична комедия, с мама ("той дори не е смешен".. цитирам татко :)), още четене и някой и друг сериал. Но без Интернет. Дори и в скайп не съм влизала цял ден. Обаче трябваше да го кажа. Трябваше да пиша за най-шокиращата книга, която някога съм чела. Изпревари мощно гнусния "Американски психар" на Брет Елис, който изхвърлих на боклука, мрачния "Дзифт" на Владислав Тодор, който не успях да си наложа да прочета до края, дори странния стил на "Фасове" на Ваня Щерева, с който не успях да свикна.


"Великият копнеж по рая" на Сам Шепард прочетох до самия край. Изчетох всичко, всяка една страница, всяко изречение, всички малки, ситни букви. За да открия някакъв смисъл. Някаква кулминация, да достигна до екстаза, който очакваме да получим в даден момент от всяка една книга. Нищо. За мен това беше книга, по-точно сборник от разкази, които завършваха с усещане за нищо.

След първите пет истории стоях буквално ококорена. Възможно ли е за тази книга някой да твърди, че е "най-доброто, написано от Сам Шепард" (не, че съм чела нещо друго негово)? И как е възможно този човек да е носител на наградата "Пулицър", автор на над 45 пиеси, на сборници с проза, участвал в над 25 филма като актьор, номиниран за Оскар ('84), спечелил "Златна палма" в Кан ('84) за сценарий, член на Американската академия за изящни изкуства и литература, награден със златен медал за драма от Академията ('92)? Как е възможно в първите му пет разкази, описани като "великолепни, непредсказуеми, елегантни, дръзки", да не виждах абсолютно нищо такова?

Продължих да чета двойно по-амбицирана. Трябваше да има някакъв финал. Да се случи нещо. Все нещо. Като в онези филми. Когато се редят куп истории без никаква връзка, прекъсват на най-интересното, но след това всичко се навързва и вече има смисъл. И ти става приятно. Защото най-после разбираш и усещаш, че ставаш част от картинката. В тази книга аз определено бях тотално изолирана от картинката.

Представете си - гледате страшно увлекателен филм, не въвежда в историята, само нахвърля разни кадри. Не знаете почти нищо за главния герой, подразбирате само, че разговаря с жена, усещате напрежението във въздуха, всеки момент нещо ще се случи. Тренингът ви на киноман ви подсказва, че след секунди ще настъпи онзи мощен момент, в който звучи симфонична музика, сценарият е в своя вихър, а вие настръхвате от преживяван екстаз... с други думи, идва нещо като кулминация, макар да липсва ясна завръзка. И точно докато се нагласяте с лека усмивка за този миг, тръгват финалните надписи. А вие се кокорите. Можете единствено да кажете "какво, по дяволите!?"

Нищо не се случи. До самия край. Два разказа ми харесаха горе-долу. След останалите 16 се чувствах изумена... не в добрия смисъл. Дали повредата не е в мен? Явно, че човекът умее да пише и не един и двама са му го признали. Защо тогава в момента съм му толкова ядосана, че ми загуби времето? И продължавам да се кокоря.

(Татко ми подхвърли идеята, че най-вероятно това е сюрреализъм, т.е. бунт срещу рационалното мислене, което се смята, че подтиска креативните сили и въображението. Аз съм рационален човек. Това просто не е за мен. Ако някой друг, бунтар по природа я прочете, да драсне някой ред с впечатление.)

неделя, 9 август 2009 г.

Ти си привлякъл всичко бе, пич

Сега съм се вдъхновила от една много интересна книга - "Ключът" на Джо Витале. Та в нея авторът си спомня как гледал "Умирай трудно 2", Брус Уилис се вайкал накрая "защо все на мен се случва", а Джо му отговорил "ти си привлякъл всичко бе, пич". Нали се сещате - силата на мисълта. Замислих се за любимите си, ама наистина много любими филми. И за да не се вайкам като чичо ми Брус, ще си съставя топ 5 на историите, за които НЯМА да мечтая (между другото, това е строго забранено според теориите за силата на мисълта, защото без значение дали искаш, или не, щом мислиш за нещо то се случва... но за майтапа предполагам, че може :)).

1) The Notebook или Тетрадката. Филмът, който разплака не едно поколоние и то не еднократно ;) Кой не си е мечтал за голямата Любов, която напук на класовите различия, колежанските неволи, намесата на нахални несъгласни родители и годините, се запазва, строи къща-мечта с езеро с патки и в крайна сметка след куп перипетии събира Али и Ноа? Но всъщност защо му е на човек да губи толкова години, за да доживее до този момент с прословутата целувка в дъжда? Че след това и да се чуди дали не е пипнал някоя настинка.


2) The English Patient или Английският пациент. Най-божествената любовна история, която някога съм гледала. Как да не си помечтаеш поне за момент да си красивата англичанка Катрин, попаднала в колата с унгарския картограф Алмаши, насред пустинна буря, слушайки увлекателните му истории за различните ветрове... Да не говорим за върха на романтичните преживявания - одата за онова най-нежно и красиво място, на което Алмаши търсеше научното наименование (който не знае, да гледа филма ;). Единственият проблем беше Втората световна война. И падащите самолети. Аз съм пас.


3) Thelma & Louise или Телма и Луиз. Поредната неоспорима класика. Още си спомням нетърпението, с което очаквах отново да го пуснат някъде из телевизиите (липсва ми тази тръпка, сега просто "дръпваме" някой филм, после се ядосваме на лошо качество, некадърни или с объркан тайминг субтитри, магията просто се изпари през модема). Историята е мечтата сигурно на всеки. Животът е скучен, монотонен, дразнещ, направо вбесяващ. В един прекрасен ден най-добрата ти приятелка те убеждава да поемеш на кратко пътешествие с нея. Кабриолет, безкрайни пътища с панорама и шарени слънчеви очила. Спирка за почивка и преосмисляне, разбира се, на всичко, което допускаме да ни се случи. И черешката на тортата - неповторима нощ с младия Брад Пит, преди Анджелина Джоли да го комплексира :) Но по-добре да не мечтаем да "влезем" във филма, за да не се налага и ние да бягаме от полицията, да стреляме наред и да се чудим ще се живее ли още един ден.


4) Indiana Jones или Индиана Джоунс. Има ли значение коя част? Все е супер яко. Обикаляш света, натъкваш се на най-неописуемите загадки, ставаш свидетел на невъобразими приключения, возиш се на слон, скачаш от самолет с лодка, приземяваща се по снежните и стръмни склонове насред непозната Азия, спиш на огромно легло в двореца на махараджата... Само колко истории после ще има да разказваш в блога и колко снимки да качваш във facebook... Малкият недостатък са супите от маймунски очи, змийската кулинарна изненада, срязаните въжени мостове с гладни крокодили под тях, да не говорим за заклинанията и изтръгнатите сърца. И понеже не съм убедена, че Спилбърг винаги ще е на моя страна, предпочитам да не съм следващото момиче на Индиана Джоунс.


5) Home Alone или Сам вкъщи. Коледата просто не е Коледа, ако не изгледам двете части. Обожавам го! И как да не завидиш на Маколи Кълкин? Сладурче със смотан брат, което остава само в голямата си къща и не само че свиква с живота на "големите", а дори прави на пух и прах гадните крадци. Втората част е още по-велика - сам в Ню Йорк с кредитната карта на баща си ;) Единствената причина да пропусна и този сюжет е потенциалната възможност с тая моя разсеяна глава да попадна в някой от собствените си капани :))

сряда, 29 юли 2009 г.

Светът на чудесата на Тони Парсънс


След превърналата се в любима "Любовта трае 3 години" на Бегбеде, най-после открих още една интересна и провокативна книга (а това не се оказа никак лесно). "Светът е пълен с чудеса" на Тони Парсънс (The Family Way). Докато Бегбеде се убеждаваше, че на 3-тата година всичко красиво между двама умира, Парсънс подхваща друга тема-табу.

Какво се случва с мъжа и жената, когато решат да се окичат с титлата "семейство"? Задължително ли е да имат бебе? А ако то се появи, убива ли тяхната любов? "Родителите съсипват първата половина от живота, а децата - втората." Дали?

"Светът е пълен с чудеса" разказва историята на три сестри и тяхното израстване. На моменти мрачен, като че ли болезнено откровен, сякаш лишен от каквото и да е чудо, но упорито увлекателен.

вторник, 14 юли 2009 г.

Балкански музикален поздрав

Днес разширих още малко музикалните си хоризонти. Доволна съм.

Поздрав с:

две македонски песни на Toše Proeski

нашенската песен в изпълнение на Деси, Алекс, Куку бенд и Веско Пантелеев - Ешкенази

още една българска на Исихия


албанска песен на Rovena Dilo

румънска на... Kitka (женски вокален ансамбъл, изпълняващ музика от Източна Европа)


турска на Aynur


и гръцка на Notis Sfakianakis



Get a playlist! Standalone player Get Ringtones

понеделник, 13 юли 2009 г.

Момините сълзи на Калиакра


Това е легендата, записана от Траянополския епископ Иларион, която посреща днес туристите...

Кога се лято буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море,
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре...

Четиридесет девойки лични и красиви
да жънят златен клас от ранните зори
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села са надошли.

Зажънаха те дружно с песен жаловита
за робската неволя в техния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
пролели си кръвта за своя мил народ.

И мъка тягостно ума ли завладее,
кога ръкойките се сбираха на сноп -
ведно потта със сълзите им ще се слее
от песента им жалостна като над гроб.

А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна за хоро
и трудиха се, сърпа без да си оставят,
до залез слънце в труд при робското тегло.

Но песента оттам далече отлетяла,
дочу я турчин, зъл душманин без сърце,
и пожела от име родно и от вяра
отречени в харем да бъдат с фередже.

Узнали туй със страх девойките в тревога
захвърлиха си сърп и надалече в бяг
през ниви и гори по рътлина висока -
на Калиакра скриха се от злия враг.

Обет си дадоха с решителност голяма -
в защита, чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно в жестока драма,
но героини българки да се зоват.

Във вярност на обета си едва успяха
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзряха
османи зли по хълма нагло да пълзят.

Врагът нападна с ярост жертвите немили -
издигнаха се ятагани в оня миг,
девойките изплашени със всички сили
ведно назад се дръпнаха при страшен вик.

Не забелязаха зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре -
и в ужас полетяха вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море...

В печал за свидните чеда на Аспаруха
от мюсюлманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забуча със мощни екове.

Глутницата османски турци занемели
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнаха завчас от тез предели
злодейството им с време да се замъгли.

А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - в спомен оттогава, снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.

неделя, 28 юни 2009 г.

Отиде си, но не съвсем

Защото останаха три велики песни след него.


Иска ми се гениалните хора да можеха да оставят само подобни спомени. За съжаление, техният живот почти винаги е съпътстван със скандали. И когато говоря за Майкъл Джексън, преди трите любими песни се сещам за странното му лице, слуховете за "специалните" му отношения с децата (все се надявам, че не са били истина) и онази грозна сцена, когато провеси бебето си от терасата пред журналистите. Всъщност не съм изненадана, че е мъртъв. Не ми е тъжно, защото не го познавах, а никога не съм била от хората, които плачат за непознати.

Е, Майкъл Джексън си отиде. Но не съвсем. Останаха тези три песни. Приятно слушане.



Earth Song

What about sunrise
What about rain
What about all the things
That you said we were to gain...
What about killing fields
Is there a time
What about all the things
That you said was yours and mine...
Did you ever stop to notice
All the blood we've shed before
Did you ever stop to notice
This crying Earth these weeping shores?

What have we done to the world?
Look what we've done
What about all the peace
That you pledge your only son?
What about flowering fields?
Is there a time?
What about all the dreams
That you said was yours and mine?

Did you ever stop to notice
All the children dead from war?
Did you ever stop to notice
This crying Earth these weeping shores?

I used to dream
I used to glance beyond the stars
Now I don't know where we are
Although I know we've drifted far



Heal The World

Theres a place in Your Heart
And I Know That It Is Love
And This Place Could
Be Much
Brighter Than Tomorrow
And If You Really Try
You'll Find There's No Need
To Cry
In This Place You'll Feel
There's No Hurt Or Sorrow

There Are Ways
To Get There
If You Care Enough
For The Living
Make A Little Space
Make A Better Place...

Heal The World
Make It A Better Place
For You And For Me
And The Entire Human Race
There Are People Dying
If You Care Enough
For The Living
Make A Better Place
For You And For Me

If You Want To Know Why
There's A Love That
Cannot Lie
Love Is Strong
It Only Cares For
Joyful Giving
If We Try
We Shall See
In This Bliss
We Cannot Feel
Fear Or Dread
We Stop Existing And
Start Living

Then It Feels That Always
Love's Enough For
Us Growing
So Make A Better World
Make A Better World...

And The Dream We Were
Conceived In
Will Reveal A Joyful Face
And The World We
Once Believed In
Will Shine Again In Grace
Then Why Do We Keep
Strangling Life
Wound This Earth
Crucify Its Soul
Though It's Plain To See
This World Is Heavenly
Be God's Glow

We Could Fly So High
Let Our Spirits Never Die
In My Heart
I Feel You Are All
My Brothers
Create A World With
No Fear
Together We'll Cry
Happy Tears
See The Nations Turn
Their Swords
Into Plowshares

We Could Really Get There
If You Cared Enough
For The Living
Make A Little Space
To Make A Better Place...



You Are Not Alone

Another day has gone
I'm still all alone
How could this be
You're not here with me
You never said goodbye
Someone tell me why
Did you have to go
And leave my world so cold

Everyday I sit and ask myself
How did love slip away
Something whispers in my ear and says
That you are not alone
For I am here with you
Though you're far away
I am here to stay

But you are not alone
For I am here with you
Though we're far apart
You're always in my heart
But you are not alone


Just the other night
I thought I heard you cry
Asking me to come
And hold you in my arms
I can hear your prayers
Your burdens I will bear
But first I need your hand
Then forever can begin

Everyday I sit and ask myself
How did love slip away
Something whispers in my ear and says
That you are not alone
For I am here with you
Though you're far away
I am here to stay

For you are not alone
For I am here with you
Though we're far apart
You're always in my heart
For you are not alone

Whisper three words and I'll come runnin'
And girl you know that I'll be there
I'll be there


петък, 19 юни 2009 г.

Ако напишете песен и тя приспи първия си слушател, моля ви - не я пускайте на никой друг повече!


Тотална липса на настроение. Не тъжно. А абсолютно безразлично, зомбирано, скучно, някакво самотно и изоставено... преди 3 часа. И нали всички меломани знаем колко помага в такива случаи наистина депресиращата музика, се зарових из google да търся забравени песни от 90-те. Попаднах тук -> Broadboard Top Songs Of The 90s. Има ли нещо по-обещаващо от топ 1420! на песните от 90-те? Всъщност сигурно. 3 часа преглеждам някакви смешни опити на иначе известни групи и изпълнители, до болка омръзнали песни (Мадона и Шаная Туейн? моля нееее) и някакви писъци на Мерилин Менсън (хаха). От топ 1420 единствено научих, че няма нищо просто в това да направиш добра песен... очевадно е, че не се получава винаги. Останаха само 6 песни, не най-великите, но най-слушаемите от мен в този момент.

(сега съм просто отегчена)



Get a playlist! Standalone player Get Ringtones

петък, 15 май 2009 г.

Faith No More


Един пост на "блогът на един madwizard" ме подсети, че си имам ново музикално откритие - Faith No More. Естествено, топлата вода и FNM са открити отдавна от други, затова ще си замълча. Време за музика:



Once there were greenfields...kissed by the sun

Once there were valleys...where rivers used to run

Once there were blue skies with white clouds high above

Once they were part of an everlasting hope

We were the lovers who strolled through greenfields

Greenfields are gone now...parched by the sun

Gone from the valleys...where rivers used to run

Gone with the cold wind that swept through to my heart

Gone with the lovers who let the dreams depart

Where are the greenfields where we...used to roam?

I'll never know what made you run away

How can I keep searching when dark clouds hide the day?

I only know there's nothing here for me

Nothing is now left for me to say

But I keep on waiting...until you return

I keep on waiting until the day you learn

You can't be happy when your heart's on the roam

You can't be happy until you bring it home

Home to the greenfields

вторник, 5 май 2009 г.

Ben Harper... Excuse Me Mr

Oh - excuse me Mr.
Do you have the time,
Or are you so important that it stands still for you?
Excuse me Mr.
Want you lend me your ear,
Or are you not only blind but do you not hear?
Excuse me Mr. but isn't that your oil in the sea,
And the pollution in the air Mr.,
Whose could that be?

So, excuse me Mr.
But I'm a mister too.
And you're givin' Mr. a bad name,
Mr. like you.
And, I'm taking the Mr. from out in front of your name,
'cause it's a Mr. like you that puts the rest of us to shame.
It's a Mr. like you that puts the rest of us to shame.

And I've seen enough,
Oh - I've seen enough,
I've seen enough to know that I've seen too much.

Excuse me Mr.
Can't you see the children dying?
You say that you can't help them,
Mr. you're not even trying.
Excuse me Mr.
Just take a look around.
Oh, Mr. just look up and you will,
You'll see it's coming down.
Oh, excuse me Mr. but I'm, I'm a mister too.
And you're givin' Mr. a bad name,
Mr. like you.
So, I'm taking the Mr. from out in front of your name,
'cause it's a Mr. like you that puts the rest of us to shame.
it's a Mr. like you, puts the rest of us to shame.

And I've seen enough,
I've seen en..., I've seen en...,
I've seen enough to know that I've seen too much.
I've seen enough,
Oh - I've seen enough to know that I've seen too much.

'cause Mr. when you're rattling on heaven's gate.
By then it is too late.
'cause Mr. when you get there,
They don't ask what you saved.
All they'll want to know Mr. is what you gave.
So, excuse me Mr.
But I'm a mister too.
And you're givin' Mr. a bad name,
Mr. like... you.

So, I'm taking the Mr. from out in front of your name,
'cause it's a Mr. like you puts the rest of us to shame.
Mr. like you, puts the rest of us to shame.
Oh...
...shame.

събота, 25 април 2009 г.

Филмова вечер/нощ

Препоръчително

# вечер/нощ

# удобен фотьойл

# нещо за пиене

# нещо за хрупане

# загасена лампа

# мноооого филми

Запасът от поне 4 филма е най-важен. Не че е задължително да се изгледат, но е почти сигурно, че поне два от тях ще бъдат тотално разочарование (което ще изисква бързата им замяна).

Снощи, самичка с пакетче зрънчо слънчо, изчаквайки края на "Забранена любов" по нова (тук се изчервявам... да, фен съм на сапунка, но бг сапунка ;), натиснах play на филм номер 1:

Maybe Baby... определен като истинска британска комедия, които обожавам... със задоволителен рейтинг от 5.2 в айемдиби-то, идеален за разтоварващ филм губи-времка... с участието на д-р Хаус или Хю Лори, мистър Бийн и Ема Томпсън... с добър саундтрак...

НО с ужасно качество, а комбинацията между много тихия звук и силния британски акцент ми дойде съвсем в повече... така че мейби бейбито премина за минутки с бутона за превъртане напред. Не съм убедена, че разбрах финала. Може да се гледа пак, ако го намеря в по-добър вид.

номер 2:

Terms of Endearment (т.е. "нежни думи" или "думи на нежност")... висок рейтинг в айемдиби-то (7.3)... с участието на Шърли Маклейн, Джак Никълсън, Дани де Вито и Джеф Даниълс (единият глупак от "От глупав по-глупав")... с добри отзиви, разглеждащ отношенията между майка и дъщеря и спечелил 5 Оскара през 1984...

НО го спрях може би 15 минути след началото. Явно не му беше времето, знам ли. Никак не ме грабна, подейства ми много подтискащо, качеството отново беше лошо, а отношенията м/у майката и дъщерята нещо ме подразниха... може би някой ден ще го гледам все пак.

(та затова е хубаво да има няколко филма в запас... следващият си обещах да изгледам от началото до края)

номер 3:

Revolutionary Road... за него имах най-големи очаквания. Все пак е с Леонардо Ди Каприо и Кейт Уинслет (която тази година ме впечатли много силно с поредица изключителни филми - Little Children, The Reader и The Life Of David Gale... особено последният трябва да се гледа!). Филмът е нов, с висок рейтинг от 7.8, с 3 номинации за Оскар, с чудесни отзиви.

НО не ми хареса. Вече се чудя дали повредата не е в моя телевизор. Обаче е факт - нямах никакво търпение да свърши (буквално 2 часа мъка, но нали съм инат - търпя). Очаквах и очаквах да ми хареса... НЕ. (спрях го за малко по средата единствено, за да изтегля филма-спасение, познатата класика, номер 4)

Сега изгледах трейлъра. Наистина изглежда примамлив. За съжаление, тези хубави свободолюбиви, авантюристични идеи, които се споменават, не са водещи във филма. Всъщност и той се оказа много подтискащ. И за да завършим поредицата...

номер 4:

The Notebook... добрата стара класика :) Осмисли цялата ми филмова нощ. Любов, пейзаж, пак любов, невероятна музика, още малко любов... Да ми се чуди човек, но пак поплаках, за n-ти път, докато го гледах. Това е идеалният филм за гледане, когато няма никой наоколо да те пита какво става...

имаше и номер 5:

The Break-Up... дойде като бонус след "Тетрадката". Нещо леко и весело. Хареса ми началото, но го оставих за доглеждане, защото вече минаваше 4. Мисля си, че няма да ме натъжи (дано, дано, дано).

Извод - трудно е да намериш добър филм в замунда, който вече да не е гледан.

Извод 2 - така се готви дипломна работа (тук ми липсва затъпяващото човече от скайп)

петък, 10 април 2009 г.

Ориана Фалачи и исляма


За Ориана Фалачи чух преди година. Но днес знам малко повече за нея, след като прочетох книгата й "Силата на разума". В нея италианската журналистката открито, без никакъв страх напада исляма. И извежда своята теза. "Европа се превърна в ислямска колония".

"Тя каза това с дрезгав глас, по много обикновен начин. Не ме разбирайте погрешно - тази жена нямаше богат речник, нито се изразяваше на висок стил. Но изрече думите си съвсем ясно и отчетливо... "Един ден Рим ще бъде собственост на исляма. Но той донякъде вече е наш. В този град има толкова много мюсюлмани. Толкова много. Ние сме навсякъде. Хиляди и хиляди, милиони. Но вие не се страхувайте. Това не значи, че ще ви покорим с армии, с оръжия. Повтарям - ние нямаме нужда от това. В края, няма да имаме нужда дори да приемате нашата вяра. Защото когато броят ви се намали наполовина, населението ви повече няма да се увеличава. А ние сме плодовити, като наторена земя..."

"Под дулото на автомат, насочен към главата ми от един усърден телохранител, Жорж Хабаш (човекът, извършил най-кървавите терористични нападения в Европа) съвършено ясно ми обясни, че освен Израел, враг на арабите е целият Запад, Америка и Европа... "Най-хубавото предстои - това, че от днес няма да има повече мир за Запада. Ние ще напредваме стъпка по стъпка. Милиметър по милиметър. Година след година. Десетилетие след десетилетие. Изпълнени с решимост, убеждение и упоритост. Това е нашата стратегия. Стратегия, която ще се разпространи по цялата планета."

"Зад това стои най-голямата конспирация, създадена в новата история. Най-отвратителният заговор, роден от нашето време. Заговор, изтъкан от идеологическа лъжа, културна непочтеност, морална проституция, измама. Конспирация, заговор, замислен от банкерите, които създадоха фарса, наречен Европейски съюз... Европа, която не знае накъде върви. Европа, която загуби същността си и се продаде на султаните, халифите, везирите, наемниците на новата Отоманска империя".

Интересна книга. Подкрепена с исторически факти и съвременни документи. Все пак, си я четох с едно наум. Защото и "християните" не са били идеалните "правоверници". Стане ли дума за религия, нещата все отиват твърде далеч. Грозна действителност. И наред с Ориана Фалачи си мислех за Вера Мутафчиева и прекрасният й роман "Случаят Джем" (препоръчвам го на всички, които страдат от предразсъдъци и дори не го подозират).

Родена във Флоренция през 1929, Ориана Фалачи се ориентира към световните водачите и употребата им на власт. Интервютата й се оприличават на разпити. В разговор успява да подмами Кисинджър да се самоопише като войнолюбец (по-късно в мемоарите си той споменава, че това е най-катастрофалното му признание). Интервюира Зулфикар Али Бхуто (премиер на Пакистан), Рухолах Хомейни (идеен ръководител на ислямската революция в Иран), Фидел Кастро, Ясер Арафат, Индира Ганди, шаха на Иран Пахлави, Муамар Кадафи, Ариел Шарон, Мохамед Али, Артър Милър, Орсън Уелс... "Пред нас е една необикновена, противоречива, но смела жена. Феминистка, мечтаеща отчаяно за дете."

През 1992 й поставят диагноза рак. След 10 години мълчание, през 2002, публикува "Яростта и гордостта". През 2005 издава "Силата на разума". Двете книги, яростно нападащи исляма, предизвикват смъртни заплахи и съдебни дела за расизъм и ксенофобия. Фалачи се принуждава да напусне Италия и да потърси убежище в Ню Йорк. Връща се във Флоренция, за да умре там през 2006.