четвъртък, 13 август 2009 г.

Тотално ококорена!

Днес се заканих да стоя далеч от Интернет. Бях си отредила деня само за четене, кулинарни експерименти, още четене, "женски" филм, тип романтична комедия, с мама ("той дори не е смешен".. цитирам татко :)), още четене и някой и друг сериал. Но без Интернет. Дори и в скайп не съм влизала цял ден. Обаче трябваше да го кажа. Трябваше да пиша за най-шокиращата книга, която някога съм чела. Изпревари мощно гнусния "Американски психар" на Брет Елис, който изхвърлих на боклука, мрачния "Дзифт" на Владислав Тодор, който не успях да си наложа да прочета до края, дори странния стил на "Фасове" на Ваня Щерева, с който не успях да свикна.


"Великият копнеж по рая" на Сам Шепард прочетох до самия край. Изчетох всичко, всяка една страница, всяко изречение, всички малки, ситни букви. За да открия някакъв смисъл. Някаква кулминация, да достигна до екстаза, който очакваме да получим в даден момент от всяка една книга. Нищо. За мен това беше книга, по-точно сборник от разкази, които завършваха с усещане за нищо.

След първите пет истории стоях буквално ококорена. Възможно ли е за тази книга някой да твърди, че е "най-доброто, написано от Сам Шепард" (не, че съм чела нещо друго негово)? И как е възможно този човек да е носител на наградата "Пулицър", автор на над 45 пиеси, на сборници с проза, участвал в над 25 филма като актьор, номиниран за Оскар ('84), спечелил "Златна палма" в Кан ('84) за сценарий, член на Американската академия за изящни изкуства и литература, награден със златен медал за драма от Академията ('92)? Как е възможно в първите му пет разкази, описани като "великолепни, непредсказуеми, елегантни, дръзки", да не виждах абсолютно нищо такова?

Продължих да чета двойно по-амбицирана. Трябваше да има някакъв финал. Да се случи нещо. Все нещо. Като в онези филми. Когато се редят куп истории без никаква връзка, прекъсват на най-интересното, но след това всичко се навързва и вече има смисъл. И ти става приятно. Защото най-после разбираш и усещаш, че ставаш част от картинката. В тази книга аз определено бях тотално изолирана от картинката.

Представете си - гледате страшно увлекателен филм, не въвежда в историята, само нахвърля разни кадри. Не знаете почти нищо за главния герой, подразбирате само, че разговаря с жена, усещате напрежението във въздуха, всеки момент нещо ще се случи. Тренингът ви на киноман ви подсказва, че след секунди ще настъпи онзи мощен момент, в който звучи симфонична музика, сценарият е в своя вихър, а вие настръхвате от преживяван екстаз... с други думи, идва нещо като кулминация, макар да липсва ясна завръзка. И точно докато се нагласяте с лека усмивка за този миг, тръгват финалните надписи. А вие се кокорите. Можете единствено да кажете "какво, по дяволите!?"

Нищо не се случи. До самия край. Два разказа ми харесаха горе-долу. След останалите 16 се чувствах изумена... не в добрия смисъл. Дали повредата не е в мен? Явно, че човекът умее да пише и не един и двама са му го признали. Защо тогава в момента съм му толкова ядосана, че ми загуби времето? И продължавам да се кокоря.

(Татко ми подхвърли идеята, че най-вероятно това е сюрреализъм, т.е. бунт срещу рационалното мислене, което се смята, че подтиска креативните сили и въображението. Аз съм рационален човек. Това просто не е за мен. Ако някой друг, бунтар по природа я прочете, да драсне някой ред с впечатление.)