неделя, 30 август 2009 г.

В чест на детето в мен...

... което на 8 години мечатеше за нощна гледка към светещия голям град, малка черна рокля, чаша шампанско и музиката на Billy Joel.





New York State Of Mind

Some folks like to get away
Take a holiday from the neighbourhood
Hop a flight to Miami Beach
Or to Hollywood
Me I'm taking a Greyhound
On the Hudson River Line
I'm in a New York state of mind

I've seen all the movie stars
In their fancy cars and their limousines
Been high in the Rockies under the evergreens
But I know what I'm needing
And I don't want to waste more time
I'm in a New York state of mind

It was so easy living day by day
Out of touch with the rhythm and blues
But now I need a little give and take
The New York Times, The Daily News

It comes down to reality
And it's fine with me 'cause I've let it slide
Don't care if it's Chinatown or on Riverside
I don't have any reasons
I've left them all behind
I'm in a New York state of mind

It was so easy living day by day
Out of touch with the rhythm and blues
But now I need a little give and take
The New York Times, The Daily News

It comes down to reality
And it's fine with me 'cause I've let it slide
Don't care if it's Chinatown or on Riverside
I don't have any reasons
I've left them all behind
I'm in a New York state of mind

I'm just taking a Greyhound on the Hudson River Line
'Cause I'm in a New York state of mind

сряда, 26 август 2009 г.

Извинявай, ще те наричам любов


Тя е на 17. Той на 37. Тя - ученичка, а той - рекламен агент. Срещат се инцидентно, буквално. Няколко дни по-късно тя възкликва: "Извинявай, ще те наричам любов".

Красив филм. Носи италианското очарование. Като музиката на Тото Кутуньо в прохладна вечер с порция спагети и чаша лимонада с червено вино. Scusa Ma Ti Chiamo Amore е посветен не само на любовта, но и на смелостта да живееш, и то истински красиво. Успя да усмихне деня ми.

Мисля, че това е достатъчно. Анализите винаги са ме отвращавали.

Тя е прекрасната Michela Quattrociocche


А той, разбира се, Raoul Bova

А това е основният звуков фон


четвъртък, 13 август 2009 г.

Тотално ококорена!

Днес се заканих да стоя далеч от Интернет. Бях си отредила деня само за четене, кулинарни експерименти, още четене, "женски" филм, тип романтична комедия, с мама ("той дори не е смешен".. цитирам татко :)), още четене и някой и друг сериал. Но без Интернет. Дори и в скайп не съм влизала цял ден. Обаче трябваше да го кажа. Трябваше да пиша за най-шокиращата книга, която някога съм чела. Изпревари мощно гнусния "Американски психар" на Брет Елис, който изхвърлих на боклука, мрачния "Дзифт" на Владислав Тодор, който не успях да си наложа да прочета до края, дори странния стил на "Фасове" на Ваня Щерева, с който не успях да свикна.


"Великият копнеж по рая" на Сам Шепард прочетох до самия край. Изчетох всичко, всяка една страница, всяко изречение, всички малки, ситни букви. За да открия някакъв смисъл. Някаква кулминация, да достигна до екстаза, който очакваме да получим в даден момент от всяка една книга. Нищо. За мен това беше книга, по-точно сборник от разкази, които завършваха с усещане за нищо.

След първите пет истории стоях буквално ококорена. Възможно ли е за тази книга някой да твърди, че е "най-доброто, написано от Сам Шепард" (не, че съм чела нещо друго негово)? И как е възможно този човек да е носител на наградата "Пулицър", автор на над 45 пиеси, на сборници с проза, участвал в над 25 филма като актьор, номиниран за Оскар ('84), спечелил "Златна палма" в Кан ('84) за сценарий, член на Американската академия за изящни изкуства и литература, награден със златен медал за драма от Академията ('92)? Как е възможно в първите му пет разкази, описани като "великолепни, непредсказуеми, елегантни, дръзки", да не виждах абсолютно нищо такова?

Продължих да чета двойно по-амбицирана. Трябваше да има някакъв финал. Да се случи нещо. Все нещо. Като в онези филми. Когато се редят куп истории без никаква връзка, прекъсват на най-интересното, но след това всичко се навързва и вече има смисъл. И ти става приятно. Защото най-после разбираш и усещаш, че ставаш част от картинката. В тази книга аз определено бях тотално изолирана от картинката.

Представете си - гледате страшно увлекателен филм, не въвежда в историята, само нахвърля разни кадри. Не знаете почти нищо за главния герой, подразбирате само, че разговаря с жена, усещате напрежението във въздуха, всеки момент нещо ще се случи. Тренингът ви на киноман ви подсказва, че след секунди ще настъпи онзи мощен момент, в който звучи симфонична музика, сценарият е в своя вихър, а вие настръхвате от преживяван екстаз... с други думи, идва нещо като кулминация, макар да липсва ясна завръзка. И точно докато се нагласяте с лека усмивка за този миг, тръгват финалните надписи. А вие се кокорите. Можете единствено да кажете "какво, по дяволите!?"

Нищо не се случи. До самия край. Два разказа ми харесаха горе-долу. След останалите 16 се чувствах изумена... не в добрия смисъл. Дали повредата не е в мен? Явно, че човекът умее да пише и не един и двама са му го признали. Защо тогава в момента съм му толкова ядосана, че ми загуби времето? И продължавам да се кокоря.

(Татко ми подхвърли идеята, че най-вероятно това е сюрреализъм, т.е. бунт срещу рационалното мислене, което се смята, че подтиска креативните сили и въображението. Аз съм рационален човек. Това просто не е за мен. Ако някой друг, бунтар по природа я прочете, да драсне някой ред с впечатление.)

неделя, 9 август 2009 г.

Ти си привлякъл всичко бе, пич

Сега съм се вдъхновила от една много интересна книга - "Ключът" на Джо Витале. Та в нея авторът си спомня как гледал "Умирай трудно 2", Брус Уилис се вайкал накрая "защо все на мен се случва", а Джо му отговорил "ти си привлякъл всичко бе, пич". Нали се сещате - силата на мисълта. Замислих се за любимите си, ама наистина много любими филми. И за да не се вайкам като чичо ми Брус, ще си съставя топ 5 на историите, за които НЯМА да мечтая (между другото, това е строго забранено според теориите за силата на мисълта, защото без значение дали искаш, или не, щом мислиш за нещо то се случва... но за майтапа предполагам, че може :)).

1) The Notebook или Тетрадката. Филмът, който разплака не едно поколоние и то не еднократно ;) Кой не си е мечтал за голямата Любов, която напук на класовите различия, колежанските неволи, намесата на нахални несъгласни родители и годините, се запазва, строи къща-мечта с езеро с патки и в крайна сметка след куп перипетии събира Али и Ноа? Но всъщност защо му е на човек да губи толкова години, за да доживее до този момент с прословутата целувка в дъжда? Че след това и да се чуди дали не е пипнал някоя настинка.


2) The English Patient или Английският пациент. Най-божествената любовна история, която някога съм гледала. Как да не си помечтаеш поне за момент да си красивата англичанка Катрин, попаднала в колата с унгарския картограф Алмаши, насред пустинна буря, слушайки увлекателните му истории за различните ветрове... Да не говорим за върха на романтичните преживявания - одата за онова най-нежно и красиво място, на което Алмаши търсеше научното наименование (който не знае, да гледа филма ;). Единственият проблем беше Втората световна война. И падащите самолети. Аз съм пас.


3) Thelma & Louise или Телма и Луиз. Поредната неоспорима класика. Още си спомням нетърпението, с което очаквах отново да го пуснат някъде из телевизиите (липсва ми тази тръпка, сега просто "дръпваме" някой филм, после се ядосваме на лошо качество, некадърни или с объркан тайминг субтитри, магията просто се изпари през модема). Историята е мечтата сигурно на всеки. Животът е скучен, монотонен, дразнещ, направо вбесяващ. В един прекрасен ден най-добрата ти приятелка те убеждава да поемеш на кратко пътешествие с нея. Кабриолет, безкрайни пътища с панорама и шарени слънчеви очила. Спирка за почивка и преосмисляне, разбира се, на всичко, което допускаме да ни се случи. И черешката на тортата - неповторима нощ с младия Брад Пит, преди Анджелина Джоли да го комплексира :) Но по-добре да не мечтаем да "влезем" във филма, за да не се налага и ние да бягаме от полицията, да стреляме наред и да се чудим ще се живее ли още един ден.


4) Indiana Jones или Индиана Джоунс. Има ли значение коя част? Все е супер яко. Обикаляш света, натъкваш се на най-неописуемите загадки, ставаш свидетел на невъобразими приключения, возиш се на слон, скачаш от самолет с лодка, приземяваща се по снежните и стръмни склонове насред непозната Азия, спиш на огромно легло в двореца на махараджата... Само колко истории после ще има да разказваш в блога и колко снимки да качваш във facebook... Малкият недостатък са супите от маймунски очи, змийската кулинарна изненада, срязаните въжени мостове с гладни крокодили под тях, да не говорим за заклинанията и изтръгнатите сърца. И понеже не съм убедена, че Спилбърг винаги ще е на моя страна, предпочитам да не съм следващото момиче на Индиана Джоунс.


5) Home Alone или Сам вкъщи. Коледата просто не е Коледа, ако не изгледам двете части. Обожавам го! И как да не завидиш на Маколи Кълкин? Сладурче със смотан брат, което остава само в голямата си къща и не само че свиква с живота на "големите", а дори прави на пух и прах гадните крадци. Втората част е още по-велика - сам в Ню Йорк с кредитната карта на баща си ;) Единствената причина да пропусна и този сюжет е потенциалната възможност с тая моя разсеяна глава да попадна в някой от собствените си капани :))