събота, 26 март 2011 г.

Blue Valentine... усещане за филм

Вдъхновен от едноименната песен на Том Уейтс, Blue Valentine е също толкова некомерсиален.

Blue Valentine. И той, като музиката на Том Уейтс, не е за всеки ден. Може би дори зависи в какъв период от живота си ще го гледаме. (Всъщност това не се ли отнася за всяка форма на изкуство?) Не знам, може и да ви се стори скучен, муден, мрачен, незапомнящ се. Аз обаче за първи път мога да кажа, че изживях филм. От началото до самия край. И настръхнах от това колко силна може да бъде актьорската игра.

Става въпрос за "преди" и "след" в една връзка. Историята е съвсем проста. И като всяко просто нещо се оказва трудно за реализиране.

На теория всичко започва през 2008, когато Derek Cianfrance печели организирания от Крайслер конкурс за сценарий (и се сдобива с 1 милион долара). На практика обаче Дерек работи по историята на Blue Valentine от 12 години. През това време преработва сценария 67 пъти. Забавното е, че в крайна сметка щом започват снимките Дерек се отказва от голяма част от написаното.

2008 филмът започва да се снима. В главната роля е Мишел Уилямс. Същото русо момиче, което може би забелязваме за първи път в сериала "Кръгът на Доусън". И същата млада жена, която се запознава с Хийт Леджър на снимките на "Планината Броукбек" (2005). Двамата изживяват своята любовна история, раждат си дъщеря и през 2007 се разделят. Няколко месеца по-късно (януари 2008) Хийт Леджър умира внезапно след предозиране на предписано лекарство.

Derek Cianfrance настоява Мишел Уилямс да играе в дългоочаквания му филм. Затова решава да почака още малко и спират снимките, докато тя се съвземе след загубата.

Blue Valentine излиза през 2010.

Филмът е истинско удоволствие за воайорите. Без никакви ефекти, често с усещането, че е заснет само с една камера, че е документално кино за една съвсем обикновена връзка. Всъщност да, може да се каже, че това е един толкова обикновен филм. Но ти усещаш как стоиш невидим в същата стая и наблюдаваш какво се случва между главните герои - Синди и Дийн.

Обаче Blue Valentine получава номинации за Оскар и Златен глобус. И това, което го прави необикновен, са Синди, Дийн и подходът на режисьора.

Това е типичният филм, в който зрителят усеща химията между главните герои. Мишел Уилямс и Раян Гослинг изживяват цялата история. И до известна степен това е буквално - благодарение на режисьора и сценарист Дерек. В началото на снимките той им съобщава да забравят репликите, които са чели, и да импровизират. Често се случва Дерек да разговаря насаме първо с единия, след това и с другия, за да им поставя тайни задачи и по този начин да създаде правдоподобно напрежение в сцените.


През първите 3 седмици заснемат сцените, които показват щастливото и цветно начало на връзката между Синди и Дийн. За да продължат нататък, прекъсват снимачния процес за месец.

През това време наемат къщата, в която Синди и Дийн ще снимат продължението на връзката си в наши дни. И, без нито една включена камера, настаняват там Мишел Уилямс и Раян Гослинг да живеят сами през следващите 4 седмици. Тяхната задача е да бъдат непрекъснато заедно, като семейството, което трябва да изиграят. Всеки ден пазаруват, готвят, правят си снимки, записват домашни филми, отбелязват празници... накратко, създават спомени. Другата им задача - всеки ден си организират по един скандал.

В наши дни Раян Гослинг е поостарял, леко пооплешивял и задължително с цигара - копие на режисьора Дерек.

Да се върнем на Мишел Уилямс. Общо взето, историята й с Хийт Леджър се доближава с историята в Blue Valentine. Голямото "преди" рухва и стига до мрачно "сега". В едно свое интервю Мишел казва, че реакциите й във филма са били искрени и силни, защото в Раян е виждала "много близък и любим човек". Можем само да гадаем дали става въпрос за Хийт Леджър.

За нас, зрителите, остава да гледаме в очакване да разберем има ли връщане назад, когато някои граници се прекрачат. И да се замислим къде остават всички прекрасни спомени от началото.

петък, 25 март 2011 г.

Tom Waits, Blue Valentine и една любовна равносметка

Това е Огромна песен. От Огромния Том Уейтс.


Песен, която се слуша само при определено настроение, в определена обстановка и определен час. Песен, която е само и единствено специална.

Blue Valentine и една любовна равносметка.

Подгрявам ви за филма, вдъхновен от песента. Нямам търпение да ви разкажа и за него. Скоро.



Тъжно любовно писмо

Тя ми изпраща тъжни любовни писма
Чак от Филаделфия,
За да отбелязва годишнината
На моето минало.
Сякаш съм свободен от ареста си.
Скъпа, накара ме да хвърля око
На огледалото си за обратно виждане.

Винаги бягам.
Затова си смених името.
Не вярвах, че някога
ще ме откриеш тук.

За да ми изпратиш тъжни любовни писма.
Като почти забравени мечти,
Като камъче във моята обувка,
Докато вървя по тези улици.
И призракът на твоя спомен,
Скъпа, е бодилът във целувката,
Тръбачът, който може да прекърши розите,
Татуираните излъгани обещания,
Които крия във ръкава си.
И те виждам всеки път,
Щом се обърна.

Тя ми изпраща тъжни любовни писма.
Въпреки че опитах да остана свободен.
Те настояват, че любовта ни
Заслужава възхвала.
Защо пазя цялата тази лудост
Във нощното си шкафче?
Там, да витае над мен.

Скъпа, знам, ще бъда по-добър,
Ако се разхождам наоколо
С това сляпо и разбито сърце,
Което спи сега под моя ревер.

Вече са ми безинтересни тези
Тъжни любовни писма.
Напомнят ми за моя най-голям грях.
Никога няма да отмия вината
Или да се отърва от кръвта по ръцете си.
Нужно ми е много уиски,
За да прогоня кошмарите.

И ще изтръгвам
Кървящото си сърце всяка нощ.
И ще умирам още малко
На всеки празник на Любовта.

Помниш ли?
Обещах, че ще ти пиша
Тези тъжни любовни писма.

(мой превод)

понеделник, 21 март 2011 г.

Изкуството да изиграеш злодей

В своите интервюта артистите обичат да казват колко по-интересно е да пресъздадеш негативен образ. Т.е. да бъдеш Гаднярът във филма. И определено някои се справят отлично. Три любимци на първо замисляне - Том Уейтс като Дявола или Г-н Ник в "Сделките на доктор Парнасъс", Гари Олдмън в "Леон" и Джеръми Айрънс в "Умирай трудно 3".

Но понеже все още сме в женския месец, нека обърнем повече внимание на актрисите, решили да минат "от тъмната страна". Всъщност те не са чак толкова много, а наистина интригуващите и изненадващи превъплъщения... още по-малко. Естествено кой не се сеща за Глен Клоуз, която свари зайчето на Майкъл Дъглас, докато го тормозеше с "Фатално привличане"? Или полудялата бавачка Ребека Де Морни в "Ръката, която люлее люлката"? Да не забравяме отново Ребека Де Морни плюс Антонио Бандерас в "Не говори с непознати". От тази жена ме побиват тръпки, въпреки че ми е слабост.

Все пак, най-субективно, клоня към 3 други роли. За начало, да се върнем на Майкъл Дъглас.

1) "Първичен инстинкт". 1992. Класика в трилърите с женско участие. И тук Майкъл Дъглас се е забъркал с привличане. Дали е фатално... не казвам.

Шарън Стоун се превъплъщава в Катрин Тремел - писателка със сериозни интереси в три области: психологията, секса и убийството. За разлика от истеричната игра на Глен Клоуз, това увлечение на Майкъл Дъглас е уникално пленяващо. Катрин е хладнокръвна, съблазнителна и абсолютно харизматична. Според критиците Шарън Стоун пресъздава една комбинация от класическата фатална жена и представител на онова племе убийци-психопати, сред които е и Антъни Хопкинс като Ханибъл Лектър.

Получава номинация за Златен глобус и печели Филмовата награда на МТВ.

Любопитно: Сигурна съм, че първото, за което се сещате от филма, е прословутата сцена, в която Катрин Тремел кръстосва краката си, докато е на разпит. Без бельо. Някой някъде е обявил статистика, според която тази сцена е с най-много спирания на пауза във филмовата история. Този момент спада към специфичния жанр - "ако мигнеш, ще пропуснеш" :)

Реплика на Катрин: "Killing isn't like smoking. You can stop." или "Убийството не е като пушенето. Можеш да спреш."

Когато Шарън Стоун получила сценария, се замислила защо никоя актриса не се бие за ролята. Отговорът бил очевиден - еротичният привкус на филма плашел много от жените с някаква вече изградена репутация. Шарън нямала този проблем и бързо си дала сметка, че няма какво да губи. Единственият й коментар за бъдещите голи сцени бил "Е и?"

След тези думи ми е трудно да повярвам, че до този филм Шарън Стоун не е имала високо самочувствие за себе си. Когато излязъл "Първичен инстинкт", тя била на 34 години, гледала го за първи път с приятел и почти веднага възкликнала:
- Виж колко страхотно са ме направили да изглеждам. Невероятно е.
- Така си изглеждаш.
- Не, не. Наистина. Виж какво са направили.
- Няма ли да млъкнеш вече? Опитвам се да гледам филма. Така изглеждаш.

Който повярва, че Шарън Стоун се е мислела за грозна, да вдигне ръка.


2) "Четецът". 2008. Уникален филм по романа на Бернхард Шлинк. А Кейт Уинслет е още по-уникална. Забравете за "Титаник" и "Ваканцията", защото тя ще излезе от рамките на черно-белите образи. В ролята на Хана Шмитц, Уинслет пресъздава един от най-противоречивите женски филмови образи. Докато се опитва да преживее една красива любовна история в своите 30 и няколко години, тя се бори с три пречки. Първо - нейният любовник е само на 15, не може да чете и е пряко отговорна за смъртта на куп невинни евреи.

Кейт Уинслет е преди всичко поглед в този филм. Наистина уникална игра. И благодатен сюжет, който представя една нестандартна за холивудските стандарти злодейка. (още малко за филм - цък)

Не случайно печели Оскар, BAFTA (Филмовата награда на британската академия), Златен глобус.

Любопитно: За малко ролята да отиде при Никол Кидман.

Реплика на Хана: "It doesn't matter what I feel. It doesn't matter what I think. The dead are still dead." или "Няма значение какво чувствам. Няма значение какво мисля. Мъртвите са си мъртви."


Кейт Уинслет се среща с бъдещия си образ на 28 години, докато е бременна. Тогава прочита романа и остава зашеметена. Веднага й хрумва, че тази история трябва да бъде филмирана. Никога не е мислила, че тя ще изиграе Хана Шмитц, защото все още е чувствала твърде голяма възрастовата пропаст между тях. Години по-късно, приема с любопитство.

На въпроса дали е простила по някакъв начин на героинята си Хана, Кейт отговаря категорично - не. "Моята работа като актриса е да разбера образа и в крайна сметка да го обикна. И аз обичах Хана, защото я разбрах. Дали й симпатизирах? Да. Но това не значи, че симпатизирах на пазачите на СС. Това е, което харесвам във филма. Не е история за прошка, за помиряване. Това е история за съжалението - за това, че не избираш в кого да се влюбиш."


3) "Опасна невинност". 2005. Със сигурност по-малко популярен филм, но със забележително силно участие на младата Елън Пейдж. Героинята й Хейли Старс е 14-годишно момиче, което се запознава в Интернет с 32-годишен фотограф. В крайна сметка двамата се срещат и границите между Героя и Злодея се размиват в неговия апартамент.

Филмът е заснет само за 18 дни, през които Елън Пейдж демонстрира запомнящо се присъствие в тази си роля (опитвам се да ви спечеля за каузата с факта, че гледах филма преди две години и още не съм го забравила).

Любопитно: Продуцентът Дейвид Хигинс прочита репортаж за японска ученичка, която нападала мъже, търсещи малолетни в интернет. Така дошла и идеята за филма.

Реплика на Хейли: "I am every little girl you ever watched, touched, hurt, screwed, killed" или "Аз съм всяко малко момиче, което някога си наблюдавал, докосвал, наранявал, чукал, убивал".

(Филмът не е препоръчителен за малолетни... и чувствителни мъже.)

Тогава на 17 години, Елън много харесва ролята си. "Не бих казала, че тя е зла или болна. Смятам, че е изключително темпераментна, интелигентна млада жена. Всъщност я намирам вдъхновяваща... донякъде. Мисля, че вижда нещо сбъркано в обществото. Вбесява се, че хората го игнорират и прави нещо по въпроса."

петък, 11 март 2011 г.

Всеотдайната блогърка Елън Стаг... с малка червена точка

Какво ви трябва, за да направите популярен блог? Две неща - фотоапарат и модели, които с готовност често ще си събличат дрехите пред обектива ви.

Поне при Елън Стаг формулата действа.

По мое задочно мнение, това е един много щур и разкрепостен човек. Все още ми е трудно да реша дали го харесвам като "творец".

Но пък е добре да започнем от тази снимка. Елън я качва в блога си ("Улица Стаг") с пояснението: "Толкова се забавлявах снощи. Вашето момиче беше уважено от инициативата на Джони Уокър "35 под 35". Това значи, че съм една от 35-те млади хора, които Джони Уокър смята за иновативни и мотивиращи."

Нашето наградено момиче е родено в Кънектикът на 31 януари 1978 и като една типична Водолейка се забавлява да шокира. Най-добрите й приятелки са актриси в порнографски филми. Нейната типична петък вечер е парти със 7-8 голи жени, което задължително се снима и качва по-късно в блога. Нейните "срещи с випуска" са под формата на следните обаждания: "Ей, Елън, искаш ли да намина този следобед и да ме снимаш гол/а за блога?"

Защо всички се лепят без дрехи върху обектива й, като мухи на мед? Най-вероятно момичето има подход. А и тя самата обича да дава пример.

Но Елън не се изживява като аматьорски воайор с фотоапарат под ръка. Напротив, тя често споменава в интервютата си, че не просто снима голи модели, а прави изкуство. Такова, каквото винаги е искала да постигне. И би трябвало да й повярваме, че знае какво върши, защото момичето е професионален фотограф със сериозен стаж. Занимавала се е с рекламна, модна, портретна фотография. Работила е за списания като Vogue, Life, Vibe. Правила е фотосесии на Моби, Скарлет Йохансон. Това е "комерсиалната страна" на професията й, с която се е издържала през последните 15 години, откакто се е преместила в Ню Йорк.

Истинската страст на Елън обаче е еротичната фотография. Навлиза по-сериозно в нея, след като се запознава с порноактрисата Джъстин Джоли. Тя се превръща в нейна муза, най-често сниман модел и... вратичка към срещи с други звезди в този бизнес за възрастни.

В един момент Елън натрупва значително количество снимки, които иска да сподели с останалите. Да ама не. Какво е снимала Елън? Кадрите й са твърде "арт" за порнографските списания и твърде порнографски за "арт" изданията. Така се появява нейният личен блог.

"Улица Стаг" стартира през месец май 2007. Идеята е много проста, ефектна и привличаща вниманието - това е дневникът на Елън. Редовно подкрепян с богат снимков материал, той си върви непрекъснато между еротиката и откровеното порно. В него често се срещат подобни случки от деня: "Обичам работата си!!! В събота дойдоха 3 жени и си съблякоха дрехите за мен. Може ли да стане по-добре?"


Очевидно може. В началото блогът има средно 10 посещения на ден. За кратко време те достигат хиляди. Днес Елън се е отказала от него и "Улица Стаг" се е преобразил в платен сайт. И нищо чудно, при положение, че "цената" на фотосесиите й се е вдигнала - вече има 19 изложби зад гърба си, издаден фото албум, филм за нея и... наградата на Джони Уокър.

В блог пространството обаче Елън ще остане със снимките си на своите приятели мъже. Именно техните откровени "портрети" са истинската провокация в общество, в което образите на голи жени се предлагат и на закуска неделя сутрин, а силният пол срамежливо се крие.

Който е любопитен, може да надникне в архивите на блога (червена точка! колкото и да съм широко скроена, ми е трудно да го определя като изкуство) и в платения сайт. Ако усетите, че започвате да се изчервявате, може да си припомните думите на Елън Стаг: "21 век и не мога да повярвам, че хората все още имат проблем с голотата" :)

вторник, 8 март 2011 г.

Профил на една Муза

Блог-съобщение: Март - месец на срещите с интересни и почти непознати Жени.

Помните ли как ни измъчваха в часовете по литература да анализираме непознати "гении"? И, срам не срам, сигурно всеки от нас ги е поставял под съмнение и е умирал от нетърпение да му се махнат от главата.

Едно време Яворов ми беше... досаден. Така де, какво толкова геаниално имаше в тези "две хубави очи"?! Е, нещата се променят, когато погледнеш зад кулисите. И по-точно, когато се срещнеш с неговата Муза.

Историята започва през есента на 1905 в София, когато 27-годишният Яворов е на гости в дома на писателя Петко Тодоров. 15-годишната Мина, сестра на Петко, тъкмо суши дългата си коса край печката. В този момент Яворов вижда за първи път нейните големи и тъмни очи, "дълбоки и кротко-замислени", които ще го преследват в следващите години.

Мария Тодорова се ражда на 13 юни 1890 в заможно чорбаджийско семейство от Елена. Тъй като майка й е изключително суеверна, настоява да впишат за рождена дата на дъщеря й 4 юли, денят на кръщенето й.

За съжаление, с този жест не успяват да спечелят безоблачно бъдеще за Мина. Тя расте болнава - "ту хремава и се оплаква от болки в кръста, ту има от време на време загадъчна температура". По-късно страда от апандисит, който преминава в перитонит.

Но тя не иска да мисли за болести. Затова и казва "Аз искам да живея, не да мъртвея". И се впуска в най-лудото приключение - тайната, забранена връзка с бедния поет с лоша слава Яворов.

- Аз не съм за нея.
- Защо?
- Аз съм беден. И съм свит, неинтересен. Как ще ме хареса!
- Но и аз съм беден! И такъв черен - като циганин.
- Но ти си Яворов!
- Жените търсят мъжа, а не поета.
- Не! - тъкмо поета!

Така разговарят една вечер през 1906 Яворов и по-младият му приятел Михаил Кремен. И двамата са очаровани от ученичката Мина. Яворов през цялото време прикрива своята страст към нея, като се опитва да убеди Михаил, че двамата биха били чудесна двойка.

В крайна сметка, Мина прави своя избор. Тя обръща гръб на предразсъдъците и дава шанс на Яворов, който за нейния богат род е единствено "нищожен поет", при това черен като циганин. Но има и нещо друго. Откровеността в поезията на Яворов е уникална за българската литература по това време. Той първи пише за унищожителната сила на страстта. И не след дълго става любимец на жените, които научават наизуст стиховете му. А семейството на Мина го обявява за непостоянен, мъж за много жени, напълно неподходящ за малката им дъщеря.

И наистина, Яворов добива популярност, радва се на внимание. Всъщност коя е Мина и как успява да поддържа магията между тях?

По думите на Яворов, още преди да навърши 16 години, тя е била "преумна за възрастта си". Може би заради непрекъснатото си боледуване, в един момент започнала да живее чрез книгите. Изчита всичко в библиотеката на еленското читалище, непрекъснато стои до късно - или с книга, или за да пише.

Когато с Яворов започват да си разменят писма, се оказва, че тя е смелата, самоуверената, която използва весел и безгрижен тон. Изписва страници, в които споделя нестандартни за времето си мисли - за щастието, образованието и финансовата независимост на жената от мъжа. Яворов споделя, че вижда в нея една преждевременна зрялост и я цени изключително много, защото с нея "може да разменя мисли и да я смята равна на себе си".

Мина мечтае за свободата си, която непрекъснато й се изплъзва. "Понякога страшно ми тежат грижите, които другите полагат за мен... Изобщо човек така се уплита в тия връзки с околните си, че се отказва да следва своята природа." Покрай "връзката" й с по-възрастния поет тя често се оплаква - "всички смятат за свой дълг да ме следят и контролират".

Мина е бунтар. Ето една забавна история: при едно от поредните й заболявания лекарят й предписва строга диета. По същото време получава бонбони от Яворов. След това му пише "При всичката строгост на диетата, лакомо се нахвърлих на бонбоните. Нищо не ми стана."

Мина обаче непрекъснато се колебае дали да се разбунтува срещу семейството си. От една страна, тя обича Яворов. Но от друга, не може да се отърси от подозренията си, че той не би могъл да й бъде верен. И решава да изпробва любовта му, като го предизвиква да не се виждат и да не си пишат 2 години. Яворов й отвръща: "Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от любовта си, нека се намери на 18 юни 1911, 8 1/2 часа вечерта... на същото място, дето приказвахме снощи."

Няколко месеца по-късно тя заминава да учи в Париж. Французите се възхищават на красотата й, но непрекъснато се чудят защо не показва никакъв интерес към мъжете и (дори още по-странното) защо нито веднъж не се спира да се погледне в някое огледало. Мина отбягва вниманието и предпочита да се затваря в стаята си с купища книги. В замяна получава похвала от професора си, който е възхитен както от добрия й френски, така й от нестандартното й мислене.

За съжаление, 20-годишната Мина умира в Париж през 1910, година преди дългоочакваната среща. Колкото и да бърза, Яворов не успява да се сбогува с нея. Следващите месеци са тежки за него. Дава воля на мъката си в двете посветени на нея произведения - "Философски дневник" и пиесата "В полите на Витоша" (обзалагам се, че всеки ще се просълзи на нея).

"Ами че погледни, моя радост, погледни работата ми от две години насам. Ако не беше ти, щеше ли да съществува тя в тоя вид, който има?"

"В даден момент две очи, два въглена се залепят на душата ти и парят или замръзват."

сряда, 2 март 2011 г.

Тексаско задуше(в)но

Нещо като алтернатива на "Тексаско клане". Или как би изглеждал филмът, ако психарят с резачката беше фен на...

Тексас.

Ужасно име за група. Също толкова трудно за google-ване, колкото друга любима банда - Live.

Texas са шотландска рок група, основана през 1986. Името идва не от любов към Америка, а от филма на Вим Вендерс "Париж, Тексас".

Още с дебютния си албум Southside (1989) излизат с хит, който добива световна популярност - I Don't Want a Lover.

Следват още 6 албума, а в момента се подготвя 8-ят поред.

Стига сухи факти.

Тексас са приятна за слушане група. Но не случайно започнах със споменаването на филм.

Днес се загледах малко повече в клиповете, които са правели през годините. Три от тях оглавиха личната ми класация за най-любими музикални видеоклипове. Те са изключително семпли, елегантни (защо не и задушевни) и в същото време ненатрапчиво еротични.

Summer Son с премиера на 16 август 1999



In Demand с премиера на 2 октомври 2000 (в главната мъжка роля е студеният английски чаровник Алън Рикман)



I'll See It Through с премиера на 8 декември 2003 (отново любимо лице в главната мъжка роля - Жан Рено :))