петък, 13 март 2009 г.

The Reader

След като гледах за първи, втори и... може би трети път "Английският пациент", Рейф Файнс без никаква изненада зае мястото "най-любим актьор". Следващите двайсет-трийсет гледания само затвърдиха симпатиите ми ;) Затова и най-очаквано гледах "Четецът" или The Reader. Всъщност не мислех, че ще ми хареса кой знае колко и го пуснах, колкото да убия малко време.




Нашият човек потъва в спомени и от 1995 скача в 1958. Тогава, някъде в Западна Германия, 15-годишният Майкъл се връща от училище. Очевидно много зле, той спира пред входа на кондукторката Хана (Кейт Уинслет), която в пристъп на добри чувства го изпраща до дома му. След няколко седмици двамата отново се срещат. Постепенно Майкъл и трийсет и няколко годишната Хана стават любовници. Връзката им става все по-силна, научават се да общуват един с друг, изграждат си свой малък свят в книгите, които Майкъл чете на Хана, докато не се разделят. Което оставя следа в живота на Майкъл. Но това, което завинаги го белязва, е тяхната среща няколко години по-късно в съдебната зала...



Докато гледах филма, някъде след полунощ, Стънчо и групата свиреха в Jam. И понеже още се възстановявах от гадното вирусче, пропуснах да ги слушам на живо. Но бях твърдо решила да го дочакам будна. Та стоях си сгушена на фотьойла, гледах Дейвид Крос, Кейт Уинслет и Рейф Файнс и си виках наум "дано Стънчо скоро не се прибере и да ме види как плача, че ще има да обяснявам колко ми е тъжно за Хана и Майкъл" :)) Опа... издадох, че ще е тъжно, но то пък кой ли се е съмнявал. Повече няма да кажа.



Минаха два дена и все още не ме е напуснало усещането от филма. Именно по този критерий оценявам лично за себе си класиките. Няма значение кой е режисьор, сценарист, артисти, музика... Може да е перфектен, като по учебник, но ако на другия ден ми е безразличен, е посредствен за мен. "Четецът" не е посредствен. Идеята за обречената, но първа и следователно ужасно силна любов, тайните, които излизат наяве, лутането между нежност и отвращение... много, много силен филм!



Докато го гледах се замислих нещо. Защо вече не си четем един на друг? Гледаме заедно филми, слушаме заедно музика, разхождаме се заедно, но не четем заедно. Тъжно е. А колко по-интресно може да бъде. Днес видях, че имало и книга, по която е правен филмът. Хубава ли е?



(Всъщност и тук не е "ролята на Рейф Файнс", явно толкова харизматичен образ като в "Английският пациент" се създава само веднъж, но пък Дейвид Крос прави своята запомняща се роля, а Кейт Уинслет е неописуемо добра)