Europeana и колекция от стари снимки на Варна

Ясно е, че повече ще се говори за раздялата на Емилия и Коко Динев (цък), сватбата на Николета Лозанова и Валери Божинов и поредното ПТП. Все пак съм изненадана как не съм разбрала по-рано за един невероятно мащабен и вълнуващ проект - Europeana.

Какво е Europeana?

Става въпрос за виртуална врата към библиотеки и музеи в цяла Европа. На едно място са събрани книги, фотографии, картини, музика, филми от над 1500 културни институции на територията на Стария континент. Идеята е колкото проста, толкова и трудоемка. Най-важното е да се решат 2 проблема - как ще се опази авторското право и как ще се дигитализират всички онези експонати. Хората му хващат цаката, проектът проработва и можем да се похвалим с българско участие (засега чух със сигурност, че Регионалната библиотека във Варна се е включила в това приключение).

На кратко в дати

2005 -> Европейската комисия пуска мухата да се създаде европейска дигитална библиотека.

2007 -> Разработва се прототип.

20 ноември 2008 -> Появява се Europeana.

2009 -> Интернет порталът отвежда към 5 милиона документа.

2010 -> Документите вече надхвърлят 10 милиона.

И просто така можеш да видиш как се е развивала Варна през годините... например :)

Всеотдайната блогърка Елън Стаг... с малка червена точка

Какво ви трябва, за да направите популярен блог? Две неща - фотоапарат и модели, които с готовност често ще си събличат дрехите пред обектива ви.

Поне при Елън Стаг формулата действа.

По мое задочно мнение, това е един много щур и разкрепостен човек. Все още ми е трудно да реша дали го харесвам като "творец".

Но пък е добре да започнем от тази снимка. Елън я качва в блога си ("Улица Стаг") с пояснението: "Толкова се забавлявах снощи. Вашето момиче беше уважено от инициативата на Джони Уокър "35 под 35". Това значи, че съм една от 35-те млади хора, които Джони Уокър смята за иновативни и мотивиращи."

Нашето наградено момиче е родено в Кънектикът на 31 януари 1978 и като една типична Водолейка се забавлява да шокира. Най-добрите й приятелки са актриси в порнографски филми. Нейната типична петък вечер е парти със 7-8 голи жени, което задължително се снима и качва по-късно в блога. Нейните "срещи с випуска" са под формата на следните обаждания: "Ей, Елън, искаш ли да намина този следобед и да ме снимаш гол/а за блога?"

Защо всички се лепят без дрехи върху обектива й, като мухи на мед? Най-вероятно момичето има подход. А и тя самата обича да дава пример.

Но Елън не се изживява като аматьорски воайор с фотоапарат под ръка. Напротив, тя често споменава в интервютата си, че не просто снима голи модели, а прави изкуство. Такова, каквото винаги е искала да постигне. И би трябвало да й повярваме, че знае какво върши, защото момичето е професионален фотограф със сериозен стаж. Занимавала се е с рекламна, модна, портретна фотография. Работила е за списания като Vogue, Life, Vibe. Правила е фотосесии на Моби, Скарлет Йохансон. Това е "комерсиалната страна" на професията й, с която се е издържала през последните 15 години, откакто се е преместила в Ню Йорк.

Истинската страст на Елън обаче е еротичната фотография. Навлиза по-сериозно в нея, след като се запознава с порноактрисата Джъстин Джоли. Тя се превръща в нейна муза, най-често сниман модел и... вратичка към срещи с други звезди в този бизнес за възрастни.

В един момент Елън натрупва значително количество снимки, които иска да сподели с останалите. Да ама не. Какво е снимала Елън? Кадрите й са твърде "арт" за порнографските списания и твърде порнографски за "арт" изданията. Така се появява нейният личен блог.

"Улица Стаг" стартира през месец май 2007. Идеята е много проста, ефектна и привличаща вниманието - това е дневникът на Елън. Редовно подкрепян с богат снимков материал, той си върви непрекъснато между еротиката и откровеното порно. В него често се срещат подобни случки от деня: "Обичам работата си!!! В събота дойдоха 3 жени и си съблякоха дрехите за мен. Може ли да стане по-добре?"


Очевидно може. В началото блогът има средно 10 посещения на ден. За кратко време те достигат хиляди. Днес Елън се е отказала от него и "Улица Стаг" се е преобразил в платен сайт. И нищо чудно, при положение, че "цената" на фотосесиите й се е вдигнала - вече има 19 изложби зад гърба си, издаден фото албум, филм за нея и... наградата на Джони Уокър.

В блог пространството обаче Елън ще остане със снимките си на своите приятели мъже. Именно техните откровени "портрети" са истинската провокация в общество, в което образите на голи жени се предлагат и на закуска неделя сутрин, а силният пол срамежливо се крие.

Който е любопитен, може да надникне в архивите на блога (червена точка! колкото и да съм широко скроена, ми е трудно да го определя като изкуство) и в платения сайт. Ако усетите, че започвате да се изчервявате, може да си припомните думите на Елън Стаг: "21 век и не мога да повярвам, че хората все още имат проблем с голотата" :)

Ноемврийското изкушение Maurice Tabard

Убедена съм, че един ден стените в моя дом ще си имат малко картини и много фотографии. Влюбена съм в това изкуство. Не става въпрос за пейзажни снимки - мил спомен от красиво място. Пленяват ме фотографиите с герои, тези, които се заиграват със сюжети, мимики, жестове, сенки, цветове, контраст, фокус и т.н. 

Maurice Tabard е сред моите пленяващи фотографи. Роден е в Лион, Франция на 12 юли 1897. Семейството му е било заможно - баща му притежавал фабрика за коприна и именно заради неговата работа цялото семейство се мести в Ню Джърси, САЩ през 1914. Там Maurice учи текстилен дизайн през деня и изкуство, главо изобразително, вечер. Постепенно фотографията го увлича и той взема уроци от Емил Брюнел в Нюйоркския фотографски институт през 1916.

Периодът 1922-1928 преминава за него като портретист в Bachrach Studio в Ню Йорк. Връща се в Париж през 1928, където на свободна практика се занимава с модна, портретна и рекламна фотография. Под влиянието на Ман Рей и Рене Магрит започва да експериментира с различни техники - множествена експозиция, соларизация, фотомонтаж... 

За съжаление, голяма част от тогавашните му работи, включително целият му архив от негативи, са изгубени по време на Втората световна война. 

През 1948 се връща за кратко в САЩ, където работи за Harper's Bazaar. 

1951 се прибира във Франция и до 1960 работи на свободна практика за Vogue, Marie Claire, Elle, Jazz Magazine...

1980 се премества в Ница, където умира на 23 февруари 1984.

Нан Голдин и нейната балада за сексуалната зависимост

През 1953 година във Вашингтон се ражда Нан Голдин (Nan Goldin), една от най-известните фотографки от 90-те години. Кадрите й са откровени, красиви и често брутални. През последните 30 години "пише" своя визуален дневник, който без никакво стеснение споделя с всички. В него редовно отразява собствения си свят - приятелите, любовниците си (мъже и жени), пътуванията си до Европа и Азия, емоционалните си кризи... Това, което Голдин непрекъснато търси, е вътрешното състояние на човека. Изразява го със снимките си, но и в прожекции на диапозитиви, съпроводени с музика, като нейната "Балада за сексуалната зависимост".


Обективът на Нан обича да преследва гейове, лесбийки и травестити, да улавя мрачни кадри, интимни моменти, наранени тела... И макар някои от нейните фотографии да ми дойдоха в повече, не мога да не й се възхитя за това, че преследва перфектния кадър, който дръзко обръща гръб на всички табута.







(за още инфо относно съвременните... визуални изкуства -> "Изкуството днес" на Буркхард Римшнайдер и Ута Грьозеник)

Пиер и Жил в страната на чудесата

Хубаво е да не знаеш нищо за съвместното творчество на французите Пиер и Жил, докато влизаш в Софийска градска художествена галерия. Още с първата изложена картина шокът е гарантиран, а въпросът дали това е изкуство изскача на преден план.


Изрусената Лола с големи черни очи посреща изненаданите гости, обхванала еректирал пенис, подаващ се от единия край на платното. А бедният неинформиран човек може би се изчервява или просто се усмихва и продължава нататък. С всяка следваща картина той ще открие по нещо ново за Пиер и Жил. Може би ще се досети, че те са хомосексуалисти, а може би – не. Това, което със сигурност ще долови обаче, е тяхното бягство в един собствен свят. Светът на Пиер и Жил и всички техни приятели, някои известни – Силви Вартан, Мадона, Иги Поп, Летисия Каста, други не чак толкова. Но всеки навлиза в тази чудновата реалност със своето име и изразителни черти. Лола с диамантените обеци, силно напомняща Мерилин Монро. Лоран, красивият негодник. Влюбените Мика и Санна. Малкият румънец Драго с акордеона...

Широкоотворените прозорци с гледка към вселената на Пиер и Жил са създадени, за да приканват нови и нови посетители. Те не се изолират, напротив – стремят се да изпъкнат с ярките, смели цветове. Дори рамките, които ги отделят от нашия „станадартен” свят, носят своя почерк. Безумни виолетови цветове, много брокат, малки жълти патенца, пищни орнаменти... Без съмнение, рамката е съществена част от картината. Различното, уникалното, смелият, провокативен детайл е водещ в изкуството, което създава френският тандем. Техните скандални и, може би твърде, гостоприемни за някои прозорци са дръпнали завесите си, за да ни позволят воайорски да се насладим на различни сюжети. Завързаната на стол певица Нина Хаген, заобиколената от покрити с капки кръв остри предмети Дита фон Тийз, източната приказка на Мадона, смъртта на Авел, опасният поглед на Медуза, греховната Мария Магдалена, подпряла се на кръста на Христос... В страната на чудесата можем да открием всичко.

Картините на Пиер и Жил ни отвеждат на разходка. Тръгвайки от центъра на София, обикаляме света, поръсени с много звезден прах и цветен блясък. И когато се завърнем обратно в нашата си реалност, когато се отърсим от културния шок и преодолеем изненадата си, може да остане един горчив привкус. Защото страната на чудесата не се е оказала щастливо място. Последните картини сякаш приземяват най-силно замечталия се обикновен човек. Грабнат от интересните сюжети, някои от тях дори романтични, започнал да се обърква, попаднал сред религиозни изображения, в края сякаш вече не се съмнява в желанието си да избяга от тази не-реалност. Малкото момче, с руси коси и сини очи, извикало „Мамо!”, провокира държейки окървавена плюшена играчка. Завързаната за дърво полугола Алис пита с тъжен поглед „Защо?”. Една друга Алис пък е попаднала в своя кошмар, който на пръв поглед представлява прекрасна гора с цветя и пеперуди. Но всъщност всичко е фалш.


Това е фантастичният свят на Пиер и Жил. Населен с изпълнители и декори. Театралната сцена на техните фантазии. Те също излизат на нея. Понякога като космонавти, изолирани от нереално красивото в своите скафандри. Друг път скрити под каски, попаднали сякаш във вътрешните си съмнения относно природата на доброто и злото, във възможността да бъдат разграничени. Пиер и Жил се появяват пред своята публика голи, отърсили се от преструвките на ежедневието, облечени във фалш и обути в обилно количество провокация. В техните представления играта на красивото тяло е божественото. Емоцията на грозното, не-приетото („Шиши”, „Идиотът”, „На бара на флота”) се доближава до безвкусицата, до евтиния кич. Но рязко отскача в другата посока и се озовава редом с другите картини в страната на чудесата.

Изложбата на Пиер и Жил заслужава поглед без предразсъдъци. Защото само окото, което не се затваря засрамено пред еректиралия пенис в ръката на Лола и не премигва ужасено от окървавеното плюшено мече, ще може да избяга за малко от центъра на София. Може и да не му хареса страната на чудесата, но със сигурност ще открие нещо мъничко за себе си. И ще го отнесе в собствения си свят, оцветявайки го със смелите нюанси на Пиер и Жил.