понеделник, 28 февруари 2011 г.

We will, we will FOLK you... или (р)еволюция на чалгата

Помните ли времето, когато по улиците имаше сергии за аудио касети, често вече с избелели от слънцето обложки? Някъде до тях се продаваха я семки във фунийка от вестник, я топла млечна царевица. Но всичко това щеше да бъде абсолютно безсолно, ако не се извисяваха високите децибели на Нейно Величество Чалга Музиката.


Та помните ли как Сашка Васева се вайкаше, че няма да забрави своя Георги?

А сещате ли какво й се случи на Нелина, когато мама я изпрати в чейндж бюрото?
("В чейндж бюрото изпрати ме мама да си закупя долар зелен, но в чейндж бюрото долари няма, долари няма, но срещнах ерген. От мерцедеса ръка ми подаде - долари няма, ела ти със мен." В последствие, милата, я подгониха белите мерцедеси.)

Но това време нямаше да бъде същото, ако Радо Шишарката не задаваше вечния въпрос - "Ооо, тигре, тигре, имаш ли пари?"

Очевидно тогава улиците бяха опасно място, където се разхождаха и други зверове. Като... Петра, която без бой си признаваше, че е "като хищна хиена устремена".

За някой се виждаше и светлина в тунела. Така например моряците се радваха на симпатиите на Пепа, която ги подканяше любвеобилно "Що не си свалиш фланелката моряшка, аз ще ти покажа мойта..." сещате се, нали?

В цялата суматоха помните ли как Кати ни в клин, ни в ръкав пееше за волни пеперуди?

И не на последно място - беше време, когато казармата беше задължителна, а по гарите често се чуваха почитатели на Южен вятър - "И ето идва шифрограмата, и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"

Беше интересно време, в което въображението достигаше неподозирани висини.


Милко Калайджиев мечтаеше за KFC, като повтаряше по цял ден "елате, пиленца, при батко".

Петра споделяше неочаквани еротични фантазии - "Туй се казва далавера - ще те любя батко. Ще те любя във килера с бабиното сладко".

Радо Шишарката отдаде почит на... най-великото... "Най-обичам сутрин рано, още щом ми е пияно, да си хапна аз шкембе с много чесън, в бирхале".

В пристъп на интелектуалност, Цветелина си упражни математиката: "100 Мерцедеса да имам, 100 години да ги карам, 100 мъже да искат моята ръка".

Изкушен от хвърлената ръкавица, Сашо Роман й отговори: "Там на прашен път, заварих те веднъж. Ти ме помоли, а аз не отказах. А защо сега с мен не си добра? Аз бих те возил в багажника даже. Качвай се на мойта дърта и верна кола! А така! Качвай се при мен - аз съм пътна помощ!"

Привлечен от темата за колите, адашът ми по фамилия Коста Марков увековечи немското чудо на колела: "Карам си Трабанта, нямам мобифон, в панелен блок плащам телефон".

А щом сме заговорили за коли, какво е редно да споменем? Магистралите, разбира се. Чалгата е помислила и за тях. Ръцете горе за Амет: "Като Формула 1 идвам в твоето легло. Знаци не признавам да те притежавам. Магистрала, магистрала, ти си сладка - ще те мина цяла."

Но капакът на тенджерата с кипящо чалга-въображение постави Тони Стораро: "Щом зърна твоя минижуп, от страст превъртам като луд. С безкрайно дългите бедра очите ми на куб събра."

Радвате ли се, че това време отмина?


С годините чалгата замени инцидентните прически от типа "съседката така ме вчеса" с планирани "екстеншъни"; дрехите по последна селска мода преминаха в дрехи по последна световна мода; изпълнителките се видяха принудени, паралелно с изрусяването, да променят още нещо "там горе" - да наизустят наръчника "Какво трябва да казва всяка чалгаджийка в интервю".

Накратко - чалгата се гримира и прекръсти на "поп-фолк", а националните телевизии я посрещнаха като дългоочакван медиен партньор.

Знаете ли защо предпочитам старата, "мазна" чалга? Защото тя имаше индивидуалност, с която отблъскваше от раз, стоеше си по забутаните кръчми и я приемахме с насмешка.

Днес съдържанието е същото. Но маскирано в безвкусна "поезия", която става все по-любима.

В онова време обществото на "чалга-творците" беше шарено. Днес те са клонирани - еднакви текстове, еднакви лица, еднакви интервюта. И щеше да е много забавно, ако покрай тях не се появяваха още клонинги... на по 9, 12, 15, 20, 30 години.

Queen.

Но засега ще ги споменем съвсем дискретно... покрай част от песента на Вероника.

We will, we will folk you

Даже да го забранят
всички кръчми да взривят,
фолкът няма да умре,
нищо няма да го спре.
Той ни е във вените,
той ни е във гените
и не ги разбирам тия
дето слушат, а го крият.

С тази музика живея -
лягам с нея, ставам с нея.
И една ми е мечтата -
да тече и от чешмата :),
да се пие денонощно
и да се празнува мощно.

Това е новият поп-фолк, който изпълва чалгаджийките с гордост, докато говорят в национален ефир за изкуството, което правят.

При написването на този текст не пострада нито едно от двете ми уши, тъй като отказах да слушам горепосочените песни. Вместо това звучаха Smokie - цък.

неделя, 20 февруари 2011 г.

Бабата на Cosmopolitan съветва

Колко му е да разделим темите в Cosmo и всички останали женски списания? Съвети как да постигнем перфектен външен вид, как да декорираме дома си (с новата кредитна карта от банка {тъъът}), как да се справим на работното място, от къде да пазаруваме и, акцентът на всеки брой - как да зарадваме Мъжа.

Да ви кажа, и бабата на Cosmo не е била вчерашна и се е въртяла в този порочен кръг... кажи-речи.

Една статия от 1896 г., която хвърля нова светлина върху вечния спор "кой е силният пол" (с леки съкращения).


Службата на домакинството

Домакинята трябва да става рано, за да може да бди върху всичко и за да може да си свърши всичката работа.

Сутрешното й обличане трябва да бъде безукорно, т.е. косата й трябва да бъде вчесана, роклята й - чиста, и пантофите й - не съдрани (!).

Преди да си излезе от стаята тя си оправя леглото. Същото, разбира се, прави и в другите спални.

Трапезарията е първата част от дома, която се нарежда, измита, въобще разтребва, защото там семейството, след събуждането на всички, ще се събере, за да си вземе закуската.

Другите стаи също трябва да се разтребят. Домакинята никога, и когато има няколко слугини (!), не трябва да стои безгрижна и равнодушна към тая работа.

Лампите трябва да се приготвят винаги от сутринта още. Само в ненаредените и нередовните домакинства те се приготвят именно тогава, когато стане нужда от тях.

Най-после домакинята влиза в кухнята. Кухнята играе една важна за всеки дом роля за благоденствието на семейството.

Подир туй е настъпило вече времето да се влезе в спалните, които предварително и предвидливо са проветрени. Всички мебели, всички предмети в тях трябва да са грижливо изчистени. Всеки осем дни трябва да се прави едно по-пълно почистване - корнизите, дръжките на вратите, на мебелите и всякакви предмети трябва добре да се изпрашват. Всеки два месеца, най-малко, трябва да измиват стъклата на прозорците, огледалата, картините, пода...

Стаите за миене изискват особена грижа. Водите да се изливат всеки ден и умивалникът да се измива добре. Гребените и четките трябва добре да се очистват винаги след употреблението им. Пешкирите трябва да са добре простряни, за да съхнат добре. Много е опасно за кожата да се употребява не добре изсъхнал пешкир, защото там се образува един невидим мухъл.

Но с това още не свършват работите и длъжностите на домакинята - не сме говорили още за грижите й над децата... :)


Има още тя да се грижи за прането, пода и прочие. Тия домашни работи трябва да бъдат непременно свършени до обяд (!). Но с това не искаме да кажем, че тя ще трябва да стои без работа през останалата част от деня (боже, опази!).

От обяд до вечерта едва ще има домакинята нужното време за някои други работи като покупки, ръкоделие и прочие, с които е длъжна да се занимава най-малко два часа на ден.


Вечерта трябва да бъде посветена на Мъжа. Отпочиването му чрез интимни разговори е неизбежно нужно след труда и блъскането МУ цял ден.

Интелигентната жена трябва още да намери някой час и за четене и малко музика.

Но ще извикат може би някои помежду си "Ех, че много работа!"

За да изпълните всички тия длъжности, вие ще си опростите живота, ще отхвърлите всички безполезни подробности. Особено ще разполагате с колкото се може по-малко време за хората. Преди всичко не сте ли длъжна да бъдете майка и съпруга?

четвъртък, 17 февруари 2011 г.

Предизвикателството за всички синоптици - Ayo.

Забравете какво каза Емо Чолаков. Забравете дъжда/ снега навън. Защото лятото ще дойде след 3... 2... 1... {Play} Сега.



Не се сърдете на синоптиците. Покрай всички циклони, тайфуни и руски мразовити течения можеха ли да предвидят и Ayo. (Айо)? А тя е непредсказуема и свободолюбива. Все пак, във вените й тече циганска кръв.


На 14 септември 1980 година във Фрехен, Германия се ражда Джой Оласунмибо Огунмакин. Чътвъртото дете на татко нигериец и мама румънска циганка, Джой от малка обича музиката и ритъма. Шестгодишна свири на цигулка, след това на пиано, а години по-късно сама се научава да свири на китара.

Днес заредена със слънчево лятно настроение, Аyo. е трябвало преди това да се сборичка с трудното си минало. Казва, че именно музиката е била нейната терапия. На 15 години пише първата си песен. Посвещава я на майка си, която се пристрастява към хероина, когато тя е на 5. Година по-късно попада в затвора. След като родителите й се развеждат, Ayo. прекарва известно време в домове и приемни семейства. Щом навършва 14, властите й позволяват отново да живее с баща си.

А татко е много важна фигура в израстването на Ayo. такава, каквато я виждаме днес. Да започнем със сценичното й име - Айо... задължително с точка под или до "о"-то. Всъщност тя не е сменила истинското си име Джой (означаващо "радост"), а го е превела на йоруба - един от многото говорими езици в Нигерия.

Всеки фен на твореца Ayo. трябва да благодари на баща й, работещ като DJ, докато е студент по инженерство в Германия. Именно неговите музикални пристрастия са вдъхновили малката Джой. Пинк Флойд, Джими Клиф, Боб Марли, Стиви Уондър...

И трета червена точка в графата "татко на Ayo." - именно той забелязва певческия й талант, помага й да направи демо запис и й позволява да напусне училище на 18 години.

Събрала смелост, Ayo. напуска сигурността около татко и се мести сама в "големия град" - Хамбург. Там се сблъсква с екип, който не вярва в музиката, която тя иска да прави. Повтарят й непрекъснато да бъде "по-хард". Последният "ритник", който я запраща извън Германия (както сама казва), е нейното тогавашно гадже, за когото пее в най-големия си хит Down On My Knees (или песента по-горе, с която ви извиках лятото преди минути). Всъщност историята не е особено драматична за нас, преситените с поп фолк и риалити клюки. Т.е. няма изневяра, няма деца от чужди жени, извънземна намеса или зверски побой. Просто влюбената Джой не може да свикне да дели своя приятел, също музикант, с... него самия (оказва се, че тогава момчето било доста отдадено на себе си и своята кариера). От своя страна, Ayo. е свикнала да бъде "твърда" и никога не показва емоции.

Краят е поставен. Хваща си пътя за Лондон на 20 години, като преди това купува китара. Същата, с която ще напише и изпълни всички свои песни. Включително и Down On My Knees - песента, която ще й помогне да се раздели със себе си като дистанцирано, студено, "силно" момиче и ще я научи да показва своите емоции.

Ayo. в Лондон, но не за дълго. Циганската й кръв я завежда в Париж. Междувременно среща отново своя приятел-музикант и се оказва, че моментът е подходящ. Двамата с Патрис днес имат две деца - момче и момиче.

През 2006 Айо записва първия си албум - Joyful, в Ню Йорк. В края на 2007 прави турне в Германия и САЩ. По това време заедно със семейството си се пренасят в Ню Йорк. Юли 2008 прави второ турне - в САЩ и Канада, на което представя втория си албум - Gravity At Last, записан на Бахамите.

2009 година пристига за Ayo. с признание от УНИЦЕФ Франция, които я избират за лице на инициативата им за популяризиране правото на образование на всички деца по света.

Днес Айо се радва на умерена популярност, главно в Европа - Германия, Франция, Швейцария и Гърция. Казват, че феновете й не признават възрастови или расови ограничения. И нищо чудно публиката й да е толкова шарена, колкото е и тя самата. За себе си Айо припомня, че обединява различното - различни култури, различни раси, различни ритми. И никак не се оплаква. Напротив, това я прави темпераментен артист, който пише "соул-реге-афро-фолк" музика.


Down On My Knees

Down on my knees I'm begging you
Down on my knees I'm begging you
Down on my knees I'm begging you
Please, please don't leave me

Do you really think
She can love you more than me
Do you really, really think so?
Do you really think
She can give you more than me
Baby, I know she won't

'Cause I loved you unconditionally
I gave you even more
Than I had to give
I was willing for you to die
'Cause you were more precious to me
Than my own life

I won't believe that you really, really
Wanna leave me
Just because of her
Have you forgot about
All the things we've been through
She was not the one
Who was there for you

Don't leave me
I'm begging
I love you
I need you
I'm dying
I'm crying
I'm begging
Please, love me
I love you
I love you
I'm begging
Please, love me
I'm begging
I'm begging
Please, don't leave me
Down on my knees I'm begging you...

четвъртък, 3 февруари 2011 г.

Нощно през деня

Поезията е нещо много интересно. С малко и прости думи може да каже много. А може и да си мълчи в някакво клише. Рядко ме привличат стихове, но тези са "от моята порода".

Apassionato (със страст)

Обичам нощното небе,
защото само то е голо.
А тази дневна светлина ми пречи
да гледам голотата на вселената.
О, тази звездна голота!
Не се обличай!
Искам да те гледам.
Да разгадая твоята материя,
която толкоз властно ме привлича.
Обичай ме!
Бъди ми нощ!


Ето го Любомир Левчев. Същият, който написа:

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Ето го пак Любомир Левчев.

Роден на 29 април 1935 в Троян. Завършва "Библиотекознание" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като литературен редактор в радио "София" и като главен редактор на в. "Литературен фронт". Бил е председател на Съюза на българските писатели.

Творчеството на Любомир Левчев е превеждано в 36 страни.

Любопитно:

Казва, че се чувства най-добре, когато се отдава на чувствата си.

Смята, че една жена може да го покори с естествената си женственост. А една дама е интересна в очите на мъжете, когато постига целите си, но запазва своята загадъчност.

Шеговито споделя, че харесва света такъв, какъвто е, както Ева е харесвала Адам. Просто защото имаме конкурс за мис Свят, но нямаме такъв за свят.

Из тези интервюта -> цък и пак цък.