Халед Хосейни и неговата кауза

"Работата ми в помощ на бежанците е едно от най-удовлетворителните и важни начинания в моя живот. За да помогнете или просто да научите повече за агенцията (Върховният комисариат за бежанците към ООН), за работата й или за окаяното положение на бежанците изобщо, моля, посетете следния сайт - www.UNrefugees.org. Благодаря ви." 

Това са последните думи в книгата на Халед Хосейни "Хиляда сияйни слънца".

 

Романът е увлекателно сливане на художествена и документална арабска приказка. Проследява политическите промени през последните 30 години в Афганистан, НО през погледа на две обикновени момичета, нелепо бързо превърнали се в жени. Откъснатите оттук-оттам истории за талибаните, пущите, Осама бин Ладен, СССР, НАТО, Пакистан, Америка и каквото и още да сме дочули с едно ухо, тук заемат по-уверено мястото си. 

"Хиляда сияйни слънца" е книга с точни дати, но без намерението да се превръща в безлична историческа хронология. 

15-годишната Мариам взема едно, буквално, съдбоносно решение, макар и по детски наивно. За няколко дни то води до насилственото й откъсване от родния й град, майка й, приятелите й, преместването й в Кабул и женитбата й за непознатия 40-годишен обущар Рашид. 

20 години по-късно, 14-годишната Лайла попада в семейството на Рашид като негова втора съпруга. Изгубила голямата си детска любов, тя бързо се превръща в жена, майка и робиня.

10 години по-късно Мариам и Лайла продължават своята борба с "тираничния мъжки свят" в Афганистан.

Междувременно, докато светът настръхва при мисълта за близкия Изток, талибаните и Осама бин Ладен, героите на Халед Хосейни плачат за унищожената красота на Кабул, докато си нашепват поемата на Саиб-е Табризи:

Не можеш преброи луните,

блещукащи по покривите му,

нито хилядата сияйни слънца,

скрити зад зидовете му.

Халед Хосейни е роден на 4 март 1965 в Кабул. Баща му е дипломат в Афганистанското външно министерство, а майка му е учителка в девическа гимназия. Семейството има възможността да живее в богат квартал, където жените и мъжете се ползват с равни права. Поради назначенията на бащата, Халед и неговите трима братя и една сестра живеят в Техеран (Иран), а по-късно и в Париж. След промените в Афганистан през 1978-1980, семейството иска политическо убежище от САЩ. През 1980 се установяват в Сан Хосе, Калифорния.

През 1993 година Халед се дипломира като лекар. Той става посланик на добра воля на Върховния комисариат за бежанците към ООН, създава фондация на името си, която събира хуманитарни помощи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан.

Книгата, с която всъщност става световно известен, е написаната четири години по-рано "Ловецът на хвърчила" (2003). Убедена съм, че скоро ще дойде и нейният ред.

Светът е голям и източните пиеси ни дебнат отвсякъде

В опит да съм болезнено откровена ще призная, че не всичко в София е толкова безумно тъпо. Първата седмица там се оказа времето на "ще получа това, което си поискам". Видях се с много добри приятели, шматках се по цял ден само там, където ми се шматкаше, хапвах само това, което ми се хапваше, и... в рамките на 7 часа изгледах два нови български филма в две различни кина. Ок, първата 5-дневна седмица в София беше поносима. (Още по-добре щеше да е, ако не валеше всеки ден, не бях със старите пропускащи обувки и с инатливия си акъл да не стоя в студентското село...)

А сега сериозно! Изводът в културен план е следният - има ново българско кино и, по мое не-скромно мнение, то е прекрасно!

Първият филм беше "Източни пиеси", който се заканих да гледам още преди... няколко месеца след възторжените думи на Люба Кулезич. Съгласих се с нея. Филмът на Камен Калев е много силен и странно, но поне за мен не беше мрачен. Имаше ги панелките, пустата София през лятото, побоища, 1-2 отвратителни физиономии, но за първи път не ме подразниха. Защото филмът не е клише. Повтаря "инжектирай ме с любов", а междувременно една прекрасна туркиня напомня колко е сбъркан светът и как всички вече го усещаме. Аз не видях нито едно познато актьорско лице и нито една фалшива сцена (с изключение на няколко смешни "натфиз муцунки", но те бяха абсурдно нелепи). Оказа се, че почти всички са "обикновени хора", а главният герой Ицо дори умира малко след края на снимките след "поредната доза". 

"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е вторият шедьовър. Уникален филм. Ако трябва да сравнявам двата филма, бих казала, че "Източни пиеси" е бунтарска и откровена история на подрастването, докато "Светът е голям..." е трогателна история-спомен на вече порасналия към неговото сладко-горчиво детство. Толкова слънчев и красив нов български филм определено не бях гледала. И сега се усмихвам като се сетя за Сашето в Германия и бай Дан, който отива да го доведе до Карлово с колело. По пътя се стараят да опазят едно немско цвете в саксийка, което баба Златка да си посее в градината. И всичко се завърта около късмета и майсторлъка на вярващите пораснали деца. 

Rows and flows of angel hair... and ice cream castles in the air...

Аз разбирам от музика. Случва се да си кажа "ей, това беше ужасно фалшиво", а след това да се окаже виртуозно вокално изпълнение. И, разбира се, се случва да кажа "леле, неописуемо", а после да чуя убийствени критики. Но все пак, настоявам, че разбирам от музика. Просто разбиранията ми може би често са си само мои. Не ми пречи.

Така е с музиката, всъщност и с всяко едно изкуство - трябва да имат абсолютно индивидуален смисъл. За себе си открих много в песните на Joni Mitchell. И понеже се смятам за не-егоист, ги подарявам на всеки, който пожелае.

Joni Mitchell е уникална изпълнителка. Нейният стил е твърде нестандартен, за да бъде сбъркан. Нежни мелодии, шантави текстове и непрекъснати експерименти с различни музиканти, инструменти и вокали. Започва като една от първите фолк-хипарки (какво и да е това :)), а в последствие се ориентира към джаз звученето (1970).

Roberta Joan Anderson се ражда на 7 ноември 1943 в Канада, наследявайки шотландските и норвежки корени на своите родителите. Детските й години преминават в често боледуване. Първо скарлатина, а на 9 години и детски паралич. Именно тогава, в престоя си в болницата, тя се влюбва в пеенето. Друга нейна страст още от тогава е класическата музика. "Обичах Дебюси, Стравински, Шопен, Чайковски, всичко с романтични мелодии..."

След колежа продължава в училище за изкуства и дизайн, но напуска след година. Причината - време е да се погрижи за кариерата си на певица. Мястото - Торонто. Но плановете са временно осуетени, след като на 22 години забременява от приятеля си от колежа. Ражда детето, но го дава за осиновяване. (Любопитно е, че наскоро, вече порасналата й дъщеря, съвсем случайно успява да открие майка си и днес двете "се радват на топли взаимоотношения" в стил "Море от любов")

Същата година (1965) се омъжва за певеца Чък Мичъл, с който през лятото заминава за САЩ. За съжаление, две години по-късно се развеждат. По това време Джони Мичъл е в Ню Йорк. Но истинският пробив за нея идва благодарение на турне във Флорида, когато Мичъл е чута от Дейвид Кросби. Той остава силно впечатлен от таланта й и й урежда звукозаписен договор в Лос Анджелис. През 1968 излиза дебютният й албум Song to a Seagull, а през следващата година - Clouds. С чевтъртия си албум, Blue, от 1971 започва да експериментира с различни мелодии на китара и вокални опити.

През 2001 Мичъл официално се оттегля от музикалната индустрия и се посвещава на другата си страст - рисуването (по-горе - нейн автопортрет). Завръща се през 2007 с албума Shine.

Все пак, да имаме едно наум - по нейни думи тя е на първо място художник и едва след това музикант.

Чудих се коя от двете песни да избера и, разбира се, се спрях и на двете.

Blue

Blue, songs are like tattoos
You know I've been to sea betore
Crown and anchor me
Or let me sail away
Hey blue, there is a song for you
Ink on a pin
Underneath the skin
An empty space to fill in
Well there so many sinking now
You've got to keep thinking
You can make it through these waves
Acid, booze, and ass
Needles, guns, and grass
Lots of laughs, lots of laughs
Everybody's saying that hell's the hippest way to go
Well I don't think so
But I'm gonna take a look around it though
Blue, I love you

Blue, there is a shell for you
Inside you'll hear a sigh
A foggy lullaby
There is your song from me



Both Sides Now

Rows and floes of angel hair
And ice cream castles in the air
And feather canyons evrywhere
I've looked at clouds that way

But now they only block the sun
They rain and snow on evryone
So many things I would have done
But clouds got in my way
I've looked at clouds from both sides now
From up and down, and still somehow
Its cloud illusions I recall
I really don't know clouds at all

Moons and junes and ferris wheels
The dizzy dancing way you feel
As evry fairy tale comes real
I've looked at love that way

But now it's just another show
You leave them laughing when you go
And if you care, don't let them know
Don't give yourself away

I've looked at love from both sides now
From give and take, and still somehow
It's loves illusions I recall
I really don't know love at all

Tears and fears and feeling proud
To say I love you right out loud
Dreams and schemes and circus crowds
I've looked at life that way

But now old friends are acting strange
They shake their heads, they tell me that I've changed
Well somethings lost, but somethings gained
In living evry day

I've looked at life from both sides now
From up and down, and give and take, and still somehow
It's lifes illusions I recall
I really don't know life at all