понеделник, 23 март 2009 г.

Класика и простащина се кълчат по БНТ

Все се надявах, че след гаврата "Великите българи", БНТ ще престане с жалките опити за зрителско внимание. За забравилите малко напомняне - на 17 февруари 2007 в ефир се водеше "дебат" кой е по-велик - Левски, Ботев, Вазов, Аспарух, Кирил и Методий и т.н. Разбира се, величието им се измери в есемеси, телефонни обаждания и интернет гласове. Беше глупаво, ненужно и грозно.

Вчера, 22 март, БНТ отново се издъни. "Голямото четене" имаше големи претенции за обществено значимата си роля - да накара хората да четат. Чудесно. Но хората четат. Винаги са го правили и продължават. Съжалявам, че разбивам добре тиражирания мит за глупавия българин, особено младеж. Нямаше да е лошо БНТ да се ограничи в представянето на избраните 100 романа, да спретне по някое филмче, да ги дари на домове за сираци и т.н. ОК. Инициативата с камиончето с книги по градовете също прозвуча интересно.

Обаче "великият българин" трябваше да се пренесе и в "голямото четене". И неделя вечер БНТ търсеше победител! Сред прекрасни, неповторими книги те искаха да отличат една? Защо? За да пращат зрителите есемеси за някакви си стотинки. Това е националната ни телевизия... Победителят е "Под игото" на Вазов.

Става още по-интересно. Почти като "Евровизия" и "Мис България". Ето какви коментари са се появили днес във vesti.bg:

slavka74
София, България


Много е станно, как един роман, който съм сигурна, че преобладаваща част от хората не са чели (въпреки задължителното изучаване) се оказва любима книга. несъмнено това е доказателство, че част от "активните" гласуващи са особено "простички". романът често е критикуван още в началото на 20-ти век като остарял, тъй като разглежда коренно различно общество. а спрямо днес е направо на светлинни години назад. на какво този роман може да научи децата ни или нас самите? :0

grah
България

Тоя път прекалиха ... ей богу!
Не стига, че дъвчем това ужасно посредствено стилистично недоразумение години наред в училище ами сега се оказва книга № 1 в СВЕТОВНАТА класация на българския читател.

Повече няма да копирам, защото е жалко... хората четат, но простотията не изчезва. Горкият Вазов, горко им и на всички български таланти. "Под игото" е неповторима книга, съхранила духа на времето си, като всеки един значим роман. Мъчих се с нея в 5-и клас, но я обикнах в 12-и. Всяко нещо с времето си. Така беше и с "Малкият принц" на Екзюпери (заел 5-о място).

"По-лоши" от "Под игото", но все пак в четворката, са "Време разделно" от Антон Дончев, "Тютюн" от Димитър Димов и "Железният светилник" от Димитър Талев. На опашката са се наредили "Граф Монте Кристо" на Александър Дюма, "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс и "Сто години самота" на Габриел Гарсия Маркес. Няма да се правя на по-умна и да кажа, че съм чела всички. Но съм чела други, които са били класика за мен в определен момент. Като "Пипи Дългото чорапче" и "Емил от Льонеберя" от Астрид Линдгрен, "Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер, "Приключенията на Том Сойер" на Марк Твен, "Трима другари", "Нощ в Лисабон", "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк, "Ана Каренина" от Лев Толстой... стотици.

"Голямото четене" каза на глас немислимото. "Класирайте романите". Все едно са безвкусните песни на Бритни Спиърс. Да наредим поредната поп класация, въртяна по МТВ. Разбира се, БНТ няма от къде да знаят, че това е изкуство. А то трябва да бъде свободно и велико само за себе си. Всеки един от изброените романи е "животоспасяващ" в определен момент за някой, затова е невъзможно да бъде оценен. Класациите са за посредствените, онези, които са просто добри или средна работа, но за масите. Като нашите телевизии, които все си мерят рейтинга. И БНТ все е на опашката. След като позволява класика и простащина да се кълчат в ефир...

(все си мислех, че поне този вот няма да бъде оплют... простотията няма граници, няма и срам)

петък, 13 март 2009 г.

The Reader

След като гледах за първи, втори и... може би трети път "Английският пациент", Рейф Файнс без никаква изненада зае мястото "най-любим актьор". Следващите двайсет-трийсет гледания само затвърдиха симпатиите ми ;) Затова и най-очаквано гледах "Четецът" или The Reader. Всъщност не мислех, че ще ми хареса кой знае колко и го пуснах, колкото да убия малко време.




Нашият човек потъва в спомени и от 1995 скача в 1958. Тогава, някъде в Западна Германия, 15-годишният Майкъл се връща от училище. Очевидно много зле, той спира пред входа на кондукторката Хана (Кейт Уинслет), която в пристъп на добри чувства го изпраща до дома му. След няколко седмици двамата отново се срещат. Постепенно Майкъл и трийсет и няколко годишната Хана стават любовници. Връзката им става все по-силна, научават се да общуват един с друг, изграждат си свой малък свят в книгите, които Майкъл чете на Хана, докато не се разделят. Което оставя следа в живота на Майкъл. Но това, което завинаги го белязва, е тяхната среща няколко години по-късно в съдебната зала...



Докато гледах филма, някъде след полунощ, Стънчо и групата свиреха в Jam. И понеже още се възстановявах от гадното вирусче, пропуснах да ги слушам на живо. Но бях твърдо решила да го дочакам будна. Та стоях си сгушена на фотьойла, гледах Дейвид Крос, Кейт Уинслет и Рейф Файнс и си виках наум "дано Стънчо скоро не се прибере и да ме види как плача, че ще има да обяснявам колко ми е тъжно за Хана и Майкъл" :)) Опа... издадох, че ще е тъжно, но то пък кой ли се е съмнявал. Повече няма да кажа.



Минаха два дена и все още не ме е напуснало усещането от филма. Именно по този критерий оценявам лично за себе си класиките. Няма значение кой е режисьор, сценарист, артисти, музика... Може да е перфектен, като по учебник, но ако на другия ден ми е безразличен, е посредствен за мен. "Четецът" не е посредствен. Идеята за обречената, но първа и следователно ужасно силна любов, тайните, които излизат наяве, лутането между нежност и отвращение... много, много силен филм!



Докато го гледах се замислих нещо. Защо вече не си четем един на друг? Гледаме заедно филми, слушаме заедно музика, разхождаме се заедно, но не четем заедно. Тъжно е. А колко по-интресно може да бъде. Днес видях, че имало и книга, по която е правен филмът. Хубава ли е?



(Всъщност и тук не е "ролята на Рейф Файнс", явно толкова харизматичен образ като в "Английският пациент" се създава само веднъж, но пък Дейвид Крос прави своята запомняща се роля, а Кейт Уинслет е неописуемо добра)



четвъртък, 5 март 2009 г.

Vicky Cristina Barcelona

Приятелките Вики и Кристина заминават за цяло лято в Барселона. И докато Вики си повтаря, че е сгодена (да й се чуди човек защо оставя бъдещия си мъж за цяло лято), то Кристина търси поредното приключение. Разбира се, го намира. И то в лицето на непознатия художник Хуан Антонио. "Бих желал да поканя и двете ви да прекарате уикенда с мен в Овиедо. Ще ви разведа, ще хапнем, ще пием хубаво вино, ще правим любов..."

Има любов, целувки, прегръдки, разочарования, появява се бившата съпруга на Хуан Антонио, Мария Елена, идва и годеникът Дъг, създават се нетипични отношения... Филмът е на Уди Алън все пак. Изключително ме впечатли. В историята няма нищо изключително. Дори може да се каже, че е напълно обикновена. И много реална. Перфектно :)

В ролята на Вики е Ребека Хол, Кристина е поверена на Скарлет Йохансон, която между другото досега в нито един филм не ме е впечатлила с играта си, тук също... Хавиер Бардем е Хуан Антонио, а в Мария Елена се превъплъщава Пенелопе Круз, която за първи път ми се стори красива :)





Хм... Хавиер Бардем, който, въпреки че няма нищо общо с идеала ми за красив мъж, наблюдавах с... усмивка ;)



Пенелопе Круз като красавица



И, разбира се, Уди Алън.