неделя, 22 ноември 2009 г.

Халед Хосейни и неговата кауза

"Работата ми в помощ на бежанците е едно от най-удовлетворителните и важни начинания в моя живот. За да помогнете или просто да научите повече за агенцията (Върховният комисариат за бежанците към ООН), за работата й или за окаяното положение на бежанците изобщо, моля, посетете следния сайт - www.UNrefugees.org. Благодаря ви."

Това са последните думи в книгата на Халед Хосейни "Хиляда сияйни слънца".

Романът е увлекателно сливане на художествена и документална арабска приказка. Проследява политическите промени през последните 30 години в Афганистан, НО през погледа на две обикновени момичета, нелепо бързо превърнали се в жени. Откъснатите оттук-оттам истории за талибаните, пущите, Осама бин Ладен, СССР, НАТО, Пакистан, Америка и каквото и още да сме дочули с едно ухо, тук заемат по-уверено мястото си.

"Хиляда сияйни слънца" е книга с точни дати, но без намерението да се превръща в безлична историческа хронология.

15-годишната Мариам взема едно, буквално, съдбоносно решение, макар и по детски наивно. За няколко дни то води до насилственото й откъсване от родния й град, майка й, приятелите й, преместването й в Кабул и женитбата й за непознатия 40-годишен обущар Рашид.

20 години по-късно, 14-годишната Лайла попада в семейството на Рашид като негова втора съпруга. Изгубила голямата си детска любов, тя бързо се превръща в жена, майка и робиня.

10 години по-късно Мариам и Лайла продължават своята борба с "тираничния мъжки свят" в Афганистан.

Междувременно, докато светът настръхва при мисълта за близкия Изток, талибаните и Осама бин Ладен, героите на Халед Хосейни плачат за унищожената красота на Кабул, докато си нашепват поемата на Саиб-е Табризи:

Не можеш преброи луните,

блещукащи по покривите му,

нито хилядата сияйни слънца,

скрити зад зидовете му.

Халед Хосейни е роден на 4 март 1965 в Кабул. Баща му е дипломат в Афганистанското външно министерство, а майка му е учителка в девическа гимназия. Семейството има възможността да живее в богат квартал, където жените и мъжете се ползват с равни права. Поради назначенията на бащата, Халед и неговите трима братя и една сестра живеят в Техеран (Иран), а по-късно и в Париж. След промените в Афганистан през 1978-1980, семейството иска политическо убежище от САЩ. През 1980 се установяват в Сан Хосе, Калифорния.

През 1993 година Халед се дипломира като лекар. Той става посланик на добра воля на Върховния комисариат за бежанците към ООН, създава фондация на името си, която събира хуманитарни помощи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан.

Книгата, с която всъщност става световно известен, е написаната четири години по-рано "Ловецът на хвърчила" (2003). Убедена съм, че скоро ще дойде и нейният ред.

събота, 14 ноември 2009 г.

Светът е голям и източните пиеси ни дебнат отвсякъде

В опит да съм болезнено откровена ще призная, че не всичко в София е толкова безумно тъпо. Първата седмица там се оказа времето на "ще получа това, което си поискам". Видях се с много добри приятели, шматках се по цял ден само там, където ми се шматкаше, хапвах само това, което ми се хапваше, и... в рамките на 7 часа изгледах два нови български филма в две различни кина. Ок, първата 5-дневна седмица в София беше поносима. (Още по-добре щеше да е, ако не валеше всеки ден, не бях със старите пропускащи обувки и с инатливия си акъл да не стоя в студентското село...)

А сега сериозно! Изводът в културен план е следният - има ново българско кино и, по мое не-скромно мнение, то е прекрасно!

Първият филм беше "Източни пиеси", който се заканих да гледам още преди... няколко месеца след възторжените думи на Люба Кулезич. Съгласих се с нея. Филмът на Камен Калев е много силен и странно, но поне за мен не беше мрачен. Имаше ги панелките, пустата София през лятото, побоища, 1-2 отвратителни физиономии, но за първи път не ме подразниха. Защото филмът не е клише. Повтаря "инжектирай ме с любов", а междувременно една прекрасна туркиня напомня колко е сбъркан светът и как всички вече го усещаме. Аз не видях нито едно познато актьорско лице и нито една фалшива сцена (с изключение на няколко смешни "натфиз муцунки", но те бяха абсурдно нелепи). Оказа се, че почти всички са "обикновени хора", а главният герой Ицо дори умира малко след края на снимките след "поредната доза".

"Светът е голям и спасение дебне отвсякъде" е вторият шедьовър. Уникален филм. Ако трябва да сравнявам двата филма, бих казала, че "Източни пиеси" е бунтарска и откровена история на подрастването, докато "Светът е голям..." е трогателна история-спомен на вече порасналия към неговото сладко-горчиво детство. Толкова слънчев и красив нов български филм определено не бях гледала. И сега се усмихвам като се сетя за Сашето в Германия и бай Дан, който отива да го доведе до Карлово с колело. По пътя се стараят да опазят едно немско цвете в саксийка, което баба Златка да си посее в градината. И всичко се завърта около късмета и майсторлъка на вярващите пораснали деца.