понеделник, 13 декември 2010 г.

Какво се случи с тях?

В традициите на коледния филм е да присъства поне един малък сладур. Макар че част от лентите се превръщат в неостаряваща класика, която се припомня около всеки празник, артистите растат и се променят. 

1) Маколи Кълкин (Macaulay Culkin)

Не помня Коледа без Кевин Макалистър да е останал сам или вкъщи, или в Ню Йорк. Въпреки на моменти бруталните сцени в стил "Том и Джери", "Сам вкъщи" (1 и 2) са емблематични за декември. В първата част Маколи Кълкин е на 10 години, а във втората - на 12. Типичен пример за хлапе, което всяка баба с удоволствие ще мачка и целува, той се превръща в една от най-големите филмови звезди през 1990, когато излиза "Сам вкъщи". По това време се сприятелява и с Майкъл Джексън, като често остава в имението "Невърленд". Години по-късно по молба на Майкъл Джексън става кръстник на двете му деца. С филмите "Getting Even With Dad" и "Richie Rich" през 1994 той получава 8 милиона долара - най-високият хонорар, изплащан дотогава на дете-звезда. 

През 1995 родителите на Маколи Кълкин, които официално нямат брак, се разделят и започват да водят дела за попечителство върху седемте си деца. На следващата година Маколи заявява, че няма да приема никакви роли, докато нещата в семейството му не се успокоят. През април 1997 баща му отстъпва правата на майката. 

На следващата година, вече на 18, Маколи се жени за актрисата Rachel Miner, но през 2000 се разделят. Причината - Рейчъл иска деца, а Маколи предпочита да се върне на снимачната площадка. В крайна сметка следващият филм с него излиза през 2003 - Party Monster. Следват още няколко роли, но нито една от тях не успява отново да върне огромното внимание върху него от 90-те години.  

2004 е арестуван за притежание на марихуана. 2006 издава полубиографичната книга "Джуниър". В момента е сгоден за актрисата Mila Kunis



2) Мара Уилсън (Mara Wilson)


Говорим ли за коледни филми, аз си имам един топ-топ-топ фаворит и това не е Love actually. Преди него стабилно стои най-магическата, откровена и нежна история - "Чудото на 34-а улица" (Miracle on 34th Street). Тук 7-годишната Мара Уилсън е уникално сериозна и разумна като малката Сюзън, която дава шанс на Дядо Коледа от магазина за играчки на майка й да я убеди, че е реален. 

Първата й роля е в комедията "Mrs. Doubtfire" от 1993, където играе сладката малка дъщеря на Робин Уилямс и Сали Фийлд. След като добива популярност и с Miracle on 34th Street, третата й знакова роля е в "Matilda" от 1996, където си партнира с Дани Де Вито. По време на снимките 9-годишната Мара загубва майка си, която умира от рак на гърдата. Въпреки това, демонстрирайки професионализъм на 9 години, тя завършва филма. "Thomas and the magic Railroad" от 2000 слага край на детската й кариера. Според мен семейството й взема умното решение да й позволи да се фокусира върху училището и да си изживее нормално тийн годините. 2005 Мара Уилсън завършва училище за изкуства в Калифорния, а през 2009 се дипломира в Университета в Ню Йорк с актьорско майсторство. В интервю заявява, че не желае да бъде знаменитост (което обяснява защо никъде не могат да се открият скорошни нейни снимки). Но, допълва, че би участвала в нискобюджетни продукции.



3) Ерик Лойд (Eric Lloyd)


Чу се тропот, чу се шум, чу се някаква шетня... и таткото на Чарли стана следващият дядо Коледа в "Договор за Дядо Коледа" (The Santa Clause). В ролята на малчугана, който изненадващо посещава Северния полюс, е 8-годишният бонбон с големи бузи (тук разлигавеното захаросано описание е наложително, съжалявам) Ерик Лойд. Макар че като малък роли не му липсват, с порастването си се изгубва от медийния небосклон. Последният му филм е третата част на "Договор за Дядо Коледа" от 2000. 

От минималната информация за него става ясно, че 2005 се записва да учи в Chapman University. Мълвата гласи, че се пробва и като вокалист на група. Но без видео или аудио  документация. Интересен факт е, че е братовчед на актрисата Алиса Милано


събота, 4 декември 2010 г.

Motherhood - привидно един филм на ужасите

Съдейки по коментарите, "Майчинство" е отказал безброй интернет потребители да имат някога деца (в краен, много краен случай едно било напълно достатъчно).

Виновна за бъдещия демографски срив е героинята на Ума Търман.


Ето я - Майката (непременно с голямо "М"), която е имала неблагоразумието да роди две деца. Засега филмът явно се очертава като драма. Но тя ги отглежда в апартамент насред Ню Йорк. Усещате ли как се задава мистерията. Веднага ще попадне в жанра "ужаси", след като разберете, че в сградата й няма асансьор, не винаги може да разчита на колата си (гръм и мълнии!) и мъжът й често работи, вместо да й помага.


Още щом започнах да гледам филма, се зачудих "Защо го подминавах толкова време?". Разбира се, заради ниския рейтинг в imdb.com и лошите коментари. Два очевидно фалшиви критерия, защото "Майчинството" се оказа един от най-вълнуващите, динамично-увлекателни и трогателни филми, които съм гледала.


В рамките на час и половина историята се завърта около един, почти, обикновен ден от живота на майка с две деца, която "не работи". Вместо това тя следва непрекъснато предварително подготвени километрични "да направя" списъци. "Бивша обещаваща млада писателка", днес тя продължава своята страст чрез публикуването на "мамо-ари" в блога си "Самоличността на Бьорн". Накратко, мамчето се чувства леко поизгубено измежду странните, напълно отдадени на децата си майки по детските площадки, перфектните жени с идеалния на пръв поглед живот, които й напомнят, че в сутрешната суматоха е излязла по пижама, и собствения й съпруг-журналист, който критикува последния написан от нея текст.

Но, както вече споменах, това не е съвсем обикновен ден. Никак даже. Това е последният ден, в който голямата Клара е на 5 години. След като взема тази снимка за спомен, мама поема по безкрайните си задачи, измежду които и да подготви прекрасен 6-и рожден ден. И, отново както споменах, "Майчинството" си е филм на ужасите, особено след като се налага да караш колело в Ню Йорк, поела 20 торби с покупки и - торта!


За последен път - както казах, Motherhood е филм на ужасите, но само привидно. Всъщност ми изглежда много реален. Героинята на Ума Търман не е от онези дразнещо перфектни по холивудски майки от предградията, които почистват огромния си хол, облечени с рокля на Версаче и, задължително, перлите на прабаба си. Нюйоркското мамче дебне гигантските разпродажби на дрехи, случва се да пропуши от нерви, дори и... псува понякога. Не е в час с последните тенденции във възпитаването на децата нито държи да ги предпазва на 99% чрез странни костюми от вредните слънчеви лъчи. Нюйоркското мамче си има и един много реален съпруг (в лицето на прекрасния Антъни Едуардс), който тича по своите си задачи и се случва да забрави, че съпругата му също има нужда от време за себе си.

В крайна сметка, в "Motherhood" трогателните дребни жестове са толкова много, че някак тотално разсейват идеята за "ужасията" на майчинството. И сякаш дори нещо толкова елементарно като миялната машина може да направи едно голямо чудо в точния момент.


(В чест на моята най-любима Мама, която не само, че се е престрашила да има две деца, но и утре има рожден ден!)

сряда, 17 ноември 2010 г.

От помещение до дом с 5 трика

Помните ли руската комедия "Ирония на съдбата или честита баня" от 1975? Филмът започваше с кадри от типичната за времето соц архитектура - лишена от индивидуалност и абсолютно еднаква. В резултат подпийналият Женя, точно в навечерието на новата година, обърка собствения си московски апартамент с абсолютно идентичен в Санкт Петербург. Днес дизайнери от цял свят работят упорито в жертвоготовен опит да ни спестят подобни куриозни случки :) Та ето 5 хрумвания, с които можем да се отличим:

1) Като човек израстнал в стая с тапети, най-голямата ми мечта беше да драскам по стените. Естествено, категоричната забрана не ми позволи да стигна по-далеч (а и фактът, че трябваше да измисля нещо наистина гениално, което да не ме дразни, щом го погледна след 2 години). Тапетите изчезнаха още миналия век (след като преминаха злополучно през backstreet boys-фазата ми), а новият дойде с оригиналната боя Idea Paint, която превръща всяка гладка повърхност в подходяща за писане с маркери. Необходим е само един пласт, който издържа 5 години без да се напуква, лющи или зацапва. Написаното се трие лесно, не оставя следи, а повърхността е гладка като лист. Премахването е лесно - просто се боядисва отгоре. Поредната добра новина е, че може да развивате въображението на хлапета (а защо не и вашето), да оставяте малки (или големи) бележки на половинката, да изпишете по стените любимите си цитати, да си направите автопортрет, да се опитате да направите комикс и т.н. без да унищожите нито едно дърво ;) Е, има и лоша новина - засега продуктът не се доставя в Европа. Но да приемем, че ключовата дума е "засега". 


2) Ако ще е дом, да е рошав. Затова - ако обичате снимките, не се ограничавайте с 2-3, скучно поставени на секцията. Фотографът Бенджамин Лотън разработи за потребителите на Facebook услугата "Приятелски постер" срещу сумата от $20 за изработка и още $15 за доставка до всяка точка извън САЩ и Канада. Идеята е проста, но ефектна - влизате в страницата www.printingfacebook.com и избирате приятелите, които искате да виждате всеки ден. След това задавате настройки за цвят на фона, големина на постера и разстояние между снимките, поръчвате и чакате да получите висококачествен плакат. 


3) Да речем, че сте от онези нежни същества, които мечтаят за Париж, имат перли, поне една дизайнерска рокля (може би на Дафне?), обувки на неприлично висок ток (дори и да не ги носят) и обикновен кафяв гардероб, който е в разрез с необикновената им същност. Нищо фатално. Малката черна рокля на Джъдсън Бюмонт е от онези дизайнерски мебели, които веднага изстрелват и най-обикновеното жилище в орбитата на домовете-произведения на изкуството. Артистичното решение функционира като нормален шкаф с чекмеджета, който без проблем може да се закачи навсякъде. Защото всяка жена се нуждае от поне една малка черна рокля в гардероба си. 


4) Ако мислите, че аудиокасетите са демоде, си спомнете за грамофонните плочи. Естонският дизайнер Павел Сидоренко има предложение какво може да се случи с албума на Лили Иванова - часовник. За не толкова чевръстите, на които само идеята не стига, съществува опцията да си поръчат срещу 33 евро, в които влизат цената на часовника и доставката за страни в Европа. 


5) Едно време имах най-сладката касичка-прасе на света. Откакто ми се наложи да я счупя, за да си изкарам парите, не съм поглеждала с желание към друга. Но времената се менят, а с тях и спестовните аксесоари за дома. Немската фирма Ding 3000 е разработила забавния продукт Duel Savings Bank. Направена от порцелан, касичката включва две отделения с отделни процепи за монети. По пълното отделение се накланя на принципа на везната, а изписаното върху него име може да се гордее със спестовността си. Най-добрата новина е, че когато се напълни, няма нужда да се чупи - просто се отделя червеното капаче от силикон. Алилуя!


четвъртък, 11 ноември 2010 г.

Ноемврийското изкушение Maurice Tabard

Убедена съм, че един ден стените в моя дом ще си имат малко картини и много фотографии. Влюбена съм в това изкуство. Не става въпрос за пейзажни снимки - мил спомен от красиво място. Пленяват ме фотографиите с герои, тези, които се заиграват със сюжети, мимики, жестове, сенки, цветове, контраст, фокус и т.н. 


Maurice Tabard е сред моите пленяващи фотографи. Роден е в Лион, Франция на 12 юли 1897. Семейството му е било заможно - баща му притежавал фабрика за коприна и именно заради неговата работа цялото семейство се мести в Ню Джърси, САЩ през 1914. Там Maurice учи текстилен дизайн през деня и изкуство, главо изобразително, вечер. Постепенно фотографията го увлича и той взема уроци от Емил Брюнел в Нюйоркския фотографски институт през 1916.

Периодът 1922-1928 преминава за него като портретист в Bachrach Studio в Ню Йорк. Връща се в Париж през 1928, където на свободна практика се занимава с модна, портретна и рекламна фотография. Под влиянието на Ман Рей и Рене Магрит започва да експериментира с различни техники - множествена експозиция, соларизация, фотомонтаж... 

За съжаление, голяма част от тогавашните му работи, включително целият му архив от негативи, са изгубени по време на Втората световна война. 

През 1948 се връща за кратко в САЩ, където работи за Harper's Bazaar

1951 се прибира във Франция и до 1960 работи на свободна практика за Vogue, Marie Claire, Elle, Jazz Magazine...

1980 се премества в Ница, където умира на 23 февруари 1984.







събота, 30 октомври 2010 г.

Голямото Хелоуинско чудене

Може да нямам тиквен фенер, но поне от страшния филм няма да се лиша. Дори и да го гледам сама (май за първи път). Е, ето какво препоръча imdb.com:

-> Сладкишчо или Candyman. Супер идиотско име за страшен филм, което може би значи, че е голяма психария? 



Кажи-речи нов, от 1992. Студентка решава да пише за местните легенди и митове и така научава за Сладкишчо - еднорък мъж, който се появява щом кажеш пет пъти името му пред огледало. Очевидно Хелън е печена мацка, която не се връзва на историите и предупрежденията, продължава да се рови и в крайна сметка - честит празник, започват убийства! 

Отзивите са добри... като че ли е по-скоро психария, отколкото безсмислени ужаси. Звучи обещаващо.


-> Детска игра или Child's Play... психария с детски играчки.



Изглежда забавно филмче на ужасите от 1988. Някакво хлапе получава куклата, за която е мечтало. Но от къде да знае, че сега му се е паднало да научи "по трудния начин" да внимава какво си пожелава. Логично с този нож в ръка, куклата се оказва кофти подарък. Като че ли не ме грабва чак толкова. (И стига бе... тази кукла от самото начало изглежда ужасно)


-> Нещо, което очевидно се води истинска класика на филмите за Хелоуин... с оригиналното име - Хелоуин/ Halloween :) 

Версията от 1978. Историята започва в нощта на Хелуин, 1963, когато полицията открива 17-годишната Джудит Майерс намушкана до смърт от 6-годишния си брат. Хлапето е затворено, но след 15 години духва точно на Хелоуин, а психиатърът му хуква по следите.


Има и римейк от 2007, за който също отзивите са добри (плюс продължение от 2009, а има и оригинално продължение от 1981)

понеделник, 25 октомври 2010 г.

Джиджи-биджито-то на Стефан Вълдобрев в София и...

След последните два изнервени дни се нуждаех от нещо различно.

(бих ви казала "приятно слушане", но след като никъде не намерих песента, споделям само нейния текст)


София
Музика: Стефан Вълдобрев
Tекст: Стефан Вълдобрев
Аранжимент: Стефан Вълдобрев


Гледай, гледай София:
София - атрофия.
Късна есен - кафява плява.
Глъч и врява, шум и врява.

Жълтите павета,
Златните кубета,
Шарените кестени,
Небето -
Няма синева, цялата земя
Във мъгла.
Мостът на орлите,
НДК - дори и то,
Шарените улици -
Скрити,
Няма синева, цялата земя -
Във мъгла.

София, София...

Искам моето момиче да разхождам -
Събота - във парка,
Неделя - из града.
Искам жълтите павета,
Златните кубета
Да блестят - слънчева
Светлина над София.

И още
Искам по шарените
Улици да бродим,
Смешни чадъри да
Въртим в ръце,
Старомодни господа и
Меланхолни госпожи
Закачливо да ни казват "Добър ден!",
А после ние с моето момиче
Вкъщи да се приберем.
И там
Да правим джиджи - биджи,
Да правим джиджи - биджи...

(чудесна снимка на Мая Новоселска и Камен Донев, ей така за настроение)

А кога за последно чухте тази:

Обичам те, мила
Текст: Стефан Вълдобрев и Камен Донев
Аранжимент: Стефан Вълдобрев
Изпълнение: Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Мая Бежанска


Имам бели маратонки
И изтъркани джинси.
Ще те чакам мила
Стар'загорската гара.

О-о-обичам те,
Обичам те, мила
Със бели маратонки
И изтъркани джинси.

Влакът идва в късен час,
От любов съм окрилен
И за тебе пея аз
Ти - звезда на моя ден.

На морето, на небето,
На Земята, на реката,
На любовната могила
Ще те целувам, мила.

(приятно слушане и припяване)



Роден в Стара Загора на 20 май 1970, Стефан Вълдобрев завършва НАТФИЗ в класа на проф. Киркор Азарян и Тодор Колев. През 2007 специализира кинорежисура в академията FAMU в Прага, Чехия (любопитен факт за киноманите - там завършва филмова режисура Емир Кустурица).

И малко цифри за интелектуален разкош:

-> изиграл е повече от 40 роли на театрална сцена;

-> участвал е в 8 игрални филма;

-> композирал е оригиналната музика за 65 театрални спектакъла, 8 игрални и 4 документални филма;

-> има издадени 9 албума с авторски песни.

Със съпругата си Яна, която е адвокат, имат дъщеря - Мария.

Повече информация -> на официалния сайт на Стефан Вълдобрев.

четвъртък, 21 октомври 2010 г.

"Имаш ли блог?", издателство "Лик" и вече моята книга...

... "Бизнес мисленето. Лидерство и вдъхновение" на Пол Слоун

Признавам си, че, когато си я поисках, бях далеч по-заинтригувана от този тип литература. След това книгата се забави, а около мен се случиха разни неща, които ме... отдалечиха от идеята да ставам "бизнес дама". И тъкмо когато нещата бяха сериозно помръкнали, навън заваля, а аз намерих бележка в пощенската кутия за получен малък пакет. 



Тази сутрин приключих с книгата, навън пак вали, но вместо да се оплакваме и обиждаме есента ви предлагам да поговорим за... искрата. При мен тя пак се запали, защото:

"бездействието не е възможност" (Джордж У. Буш)

Замислете се за момент върху това. Колко често бездействате - оставяте се на течението, лишавате се от всякакви мечти и забравяте да си поиграете с най-добрия приятел на човека - мозъка (защо не?). 

Именно "Бизнес мисленето" се оказа книгата, която ме побутна да се събудя. Сега няма да ви убеждавам, че това е революционна книга. Сигурно не е... да, тя също обяснява като за първолаче онези елементарни неща, които ги има във всяка книга по темата. Но пък се чете толкова лесно, увлича приятно с любопитни примери и в началото на всяка глава удря по едно силно приятелско рамо с по някой цитат като... "Проблемите са само възможности в работно облекло" (Хенри Кайзер). 

Книгата набляга върху новаторското мислене и насърчаването на изобретателността. Мен лично ме зарадва главата "Приветствайте провала" :) И (като любител на книгите на Агата Кристи) ме спечели със загадките в края на всяка глава. Викат им "латерални" задачки, т.е. проблеми, при които се налага да се мисли нестандартно и да се прилагат новаторски подходи. 

Подарявам ви едно размърдване на мозъка

(защото "бездействието не е възможност" ;):

"С какво можете да си изсушите косата, да окосите тревата и да вдигнете колата?"

Ако искате и вие да станете част от инициативата "Имаш ли блог?" на издателство "Лик", щракнете тук

вторник, 19 октомври 2010 г.

"Къде ли пичът си е оставил телефона?

Днес вече правят проклетите апарати така мъндзърки, че по невнимание можеш да ги вдишаш и след това дълго да се чудиш защо звънят бронхитите ти."

Дзър-дзър. Никакъв отговор. Следва съобщение, което заплита цялото действие в романа "Сърцебиене" на Илдико фон Кюрти.

Амели Кукличката Щурм представя себе си в цялата си нелепо-женска светлина, докато ден преди да навърши 32-я си рожден ден обмисля дали не е крайно време от индивид с "добър характер и лоша фигура" да се преобрази в такъв с "лош характер и хубава фигура". За целта ще даде на приятеля си с аристократично потекло и почти звезден медиен статус неприятен урок по женска истерия, ще поеме на път с любимото куче на предната седалка и ще изживее два дни, люшкайки се между старото и новото. 

Междувременно ще се впусне в спомени, където ще вмята разни такива:

"Бенте Йохансон, както вече ви казах, по професия е недохранена... Вероятно поради копнежа й да даде сериозен облик на заниманията си последното предложение, което прие, бе да се съблече за "Плейбой".

"Безумно трогната гледах към камъка на "Булгари". Пръстенът ми бе съвсем точен, стоеше перфектно. Всичко щеше да бъде перфектно, ако... да, ако не бях объркала цветовете при теста за бременност."


Поздравете ме - мисля, че това беше първият ми "чиклит". Идеалната книга за разпускане. Толкова много се смях, на толкова места се припознавах и на още толкова виждах типичните нелепи моменти за Бриджит Джоунс... Няма нищо, абсолютно нищо общо с любимите ми книги - никакви големи любови а ла Ремарк, брилятно заплетени сюжети а ла Кундера, сърцераздирателни истории а ла Хосейни, логически загадки а ла Кристи. Но има смях, много женски смях. И какво лошо има в това?


Тази книга ме навежда на мисълта за онова позьорство от типа "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място". С други думи това е един от онези романи, които в никакъв случай не трябва да си признавате, че сте чели. А ако направите тази грешка, поне не казвайте, че ви е харесала. Веднага я анатемосайте, отречете и заявете, че пристрастеното ви към Достоевски читателско същество е било болезнено наранено от този съвременен повърхностен драскачески опит. В противен случай рискувате да ви се случи нещо лошо - да изхвърчите може би безвъзвратно от редиците на "може би умните" и да си останете "емоционално същество, глуповато и русо по природа". 

Защо си признавам, че я четох, хареса ми и бих прочела още от романите на Илдико фон Кюрти? Защото по-подтискаща гледка от "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място" е само широко скроеният щастливец, който се маскира като такъв. Цяла година опитвах и мога да заявя - не ми се отдава. Докато "примерните" запълват свободното си време с постановки по Бекет, препрочитане на пиесите на Брехт, сладко се приспиват с Кафка и гледат на кино само филми като "Антихрист", аз хапвам доволно пуканки (по дяволите, обичам да хрупам {тихичко} нещо в киното) докато Бътлър гони Анистън в "Ловецът на глави", залитам по пиеси като "Вечеря за тъпаци" и... все още смятам Cosmopolitan за по-зарибяващо четиво от в. "Култура". А от вчера в дългия черен списък попадна още един "грях" - запалих се по "чиклит"-а. Дали тази година дядо Коледа ще ми донесе подарък?


Родена на 20 януари 1968 (почти водо-лейка), Илдико фон Кюрти e от Аахен, Германия. Автор е на седем романа, всички със статут "бестеселър" в Германия и преведени на 30 езика. Героините в романите й са модерни млади жени, които с хумор и самоирония се справят с живота си. От 1996 до 2005 г. Илдико е редактор на раздела "Култура и развлечение" в сп. "Щерн". От 2009 г. е автор на колонка в сп. "Бригите". 

Съпругът й, Свен Михаелсен, е дългогодишен репортер и автор за сп. "Щерн", където и се запознават. През 2006 той публикува книгата "Starschnitte", през 2008 става главен редактор на сп. "Vanity Fair". В момента е автор и в "Zeit", "Spiegel", "Neon" и швейцарското "Weltwoche".

Заедно живеят в Хамбург с двамата си сина - Габор и Ленърд. 

На български са издадени книгите "Нощна тарифа" и "Сърцебиене". 

По романа "Нощна тарифа" е заснет филм -> цък.

понеделник, 20 септември 2010 г.

With me all or nothing...

{предполагам} защото вчера бях на плаж, а днес вече е мрачно, хладно и дъждовно.

Затова {предполагам} се сетих за този стар филм, който гледах преди няколко месеца.

{предполагам} малко хора са го харесали.

Може би ги е задържал младият Ричърд Гиър... {предполагам}

Breathless е шантав, даже налудничав филм.

Беглецът Джес (Ричърд Гиър) мечтае да стигне до Мексико (изненада!), но не и преди да е {задушил} от внимание и убеждаване своята малка френска тръпка Моника (Валери Каприски). Заради нея се отбива и застоява в Лос Анджелис, тича насам-натам, краде, изпада в крайно романтични настроения, придружени често с музикални изпълнения. И не изменя на мотото си - "С мен всичко или нищо".

Не че е шедьовър. Не че е безумно незабравим филм.

Но на мен ми влезе в главата и още го помня почти в детайли, което е рядкост.


За малко да пропусна едно от достойнствата на филма - музиката. Breathless на Jerry Lee Lewis, Suspicious Minds на Elvis Presley, Wind on Wind на Fripp & Enо и Openings на Philip Glass

(ако филмът не ви грабне, дайте шанс поне на финала)

Инфо:

Режисьор е Jim McBride

Слуховете гласят, че след като първата американска продукция, в която Валери Капрески се снима, именно Breathless, е била сериознно разкритикувана, тя се връща във Франция и повече не помисля за US филми.

Филмът е римейк на Breathless от 1960 с Жан-Пол Белмондо - лента, провъзгласена за класика. Ето защо на осъвременната версия от '83 не й е било никак леко.

Интересна статия за любопитните - тук



(филмът залита {леко} към еротичния жанр)

сряда, 25 август 2010 г.

"Как да направим от мухата слон по чешки" в 3 лесни стъпки

1) Нужен ви е един комунизъм.

2) Към него прибавете гадже, хлътнало по комунизма.

3) След това се опитайте да се пошегувате с нея/ него посредством надписана картичка: "Оптимизмът е опиум за човечеството! Здравият дух е признак на тъпота. Да живее Троцки!"

А сега почакайте.

Ако не ви се случи нищо интересно, моите съболезнования - вие очевидно не сте Милан Кундера. В романа му "Шегата" тези 3 изречения си поиграха с черно чувство за хумор с поне 6-7 от героите. О, със сигурност ми хареса.


Едно на ръка, че в книгата действително осезателно се усеща шеговитият тон на Кундера. Но всъщност "Шегата" е дискретно брутален роман за едно лудо отминало време, което е успяло да остави дълбоките си следи. Състуденти, приятели, любовници... те не значат нищо, интимният свят не е интимен, маските се слагат една след друга, защото - важно е какво ще чуе Партията и (всъщност още по-важното) как ще го интерпретира.

"Шегата" не покрива представата ми за политически роман. Доколкото вече познавам Милан Кундера, ми е абсурдно да си представя, че в някоя от книгите му нещо ще измести любимата му тема - човекът и неговият най-най-интимен свят. На фокус е неговото тяло, което страница след страница сваля социалното си облекло, докато не остане голо със своите тайни мисли. Междувременно в "Шегата" удоволствието на читателя се подсилва от неочаквани разкрития и развръзки. Докато я четях, бях толкова щастливо-увлечена... все едно Ремарк и Агата Кристи изпълняваха дует пред мен. Аплодисменти, моля!

Инфо за любознателници:
Милан Кундера е роден на 1 април (изненада?) 1929 г. в Бърно, Чехословакия. През 1950 г. прекъсва следването си във Филмовия факултет на Академията за музикални изкуства в Прага, след като е изключен от Комунистическата партия за антипартийна дейност. Успява да завърши 1952 г. и започва да преподава История на западноевропейските литератури.

Милан Кундера е един от интелектуалците по време на Пражката пролет, като негови изказвания водят до забрана на публикуване на негови произведения. През 1975 г. е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. През 1981 г. получава френско гражданство.

Още за него и книгите му -> тук
Нещо интересно от него -> тук
И едно интервю с него -> тук

Забавен факт:

По "Шегата" е заснет филм през 1969 г. И като гледам рейтингът му в imdb.com не е никак за изхвърляне.


Напълно субективно избрани цитати за раздразване на любопитството:

***
"... бих казал, че това беше единственият път в живота ми, когато изживявах тотален копнеж по жена, в който бях вложил всичко от себе си: душа и тяло, нагон и нежност, тъга и неудържим устрем, копнеж за вулгарност и копнеж за утеха, копнеж за миг наслада и за вечно притежание."

***
"Телесната любов много рядко се покрива с любовта на душите. Какво ли всъщност прави душата, докато тялото се сраства (чрез толкова извечното, присъщо на всички, неизменно движение) с друго тяло?... Как съумява да пренебрегне тялото и да го използва (както и онова, другото) само като обект на развихрена фантазия... Или обратно: как съумява да го омаловажи, като го оставя да се поклаща, а в това време насочва мислите си... съвсем другаде: към партия шах, към спомена за някой обяд или към започната книга..."

***
"Аз и Луция живеехме в опустошен свят; и тъй като не умеехме да жалим за опустошените неща, отвърнахме се от тях, като по този начин навредихме и на тях, и на самите себе си."

вторник, 17 август 2010 г.

Къде си, беше ли щастлива?

Една прекрасна песен от 1996 година с музиката на Стефан Диомов, текста на Павел Матев и в изпълнение на Ваня Костова.


Изплъзващата се следа
отчаяно потъна в бяло
една невярна свобода,
наречена от нас раздяла.
Изпълва всичко. Мрат звезди
и лунен въздух се разлива.
Къде си, беше ли щастлива?

Умопомръкващата степ
ме вика в тая вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Където птиците мълчат
и лунен въздух се разлива.
Къде си, беше ли щастлива?

И аз се движа слаб и сам
подир съдбата си човешка.
И вече чувствам, вече знам,
че тази свобода е тежка.
Мълчат вечерните води
и лунен въздух се разлива.
Къде си, беше ли щастлива?

четвъртък, 29 юли 2010 г.

Семейна история с аромат на океан и скариди

Ако имате твърде много свободно време, телевизор, досадно силно желание за сериал и приличате мъничко на мен, ще си изберете този с най-много епизоди.

Ако имате твърде много свободно време, никакъв телевизор, никакво радио, никакъв компютър и приличате мъничко на мен, ще посегнете към най-дебелата книга.

Така преди 2-3 седмици се натъкнах на "Принцът на приливите" от Пат Конрой.


Това е роман, посветен по един красив, морско-слънчев и в същото време безкрайно мрачен начин на семейството. Взаимоотношенията между родители и деца, братя и сестри, съпрузи, внуци и баби и дядовци... всичко това е събрано накуп в една заплетена и изключително увлекателна история.

Накратко:

30-и-няколко-годишният съвсем обикновен, дори посредствен, южняк Том Уинго е повикан в Ню Йорк от д-р Лоуенстийн, психиатъра на неговата сестра-близначка Савана, опитала за пореден път самоубийство. За да й помогне, той трябва да разшифрова крясъците й при постъпването в клиниката:

"Потупване по рамото за Принца на приливите. На моя рожден ден - кучета. Ела да отидем в бялата къща, мочурищата са несигурно място. Черно куче, което няма нищо общо с тигрите. Татко взе фотоапарата. Татко взе фотоапарата. Кучетата обикалят на глутници. Трима души идват по пътя. Калануолд. Калануолд. Излизат от гората Калануолд и тръгват към къщата на улица "Розендейл". Потупване по рамото за Принца на приливите. Устата на брата не е сигурна. Мочурището никога не е сигурно. Скаридите бягат, скаридите бягат, кучетата бягат. Цезар. Червени игли и гардении. Сега. Сега. Великанът и Кока-кола. Доведи тигъра при задната врата. Пусни "Дикси" за тюлените. Корен за мъртъвците от гарвана. Мамо, чуваш ли някой? Гробовете пак говорят. Има ли някой навън? Някой хубав, а, мамо? Откраднали са снега от реката и някой е по-хубав от мен, мамо. Колко ангела паднаха от утробата, разцъфнала в грозотия през пролетта? Където има плодове и дядо е кръст. Спрете лодката. Моля ви, спрете лодката! Ще остана с вас още много дълго. И ще вредя. Обещавам да вредя. Ще започна с тигровия човек. Ще посегна на тигровия човек. Ще го убия. Спрете лодката! Къде е Агнес Дей?"

В едно кратко лято Том и Савана ще предприемат лечебно пътешествие назад в жестоката история на фамилията Уинго от остров Мелроуз, Южна Каролина.

След внезапното зареждане на отдавна подтиснати до болка спомени, Том ще осъзнае най-ценния урок, който е получил от своите родители:

"... И моите деца, трите ми дъщери, които можех да обичам със съвършена, неприсъща за мен любов само защото толкова много исках да ги направя различни от мен във всяко отношение, защото исках да съм сигурен, че няма да имат моето детство, че никога няма да бъдат ударени от мен, че никога няма да се страхуват от баща си. Чрез тях се опитвах да пресъздам детството си такова, каквото е било в мечтите ми. Чрез тях се опитвах да променя света."


(по книгата е направен филм, режисиран от Барбара Стрейзънд, който все още не съм гледала... все още :))

понеделник, 14 юни 2010 г.

Gilmore & Маркова

Да речем, че никога не сте гледали "Момичетата Гилмор"/ Gilmore Girls.

Което най-вероятно е така.

Или сте хващали само някоя и друга серия по БНТ (за което много ги уважавам!).

Но нямате категорично мнение.

Тогава вие със сигурност трябва да бъдете въведени в...

... светa на Gilmore Girls.

Не, не говорим просто за телевизионен сериал. Говорим за мания, религия, култ... всичко накуп.

Сега - нещо много важно. Това е от онези сериали, които се гледат от първия епизод на първия сезон до последния епизод на последния сезон. Иначе няма да се получи нищо. Накратко - имаме 7 сезона и общо 153 епизода. Т.е. около 107 часа за гледане.

Грубо и банално казано през това време ще проследим 7 години от живота на една първоначално 32-годишна майка и нейната 16-годишна дъщеря в малкото градче, близо до Ню Йорк - Старс Холоу. Логично - те ще се развиват, майката ще се ориентира към собствен бизнес, дъщерята ще се насочи към колеж. Междувременно ще пътуват по света, ще се влюбват, разлюбват, ще "изстрадват" задължителните петъчни вечери с баба и дядо Гилмор, ще се смеят, шегуват, тъпчат с храна, зяпат филми и т.н.

"Момичетата Гилмор" е един много хедонистичен филм. И след като аз съм хедонист* до мозъка на костите си, нищо чудно, че не мога да се отлепя от него и след 3-тото гледане (дааа 3-те 107 часа...).

И сега, ред на най-субективната част - аз съм ФЕН на Gilmore Girls, защото:

-> диалогът е гениален (да се гледа в оригинал!);

-> понеже част от сезоните нямат субтитри научих доста нови думи, най-вече за хапване (които се издирваха из google images);

-> сериалът е до някъде енциклопедия - кое си струва да се гледа (така открих някои любими филми, посмях се на други - например Fatso), да се слуша, да се чете;

-> на всичкото отгоре дава и доста добри идеи за подарък - например най-голямата пица... в града...

... или околоазиатско пътешествие в хола

В крайна сметка, това е един изключително топъл и уютен филм, с много премерени емоции, логически действия (защото това рядко се случва в по-дългите сериали :) и оригинално чувство за хумор.

*убедена съм, че знаете, но все пак: "хедонизмът е етическо учение, което признава удоволствието за цел и висше благо на човешкия живот"