Eva Cassidy

Представи си само...

Ноември е. Навън духа леден вятър. По прозореца тракат капчици дъжд. А вътре е топло. Седиш си на удобния фотьойл. Вдигнал си крака върху ниската табуретка. Затваряш очи и виждаш сняг, много пухкав сняг, натрупал на преспи. Представяш си пищната коледна украса, всички лампички, елхата, подаръците под нея, миризмата на току-що разрязан портокал...

Защото слушаш Eva Cassidy (Ива Касиди, а аз мислех, че е Ева...). Прекрасен глас. За съжаление, не успял да стане популярен приживе. Родена на 2 февруари 1963 във Вашингтон, Ива умира от рак през 1996. "Сериозната професия" не е била музиката, сменяла е различни "прозаични занимания" (например развъждане на растения и боядисване на стенописи), като вечер се е отдавала на своето призвание в малки клубове.

Ето някои нейни изпълнения... защото какъв е смисълът да се пише за музиката, след като може да се чуе ;)

Да бъдеш Гюнтер Валраф

От сега казвам - аз никога не бих посмяла да бъда Гюнтер Валраф (никога не казвай никога, Плами...). Защото ми се струва абсурдно. Яко, но някак... твърде... прекалено... много. Гюнтер Валраф е автор на не-обикновени книги. За написването им той се превъплъщава в някой друг, живее неговия живот в продължение на месеци, дори години. "При тези превъплъщения той влиза напълно в кожата на жертви на системата, която си е поставил за цел да разобличава". Ето някои негови роли:

-> като заможен католик с нечиста съвест се допитва до духовниците по време на изповед дали бива да продава на американската армия във Виетнам произведен във фабриката му напалм. Отговарят му: "Не се колебайте, щом е против червените."

-> като алкохолик, попаднал в психиатрична болница, едва успява да се измъкне с помощта на жена си (добре, че има жена :)

-> и едно от най-популярните му превъплъщения - като журналист в най-масовия булеварден вестник "Билдцайтунг". Там вижда как се измислят истории, които дори успяват да накарат жертвите си да посегнат на живота си от срам и отчаяние (шок и ужас :0).

След излизането на всички негови книги-репортажи, засегнатите могъщи институции са водили с него безбройни съдебни дела. Но човекът няма спирачки. Поредната му книга, която прочетох вчера, доказва за пореден път колко е категоричен в работата си. За да напише "На дъното" (1985), Валраф живее две години и половина като турския гастарбайтер Али Синджирлиоглу. За целта си слага "тъмнооцветени контактни лещи" ("Придобихте пронизващ поглед като на южняк - учуди се оптикът") и вплита черно снопче в собствената си пооредяла коса. И така вместо със своите 43 години, той заживява с новите "турски" 26-30 години.

Започва да работи. Каквото намери. На минимално заплащане. Поправя конюшна. Грижи се за чифлик, докато спи на някакъв зарязан строеж. Мята кюфтета и обслужва щастливите клиенти на "Макдоналдс" (оф за кой ли път прочетох куп гадории за тоя Макдоналдс). Работи на строеж (където едва не пада в незатворена шахта от 8 м... бъррр). Опитва се да бъде покръстен като католик. И макар да е изненадващо мюсюлманин да поиска да стане християнин, свещениците не са никак доволни да приемат турчин в църковната си общност.

Но работата, за която си мисля, че е отишъл твърде далеч (поне според моите явно твърде страхливи разбирания), е в завода "Тисен", където работи половин година. "Аз събирам тайно проби от искрящия във всички цветове на дъгата прах... Малко преди да започне отпечатването на тази книга, се получиха първите резултати от изследванията на Тисеновия прах. Никога досега институтът не е имал случай да констатира толкова пределно опасна концентрация на вредни вещества... общо 25 различни вредни вещества. Най-голяма опасност се притаява в два метала, чието съдържание беше особено високо - живак и олово". Валраф си докарва хронически бронхит и се излага на реалната опасност да развие по-късно рак на белия дроб (ужас, ужас и пак ужас...). Но това не му е достатъчно и решава да изпробват върху него нови медикаменти ("Спрете опитите с животни - правете ги с турци!"). След като получава всички възможни странични ефекти, за щастие се отказва предсрочно. Последното описано "работно място", където най-често търсят турци, е АЕЦ. Още по-зловещо и от "Тисен". Обикновено, когато има някаква авария, "бутват" някой и друг турчин, облъчват го до краен предел и му казват да си ходи по живо по здраво (без да са го информирали за рисковете от поредната работа). Тук вече Валраф се вразумява и, наричайки себе си "страхопъзльо", се отказва. Но спретва една малка сценка с подставени лица...

Никак не е лесно да си Гюнтер Валраф, май ;) И въпреки че книгата много ми хареса, все пак ми се струва прекалено всичко това... явно не ставам за истински журналист.