Europeana и колекция от стари снимки на Варна

Ясно е, че повече ще се говори за раздялата на Емилия и Коко Динев (цък), сватбата на Николета Лозанова и Валери Божинов и поредното ПТП. Все пак съм изненадана как не съм разбрала по-рано за един невероятно мащабен и вълнуващ проект - Europeana.

Какво е Europeana?

Става въпрос за виртуална врата към библиотеки и музеи в цяла Европа. На едно място са събрани книги, фотографии, картини, музика, филми от над 1500 културни институции на територията на Стария континент. Идеята е колкото проста, толкова и трудоемка. Най-важното е да се решат 2 проблема - как ще се опази авторското право и как ще се дигитализират всички онези експонати. Хората му хващат цаката, проектът проработва и можем да се похвалим с българско участие (засега чух със сигурност, че Регионалната библиотека във Варна се е включила в това приключение).

На кратко в дати

2005 -> Европейската комисия пуска мухата да се създаде европейска дигитална библиотека.

2007 -> Разработва се прототип.

20 ноември 2008 -> Появява се Europeana.

2009 -> Интернет порталът отвежда към 5 милиона документа.

2010 -> Документите вече надхвърлят 10 милиона.

И просто така можеш да видиш как се е развивала Варна през годините... например :)

Черният диамант на Дания

Колкото обичам книгите, толкова неприятни впечатления съм натрупала през годините от библиотеките.

За щастие, те се променят. Надявам се, че освен интериора ще променят и отношението си към посетителя... и ще спрат да го третират като крадец и нарушител в техния мрачен и тих храм.

Тъй като съм влизала единствено в 5 библиотеки (и то само в България), днес си организирах една виртуална разходка из някои библиотечни знаменитости. Ето и първата.

Ако Кралската датска библиотека в Копенхаген беше дама, щеше да се притесни при въпроса "Извинете, на колко сте години?" Причината е, че тя, милата, се е родила в далечната 1660. Подозирам, че е изпреварила дори и Лили Иванова.

Днес Библиотеката се простира в две сгради. Първата от 19-и век...

... а втората, от 1999, се оказва гордостта не само на групата датски архитекти от Schmidt Hammer Lassen, но и на цял Копенхаген. Сградата от мрамор и стъкло печели прякора "Черният диамант" и се превръща в атракция сред туристите.

Ако не сте пълнолетен здравноосигурен жител на Дания, няма да успеете да влезете в клуба на пълноправните членове на библиотеката. Което не пречи да се отбивате, за да разгледате някоя изложба, да посетите курс или да присъствате на концерт. В краен случай, може поне да хапнете нещо в минималистичния био ресторант Søren K или да се налсадите на гледката към пристанището.

Постоянните жители на Дания (и Южна Швеция) обаче за мен са си късметлии. След като попълнят формуляр за регистрация, могат да отидат със... здравната си карта, да я активират на място и да заровят нос в 21-те милиона книги в най-голямата библиотека на Скандинавския полуостров.

Тук се съхраняват 4500 книги, печатани преди 1501 година. На всичкото отгоре, се пазят оригинални ръкописи и дневници на Ханс Кристиан Андерсен. И, черешката на тортата - хората не са изхвърлили молбата за работа в библиотеката, която Андерсен е подал при тях... и те са отхвърлили.

Мен ако питате, на фона на тази библиотека всичките ни молове сериозно бледнеят...

Секс Off

Имам една добра и една не толкова добра новина.

Добрата новина е, че отново започнах да чета книги. Слава богу, "проклятието Хорхе Букай" беше развалено.

Не толкова добрата новина е, че "Секс Off" се оказа абсолютен провал... според мен.

Книжката е българска. Стори ми се, че има претенциите да е интересна и провокативна. Хъм... ъм... м.

Цитирам: (тук са) "включени историите на двайсет български писатели и журналисти - единайсет жени и девет мъже, на възраст от 20 до 70 години, - които с безпрецедентна откровеност разказват за собствените си лутания в търсенето на личното щастие, за превключването от нежност към отчуждение или обратно."

Включените имена са Стефан Иванов, Димитър Камбуров, Димитър Шумналиев (за когото от 3 години ми е изключително трудно да преценя дали харесвам като автор), Любомир Левчев, Иво Беров, Деян Енев, Юлиан Попов, Бойко Ламбовски, Любен Дилов-син, Миролюба Бенатова, Ваня Щерева, Анита Димитрова, Аня Дайнова, Мира Баджева, Мирела Иванова, Свилена Врангова, Елеонор Гаджева-Бонева, Дана Белева, Милена Фучеджиева, Пепа Витанова.

Честно казано, съм изумена колко безинтересни страници са предложили голяма част от авторите. Особено женската половина, които звучат почти еднакво. Като цяло, има много малко приятни изненади в целия сборник. За мен това бяха историята на Иво Беров - "Тройка по някое време" и "Само двама" на Стефан Иванов. Абсолютен и безспорен фаворит е Любен Дилов-син с "Мъдростите на лодкаря Марио. И как научаваме неговото истинско име". От жените единствено изпъква Ваня Щерева. Въпреки че ми идват в повече откровенията й, не мога да отрека, че знае как да грабне вниманието и да го задържи. Именно нейната "Walk of Love" се нарежда до по-голямата част от мъжките текстове, които са оформени като (о)грабващи разкази. Кой знае защо, останалите авторКи са демонстрирали напъните на гимназисти, на които класната е възложила да напишат сухо есе на тема "Защо си нямам гадже".

Трябваше... просто трябваше да напиша любимите си моменти:

"... всичко е започнало от онази нощ, когато Адам... скитал из Райската градина до късно през нощта. Прибирайки се при благоверната си Ева, посрещнат бил първият мъж с първите упреци на първата жена:

- Къде скиташ? Кое време стана?! - креснала му Ева.

- Че къде мога да скитам?! - троснал се Адам. - Навсякъде е едно и също. Райска градина!

Млъкнала Ева, но когато Адам заспал, тя за всеки случай му преброила ребрата..."

"Вътре в жената бушува един непрестанен разговор. Тя е заслушана в него... Вътрешното женско говорене също е от гравитацията - приливите и отливите на женската кръв. Всичко им влияе - луната, въртенето на земята, слънцето, звездите."

Любен Дилов-син

Среща с Хорхе Букай... ех, ах, ох??

До преди 3 дена бях убедена, че няма такова чудо като "вредна книга". Да, тя може да е скучна, ненужно вулгарна, идейно брутална и кой знае още какво... Не вярвах обаче, че една книга е способна да ти навреди.

Докато не се срещнах с Хорхе Букай.

Всъщност се срещнахме преди почти 3 месеца.

И срещата ни продължава.

Мисля, че е крайно време да му кажа, че нямам интерес.

Да... май ще скъсам с Хорхе Букай.

Въпреки че съм скромен книжен плъх, рядко съм на гребена на вълната с някой нашумял автор. Обикновено или закъснявам... или просто се плацикам в съвсем различно море. Така, докато тепърва се запознавах с Алек Попов и неговата "Митология на прехода" (за която така и не мога да реша харесва ли ми или не), пропуснах шумотевицата около Хорхе Букай.

Някъде към края на април установих, че ме е обзело настроение за една конкретна книга. Тази, за която сякаш пишеха всички. Не само пишеха, но и не спираха да я хвалят. И ме впечатли с кратко, точно и ясното "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света." И така си купих "Да се обичаме с отворени очи".

Изглеждаше като интригуваща идея - добре приет роман за взаимоотношенията в една двойка, за скритите и явните капани в по-дългата връзка и за начините да маневрираме успешно между себе си и другия. "Психологически роман".

Книга, която звучи добре само на теория.

Всъщност не мога да се отърва от неприятното усещане, че "Да се обичаме с отворени очи" е клонинг на стария ми учебник по химия. И двете книжки дават много логични отговори. Но толкова сухи и неподправени, че се изисква непрекъсната концентрация. В момента, в който се отпуснеш и свалиш гарда, цялата информация ти присяда и трябва да започнеш отначало.

Споменах, че ме привлече онзи кратък, точен и ясен момент. "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света". На практика Хорхе Букай и съавторът Силвия Салинас са си казали всичко тук. В 259 страници това симпатично почти стихче се разтяга до голямо, дебело и приспивно същество. Скучно и лишено от каквато и да е емоция.

Въпреки че Хорхе Букай (очевидно) не е писател, а психотерапевт, това не е наръчник как да се обичаме с отворени очи.

Въпреки че прилича на учебника ми по химия, това не е учебник.

"Да се обичаме с отворени очи" е роман. Има си история, има си и главни герои.

Изтерзаният от скучния си живот (и провалени връзки) Роберто случайно получава имейл от непознатата Лаура. Предназначени за някой си Фреди, писмата продължават да пристигат всеки ден. В тях Лаура излага своите разсъждения около трудностите във връзките и непрекъснато очаква отговор. От писмо на писмо Роберто започва да усеща, че е открил своята половинка. За да не спре виртуалното опознаване, той се включва в играта и започва да й отговаря от името на онзи някой си Фреди.

На практика, "Да се обичаме с отворени очи" можеше да бъде изключително вълнуваща книга. Темата е толкова благодатна, че съм повече от изумена какво голямо нищо се е получило. Може би ако историята не тъпчеше безкрайно дълго в стаята пред монитора. Може би ако не спираха да цитират дефиниции и хипотези. Може би ако в цялото това осъзнато обичане имаше поне малко емоция.

Откакто зациклих на "Да се обичаме с отворени очи", не съм чела нищо друго. Повече от 2 месеца. Никога не ми се беше случвало. Не че да обиждам Хорхе Букай... но за първи път роман толкова категорично ме отказва от четенето.

Така че, да - съществували и книги, способни да навредят.

"Имаш ли блог?", издателство "Лик" и вече моята книга...

... "Бизнес мисленето. Лидерство и вдъхновение" на Пол Слоун. 

Признавам си, че, когато си я поисках, бях далеч по-заинтригувана от този тип литература. След това книгата се забави, а около мен се случиха разни неща, които ме... отдалечиха от идеята да ставам "бизнес дама". И тъкмо когато нещата бяха сериозно помръкнали, навън заваля, а аз намерих бележка в пощенската кутия за получен малък пакет. 

Тази сутрин приключих с книгата, навън пак вали, но вместо да се оплакваме и обиждаме есента ви предлагам да поговорим за... искрата. При мен тя пак се запали, защото:

"бездействието не е възможност" (Джордж У. Буш)

Замислете се за момент върху това. Колко често бездействате - оставяте се на течението, лишавате се от всякакви мечти и забравяте да си поиграете с най-добрия приятел на човека - мозъка (защо не?). 

Именно "Бизнес мисленето" се оказа книгата, която ме побутна да се събудя. Сега няма да ви убеждавам, че това е революционна книга. Сигурно не е... да, тя също обяснява като за първолаче онези елементарни неща, които ги има във всяка книга по темата. Но пък се чете толкова лесно, увлича приятно с любопитни примери и в началото на всяка глава удря по едно силно приятелско рамо с по някой цитат като... "Проблемите са само възможности в работно облекло" (Хенри Кайзер). 

Книгата набляга върху новаторското мислене и насърчаването на изобретателността. Мен лично ме зарадва главата "Приветствайте провала" :) И (като любител на книгите на Агата Кристи) ме спечели със загадките в края на всяка глава. Викат им "латерални" задачки, т.е. проблеми, при които се налага да се мисли нестандартно и да се прилагат новаторски подходи. 

Подарявам ви едно размърдване на мозъка

(защото "бездействието не е възможност" ;):

"С какво можете да си изсушите косата, да окосите тревата и да вдигнете колата?"

Ако искате и вие да станете част от инициативата "Имаш ли блог?" на издателство "Лик", щракнете тук. 

"Къде ли пичът си е оставил телефона?

Днес вече правят проклетите апарати така мъндзърки, че по невнимание можеш да ги вдишаш и след това дълго да се чудиш защо звънят бронхитите ти."

Дзър-дзър. Никакъв отговор. Следва съобщение, което заплита цялото действие в романа "Сърцебиене" на Илдико фон Кюрти.

Амели Кукличката Щурм представя себе си в цялата си нелепо-женска светлина, докато ден преди да навърши 32-я си рожден ден обмисля дали не е крайно време от индивид с "добър характер и лоша фигура" да се преобрази в такъв с "лош характер и хубава фигура". За целта ще даде на приятеля си с аристократично потекло и почти звезден медиен статус неприятен урок по женска истерия, ще поеме на път с любимото куче на предната седалка и ще изживее два дни, люшкайки се между старото и новото. 

Междувременно ще се впусне в спомени, където ще вмята разни такива:

"Бенте Йохансон, както вече ви казах, по професия е недохранена... Вероятно поради копнежа й да даде сериозен облик на заниманията си последното предложение, което прие, бе да се съблече за "Плейбой".

"Безумно трогната гледах към камъка на "Булгари". Пръстенът ми бе съвсем точен, стоеше перфектно. Всичко щеше да бъде перфектно, ако... да, ако не бях объркала цветовете при теста за бременност."

Поздравете ме - мисля, че това беше първият ми "чиклит". Идеалната книга за разпускане. Толкова много се смях, на толкова места се припознавах и на още толкова виждах типичните нелепи моменти за Бриджит Джоунс... Няма нищо, абсолютно нищо общо с любимите ми книги - никакви големи любови а ла Ремарк, брилятно заплетени сюжети а ла Кундера, сърцераздирателни истории а ла Хосейни, логически загадки а ла Кристи. Но има смях, много женски смях. И какво лошо има в това?

Тази книга ме навежда на мисълта за онова позьорство от типа "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място". С други думи това е един от онези романи, които в никакъв случай не трябва да си признавате, че сте чели. А ако направите тази грешка, поне не казвайте, че ви е харесала. Веднага я анатемосайте, отречете и заявете, че пристрастеното ви към Достоевски читателско същество е било болезнено наранено от този съвременен повърхностен драскачески опит. В противен случай рискувате да ви се случи нещо лошо - да изхвърчите може би безвъзвратно от редиците на "може би умните" и да си останете "емоционално същество, глуповато и русо по природа". 

Защо си признавам, че я четох, хареса ми и бих прочела още от романите на Илдико фон Кюрти? Защото по-подтискаща гледка от "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място" е само широко скроеният щастливец, който се маскира като такъв. Цяла година опитвах и мога да заявя - не ми се отдава. Докато "примерните" запълват свободното си време с постановки по Бекет, препрочитане на пиесите на Брехт, сладко се приспиват с Кафка и гледат на кино само филми като "Антихрист", аз хапвам доволно пуканки (по дяволите, обичам да хрупам {тихичко} нещо в киното) докато Бътлър гони Анистън в "Ловецът на глави", залитам по пиеси като "Вечеря за тъпаци" и... все още смятам Cosmopolitan за по-зарибяващо четиво от в. "Култура". А от вчера в дългия черен списък попадна още един "грях" - запалих се по "чиклит"-а. Дали тази година дядо Коледа ще ми донесе подарък?

Родена на 20 януари 1968 (почти водо-лейка), Илдико фон Кюрти e от Аахен, Германия. Автор е на седем романа, всички със статут "бестеселър" в Германия и преведени на 30 езика. Героините в романите й са модерни млади жени, които с хумор и самоирония се справят с живота си. От 1996 до 2005 г. Илдико е редактор на раздела "Култура и развлечение" в сп. "Щерн". От 2009 г. е автор на колонка в сп. "Бригите". 

Съпругът й, Свен Михаелсен, е дългогодишен репортер и автор за сп. "Щерн", където и се запознават. През 2006 той публикува книгата "Starschnitte", през 2008 става главен редактор на сп. "Vanity Fair". В момента е автор и в "Zeit", "Spiegel", "Neon" и швейцарското "Weltwoche".

Заедно живеят в Хамбург с двамата си сина - Габор и Ленърд. 

На български са издадени книгите "Нощна тарифа" и "Сърцебиене". 

По романа "Нощна тарифа" е заснет филм -> цък.

"Как да направим от мухата слон по чешки" в 3 лесни стъпки

1) Нужен ви е един комунизъм.

2) Към него прибавете гадже, хлътнало по комунизма.

3) След това се опитайте да се пошегувате с нея/ него посредством надписана картичка: "Оптимизмът е опиум за човечеството! Здравият дух е признак на тъпота. Да живее Троцки!"

А сега почакайте.

Ако не ви се случи нищо интересно, моите съболезнования - вие очевидно не сте Милан Кундера. В романа му "Шегата" тези 3 изречения си поиграха с черно чувство за хумор с поне 6-7 от героите. О, със сигурност ми хареса.


Едно на ръка, че в книгата действително осезателно се усеща шеговитият тон на Кундера. Но всъщност "Шегата" е дискретно брутален роман за едно лудо отминало време, което е успяло да остави дълбоките си следи. Състуденти, приятели, любовници... те не значат нищо, интимният свят не е интимен, маските се слагат една след друга, защото - важно е какво ще чуе Партията и (всъщност още по-важното) как ще го интерпретира.

"Шегата" не покрива представата ми за политически роман. Доколкото вече познавам Милан Кундера, ми е абсурдно да си представя, че в някоя от книгите му нещо ще измести любимата му тема - човекът и неговият най-най-интимен свят. На фокус е неговото тяло, което страница след страница сваля социалното си облекло, докато не остане голо със своите тайни мисли. Междувременно в "Шегата" удоволствието на читателя се подсилва от неочаквани разкрития и развръзки. Докато я четях, бях толкова щастливо-увлечена... все едно Ремарк и Агата Кристи изпълняваха дует пред мен. Аплодисменти, моля!

Инфо за любознателници:
Милан Кундера е роден на 1 април (изненада?) 1929 г. в Бърно, Чехословакия. През 1950 г. прекъсва следването си във Филмовия факултет на Академията за музикални изкуства в Прага, след като е изключен от Комунистическата партия за антипартийна дейност. Успява да завърши 1952 г. и започва да преподава История на западноевропейските литератури.

Милан Кундера е един от интелектуалците по време на Пражката пролет, като негови изказвания водят до забрана на публикуване на негови произведения. През 1975 г. е поканен да преподава в университета в гр. Рен, Франция. През 1981 г. получава френско гражданство.

Още за него и книгите му -> тук
Нещо интересно от него -> тук
И едно интервю с него -> тук

Забавен факт:

По "Шегата" е заснет филм през 1969 г. И като гледам рейтингът му в imdb.com не е никак за изхвърляне.


Напълно субективно избрани цитати за раздразване на любопитството:

***
"... бих казал, че това беше единственият път в живота ми, когато изживявах тотален копнеж по жена, в който бях вложил всичко от себе си: душа и тяло, нагон и нежност, тъга и неудържим устрем, копнеж за вулгарност и копнеж за утеха, копнеж за миг наслада и за вечно притежание."

***
"Телесната любов много рядко се покрива с любовта на душите. Какво ли всъщност прави душата, докато тялото се сраства (чрез толкова извечното, присъщо на всички, неизменно движение) с друго тяло?... Как съумява да пренебрегне тялото и да го използва (както и онова, другото) само като обект на развихрена фантазия... Или обратно: как съумява да го омаловажи, като го оставя да се поклаща, а в това време насочва мислите си... съвсем другаде: към партия шах, към спомена за някой обяд или към започната книга..."

***
"Аз и Луция живеехме в опустошен свят; и тъй като не умеехме да жалим за опустошените неща, отвърнахме се от тях, като по този начин навредихме и на тях, и на самите себе си."

Семейна история с аромат на океан и скариди

Ако имате твърде много свободно време, телевизор, досадно силно желание за сериал и приличате мъничко на мен, ще си изберете този с най-много епизоди.

Ако имате твърде много свободно време, никакъв телевизор, никакво радио, никакъв компютър и приличате мъничко на мен, ще посегнете към най-дебелата книга.

Така преди 2-3 седмици се натъкнах на "Принцът на приливите" от Пат Конрой.


Това е роман, посветен по един красив, морско-слънчев и в същото време безкрайно мрачен начин на семейството. Взаимоотношенията между родители и деца, братя и сестри, съпрузи, внуци и баби и дядовци... всичко това е събрано накуп в една заплетена и изключително увлекателна история.

Накратко:

30-и-няколко-годишният съвсем обикновен, дори посредствен, южняк Том Уинго е повикан в Ню Йорк от д-р Лоуенстийн, психиатъра на неговата сестра-близначка Савана, опитала за пореден път самоубийство. За да й помогне, той трябва да разшифрова крясъците й при постъпването в клиниката:

"Потупване по рамото за Принца на приливите. На моя рожден ден - кучета. Ела да отидем в бялата къща, мочурищата са несигурно място. Черно куче, което няма нищо общо с тигрите. Татко взе фотоапарата. Татко взе фотоапарата. Кучетата обикалят на глутници. Трима души идват по пътя. Калануолд. Калануолд. Излизат от гората Калануолд и тръгват към къщата на улица "Розендейл". Потупване по рамото за Принца на приливите. Устата на брата не е сигурна. Мочурището никога не е сигурно. Скаридите бягат, скаридите бягат, кучетата бягат. Цезар. Червени игли и гардении. Сега. Сега. Великанът и Кока-кола. Доведи тигъра при задната врата. Пусни "Дикси" за тюлените. Корен за мъртъвците от гарвана. Мамо, чуваш ли някой? Гробовете пак говорят. Има ли някой навън? Някой хубав, а, мамо? Откраднали са снега от реката и някой е по-хубав от мен, мамо. Колко ангела паднаха от утробата, разцъфнала в грозотия през пролетта? Където има плодове и дядо е кръст. Спрете лодката. Моля ви, спрете лодката! Ще остана с вас още много дълго. И ще вредя. Обещавам да вредя. Ще започна с тигровия човек. Ще посегна на тигровия човек. Ще го убия. Спрете лодката! Къде е Агнес Дей?"

В едно кратко лято Том и Савана ще предприемат лечебно пътешествие назад в жестоката история на фамилията Уинго от остров Мелроуз, Южна Каролина.

След внезапното зареждане на отдавна подтиснати до болка спомени, Том ще осъзнае най-ценния урок, който е получил от своите родители:

"... И моите деца, трите ми дъщери, които можех да обичам със съвършена, неприсъща за мен любов само защото толкова много исках да ги направя различни от мен във всяко отношение, защото исках да съм сигурен, че няма да имат моето детство, че никога няма да бъдат ударени от мен, че никога няма да се страхуват от баща си. Чрез тях се опитвах да пресъздам детството си такова, каквото е било в мечтите ми. Чрез тях се опитвах да променя света."


(по книгата е направен филм, режисиран от Барбара Стрейзънд, който все още не съм гледала... все още :))

Книжни месеци

Докато си пишех дипломната работа, все по-ясно усещах свободата. Краят! Така де, след 16 години (не съвсем сляпо) подчиняване на нечий чужд ред ми се струва нормално да си кажеш "Стига!". А и най-после по документи би трябвало да се водиш висшист. Викам си аз "Пфу, стигнахме до крайната гара, чак да не повярваш"... точно така. Пътуването продължи. След сериозно колебание записах магистратура (защото, по дяволите, простото "бакалавърско висше" не било никак достатъчно... твърдят слуховете). Както мъдро каза мама - "Минавай всичко от раз, че после да не го мислиш", звучи ми все по-права.

Магистърската програма звучи изключително интригуващо и точно по мой вкус - "Изкуства и съвременност". Разбира се, няма да съм аз ако не се разколебавам по десет пъти на ден и ежечасно не възкликвам, че изобщо не ми е там мястото. Както и да е, остават още само семестър и половина. "Изкуства и съвременност" обаче още преди 5-6 месеца ми даде нещо много ценно - списък с препоръчителна литература за един от курсовете последния семестър. Списък с 92 автори на 20-и век и 30 кажи-речи задължителни за прочитане техни творби. Започнах по Коледа.

Най-после имах сериозна причина да грабна големия том на Хемингуей (който дебна от 5-годишна) и да открия с изненада, че съм негова почитателка. Крайно време беше да пропътувам "По пътя" на Керуак и... сериозно се разколебах да ставам пътешественик. Минах през "Спасителят в ръжта" на Селинджър, която ми напомни за част от ученическите години. Преживях шокиращ момент със скитник на софийската гара, тъкмо докато завършвах "Чумата" на Камю (все едно беше излязал от романа... бър). Завърших психарско-подтискащата седмица, в която гледах "Антихрист", с "Повелителят на мухите" на Голдинг и... по-малко детско остана в мен. Учудих се защо не ми хареса "За мишките и хората" на Стайнбек. Влюбих се в Милан Кундера и романа му "Непосилната лекота на битието". Покрай "Сто години самота" се пристрастих към Габриел Гарсия Маркес.

В момента редувам "Великият Гетсби" на Фитцджералд с "1984" на Оруел. Да, книжният плъх в мен е изключително щастлив :)

(честит празник на книгата!)

(ако някой по някакъв повод пожелае да ми подари нещо, ще се зарадвам на: "Процесът" на Кафка, "Вълшебната планина" на Томас Ман, стихотворения на Лорка, "Към фара" и/или "Мисис Далауей" на Вирджиния Улф и "Улица "Консервна" на Стайнбек" ;)

Страстният публичен дом на Габриел Гарсия Маркес

Не знам дали съм споменавала, но мога да бъда ужасно капризна. Почти невъзможно е да имам любим певец/певица или група, просто защото досега не се е случвало да се влюбя във всички песни... на който и да е. Трудно е и с книгите. Може и да е подло от моя страна, но десетки (а дали вече не са и стотици?) автори са изгубили битката с моя кумир Ерих М. Ремарк.

Преди месец обаче се появи един от малкото му събратя, спечелили моето сърце на хартия.

Габриел Гарсия Маркес не пише, той разказва, и то много увлекателно. При него табутата са табу. Т.е. на страниците на романите му най-вероятно ще се спомене всичко, при мисълта за което със сигурност повече от половината читатели се изчервяват. Предполагам с някаква характерна латиноамериканска страст предпочита да заплита размишленията си в паяжините на любовта (еднополова, разнополова, междусемейна, човеко-животинска, позволена, забранена, възможна, невъзможна, дългоочаквана...).


На 20 декември 1985 година по книжарниците се появява "Любов по време на холера" в нечуван за испаноезичния свят дотогава тираж - 1 милион и 200 хиляди. Очакванията са огромни, при положение, че това е първият роман на Маркес след удостояването му с Нобелова награда през 1983. Някои критици реагират негативно, усещат промяна в стила на автора, не откриват характерната "съсредоточеност върху основните проблеми на битието". На всичкото отгоре, преди излизането на книгата Маркес вече е заявил - това ще е роман за щастливата любов. Голямо предизвикателство, при положение, че драмата по правило си върви под ръка с успешната романтична история. Ръкавицата е хвърлена, а читателите са с изострени сетива.

25 години по-късно "Любов по време на холера" стана една от книгите, които съм издирвала най-старателно. В крайна сметка, вече вярвах, че имам халюцинация, когато я видях избягала от собствения си рафт и легнала сред редичката с антична литература във варненската библиотека.

Впечатли ме силно. Да, това е роман за щастливата любов и, да, въпреки това (а защо не - заради това) е въздействащ и безумно трогателен. Историята в "Любов по време на холера" е странник в наши дни, може би съществува само в литературната действителност. Или латиноамериканците са наистина толкова страстна "порода"?

Накратко - младият Флорентино Ариса се влюбва от пръв поглед в непознатата Фермина Даса. Обвързват се силно посредством тайните писма, които си разменят ежедневно. Внезапно единият поема по различен път, докато другият целенасочено години наред воюва за своята единствена, по детски чиста любов. И се стига до абсурдната ситуация: "от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно й заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си."

Това не е книга за Любовта, единствената и заветната. Напротив, именно тук героите осъзнават, че през целия си живот са се влюбвали, в различни хора, по различен начин, но все така силно. Защото "сърцето има повече стаи и от публичен дом". И, дори и на 80 години, не е късно да бъдеш щастлив.

Първият сняг е достоен само за "Хвърчащата класна стая"

Преди няколко дни се замислих дали ми се е случвало да плача на книга. И изненадващо, отговорът беше "да" и то точно на тази. Е, не говорим за голям рев, неутешимо хлипане и т.н., по-скоро умилително просълзяване (и още малко :).

Днес се замислих коя е най-коледната книга, която имам и съм чела. Отговорът е тази.

"Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер е едно от големите книжни събития в детските ми години (придружена от "Хайди" на Йохана Спири и "Без дом" на Хектор Мало). Нали си спомняте онази чудесна поредица малки жълти детски книжки... Вечните детски романи. Най-добрият подарък за всеки празник.

Романът на Ерих Кестнер разказва за група приятели-ученици, живеещи заедно в пансион, за техните "войни", отношения с авторитетите в лицето на учители, директор и просто един възрастен другар ("другар" е много хубава дума), подготовката на учебна пиеса и няколко ужасно трогателни писма. Всичко това дни преди Коледа.

По детски красива и истинска книга. Който не я е чел, не я открива в библиотеката си и не я намира в книжарницата, може да я прочете тук. Да, досадно е да се чете от монитора, но си заслужава. Един съвет - четете я, докато навън още вали сняг ;)

Халед Хосейни и неговата кауза

"Работата ми в помощ на бежанците е едно от най-удовлетворителните и важни начинания в моя живот. За да помогнете или просто да научите повече за агенцията (Върховният комисариат за бежанците към ООН), за работата й или за окаяното положение на бежанците изобщо, моля, посетете следния сайт - www.UNrefugees.org. Благодаря ви."

Това са последните думи в книгата на Халед Хосейни "Хиляда сияйни слънца".

Романът е увлекателно сливане на художествена и документална арабска приказка. Проследява политическите промени през последните 30 години в Афганистан, НО през погледа на две обикновени момичета, нелепо бързо превърнали се в жени. Откъснатите оттук-оттам истории за талибаните, пущите, Осама бин Ладен, СССР, НАТО, Пакистан, Америка и каквото и още да сме дочули с едно ухо, тук заемат по-уверено мястото си.

"Хиляда сияйни слънца" е книга с точни дати, но без намерението да се превръща в безлична историческа хронология.

15-годишната Мариам взема едно, буквално, съдбоносно решение, макар и по детски наивно. За няколко дни то води до насилственото й откъсване от родния й град, майка й, приятелите й, преместването й в Кабул и женитбата й за непознатия 40-годишен обущар Рашид.

20 години по-късно, 14-годишната Лайла попада в семейството на Рашид като негова втора съпруга. Изгубила голямата си детска любов, тя бързо се превръща в жена, майка и робиня.

10 години по-късно Мариам и Лайла продължават своята борба с "тираничния мъжки свят" в Афганистан.

Междувременно, докато светът настръхва при мисълта за близкия Изток, талибаните и Осама бин Ладен, героите на Халед Хосейни плачат за унищожената красота на Кабул, докато си нашепват поемата на Саиб-е Табризи:

Не можеш преброи луните,

блещукащи по покривите му,

нито хилядата сияйни слънца,

скрити зад зидовете му.

Халед Хосейни е роден на 4 март 1965 в Кабул. Баща му е дипломат в Афганистанското външно министерство, а майка му е учителка в девическа гимназия. Семейството има възможността да живее в богат квартал, където жените и мъжете се ползват с равни права. Поради назначенията на бащата, Халед и неговите трима братя и една сестра живеят в Техеран (Иран), а по-късно и в Париж. След промените в Афганистан през 1978-1980, семейството иска политическо убежище от САЩ. През 1980 се установяват в Сан Хосе, Калифорния.

През 1993 година Халед се дипломира като лекар. Той става посланик на добра воля на Върховния комисариат за бежанците към ООН, създава фондация на името си, която събира хуманитарни помощи за обезпечаване на бедстващите в Афганистан.

Книгата, с която всъщност става световно известен, е написаната четири години по-рано "Ловецът на хвърчила" (2003). Убедена съм, че скоро ще дойде и нейният ред.

Тотално ококорена!

Днес се заканих да стоя далеч от Интернет. Бях си отредила деня само за четене, кулинарни експерименти, още четене, "женски" филм, тип романтична комедия, с мама ("той дори не е смешен".. цитирам татко :)), още четене и някой и друг сериал. Но без Интернет. Дори и в скайп не съм влизала цял ден. Обаче трябваше да го кажа. Трябваше да пиша за най-шокиращата книга, която някога съм чела. Изпревари мощно гнусния "Американски психар" на Брет Елис, който изхвърлих на боклука, мрачния "Дзифт" на Владислав Тодор, който не успях да си наложа да прочета до края, дори странния стил на "Фасове" на Ваня Щерева, с който не успях да свикна.


"Великият копнеж по рая" на Сам Шепард прочетох до самия край. Изчетох всичко, всяка една страница, всяко изречение, всички малки, ситни букви. За да открия някакъв смисъл. Някаква кулминация, да достигна до екстаза, който очакваме да получим в даден момент от всяка една книга. Нищо. За мен това беше книга, по-точно сборник от разкази, които завършваха с усещане за нищо.

След първите пет истории стоях буквално ококорена. Възможно ли е за тази книга някой да твърди, че е "най-доброто, написано от Сам Шепард" (не, че съм чела нещо друго негово)? И как е възможно този човек да е носител на наградата "Пулицър", автор на над 45 пиеси, на сборници с проза, участвал в над 25 филма като актьор, номиниран за Оскар ('84), спечелил "Златна палма" в Кан ('84) за сценарий, член на Американската академия за изящни изкуства и литература, награден със златен медал за драма от Академията ('92)? Как е възможно в първите му пет разкази, описани като "великолепни, непредсказуеми, елегантни, дръзки", да не виждах абсолютно нищо такова?

Продължих да чета двойно по-амбицирана. Трябваше да има някакъв финал. Да се случи нещо. Все нещо. Като в онези филми. Когато се редят куп истории без никаква връзка, прекъсват на най-интересното, но след това всичко се навързва и вече има смисъл. И ти става приятно. Защото най-после разбираш и усещаш, че ставаш част от картинката. В тази книга аз определено бях тотално изолирана от картинката.

Представете си - гледате страшно увлекателен филм, не въвежда в историята, само нахвърля разни кадри. Не знаете почти нищо за главния герой, подразбирате само, че разговаря с жена, усещате напрежението във въздуха, всеки момент нещо ще се случи. Тренингът ви на киноман ви подсказва, че след секунди ще настъпи онзи мощен момент, в който звучи симфонична музика, сценарият е в своя вихър, а вие настръхвате от преживяван екстаз... с други думи, идва нещо като кулминация, макар да липсва ясна завръзка. И точно докато се нагласяте с лека усмивка за този миг, тръгват финалните надписи. А вие се кокорите. Можете единствено да кажете "какво, по дяволите!?"

Нищо не се случи. До самия край. Два разказа ми харесаха горе-долу. След останалите 16 се чувствах изумена... не в добрия смисъл. Дали повредата не е в мен? Явно, че човекът умее да пише и не един и двама са му го признали. Защо тогава в момента съм му толкова ядосана, че ми загуби времето? И продължавам да се кокоря.

(Татко ми подхвърли идеята, че най-вероятно това е сюрреализъм, т.е. бунт срещу рационалното мислене, което се смята, че подтиска креативните сили и въображението. Аз съм рационален човек. Това просто не е за мен. Ако някой друг, бунтар по природа я прочете, да драсне някой ред с впечатление.)

Светът на чудесата на Тони Парсънс

След превърналата се в любима "Любовта трае 3 години" на Бегбеде, най-после открих още една интересна и провокативна книга (а това не се оказа никак лесно). "Светът е пълен с чудеса" на Тони Парсънс (The Family Way). Докато Бегбеде се убеждаваше, че на 3-тата година всичко красиво между двама умира, Парсънс подхваща друга тема-табу.

Какво се случва с мъжа и жената, когато решат да се окичат с титлата "семейство"? Задължително ли е да имат бебе? А ако то се появи, убива ли тяхната любов? "Родителите съсипват първата половина от живота, а децата - втората." Дали?

"Светът е пълен с чудеса" разказва историята на три сестри и тяхното израстване. На моменти мрачен, като че ли болезнено откровен, сякаш лишен от каквото и да е чудо, но упорито увлекателен.

Ориана Фалачи и исляма

За Ориана Фалачи чух преди година. Но днес знам малко повече за нея, след като прочетох книгата й "Силата на разума". В нея италианската журналистката открито, без никакъв страх напада исляма. И извежда своята теза. "Европа се превърна в ислямска колония".

"Тя каза това с дрезгав глас, по много обикновен начин. Не ме разбирайте погрешно - тази жена нямаше богат речник, нито се изразяваше на висок стил. Но изрече думите си съвсем ясно и отчетливо... "Един ден Рим ще бъде собственост на исляма. Но той донякъде вече е наш. В този град има толкова много мюсюлмани. Толкова много. Ние сме навсякъде. Хиляди и хиляди, милиони. Но вие не се страхувайте. Това не значи, че ще ви покорим с армии, с оръжия. Повтарям - ние нямаме нужда от това. В края, няма да имаме нужда дори да приемате нашата вяра. Защото когато броят ви се намали наполовина, населението ви повече няма да се увеличава. А ние сме плодовити, като наторена земя..."

"Под дулото на автомат, насочен към главата ми от един усърден телохранител, Жорж Хабаш (човекът, извършил най-кървавите терористични нападения в Европа) съвършено ясно ми обясни, че освен Израел, враг на арабите е целият Запад, Америка и Европа... "Най-хубавото предстои - това, че от днес няма да има повече мир за Запада. Ние ще напредваме стъпка по стъпка. Милиметър по милиметър. Година след година. Десетилетие след десетилетие. Изпълнени с решимост, убеждение и упоритост. Това е нашата стратегия. Стратегия, която ще се разпространи по цялата планета."

"Зад това стои най-голямата конспирация, създадена в новата история. Най-отвратителният заговор, роден от нашето време. Заговор, изтъкан от идеологическа лъжа, културна непочтеност, морална проституция, измама. Конспирация, заговор, замислен от банкерите, които създадоха фарса, наречен Европейски съюз... Европа, която не знае накъде върви. Европа, която загуби същността си и се продаде на султаните, халифите, везирите, наемниците на новата Отоманска империя".

Интересна книга. Подкрепена с исторически факти и съвременни документи. Все пак, си я четох с едно наум. Защото и "християните" не са били идеалните "правоверници". Стане ли дума за религия, нещата все отиват твърде далеч. Грозна действителност. И наред с Ориана Фалачи си мислех за Вера Мутафчиева и прекрасният й роман "Случаят Джем" (препоръчвам го на всички, които страдат от предразсъдъци и дори не го подозират).

Родена във Флоренция през 1929, Ориана Фалачи се ориентира към световните водачите и употребата им на власт. Интервютата й се оприличават на разпити. В разговор успява да подмами Кисинджър да се самоопише като войнолюбец (по-късно в мемоарите си той споменава, че това е най-катастрофалното му признание). Интервюира Зулфикар Али Бхуто (премиер на Пакистан), Рухолах Хомейни (идеен ръководител на ислямската революция в Иран), Фидел Кастро, Ясер Арафат, Индира Ганди, шаха на Иран Пахлави, Муамар Кадафи, Ариел Шарон, Мохамед Али, Артър Милър, Орсън Уелс... "Пред нас е една необикновена, противоречива, но смела жена. Феминистка, мечтаеща отчаяно за дете."

През 1992 й поставят диагноза рак. След 10 години мълчание, през 2002, публикува "Яростта и гордостта". През 2005 издава "Силата на разума". Двете книги, яростно нападащи исляма, предизвикват смъртни заплахи и съдебни дела за расизъм и ксенофобия. Фалачи се принуждава да напусне Италия и да потърси убежище в Ню Йорк. Връща се във Флоренция, за да умре там през 2006.

Класика и простащина се кълчат по БНТ

Все се надявах, че след гаврата "Великите българи", БНТ ще престане с жалките опити за зрителско внимание. За забравилите малко напомняне - на 17 февруари 2007 в ефир се водеше "дебат" кой е по-велик - Левски, Ботев, Вазов, Аспарух, Кирил и Методий и т.н. Разбира се, величието им се измери в есемеси, телефонни обаждания и интернет гласове. Беше глупаво, ненужно и грозно.

Вчера, 22 март, БНТ отново се издъни. "Голямото четене" имаше големи претенции за обществено значимата си роля - да накара хората да четат. Чудесно. Но хората четат. Винаги са го правили и продължават. Съжалявам, че разбивам добре тиражирания мит за глупавия българин, особено младеж. Нямаше да е лошо БНТ да се ограничи в представянето на избраните 100 романа, да спретне по някое филмче, да ги дари на домове за сираци и т.н. ОК. Инициативата с камиончето с книги по градовете също прозвуча интересно.

Обаче "великият българин" трябваше да се пренесе и в "голямото четене". И неделя вечер БНТ търсеше победител! Сред прекрасни, неповторими книги те искаха да отличат една? Защо? За да пращат зрителите есемеси за някакви си стотинки. Това е националната ни телевизия... Победителят е "Под игото" на Вазов.

Става още по-интересно. Почти като "Евровизия" и "Мис България". Ето какви коментари са се появили днес във vesti.bg:

slavka74
София, България

Много е станно, как един роман, който съм сигурна, че преобладаваща част от хората не са чели (въпреки задължителното изучаване) се оказва любима книга. несъмнено това е доказателство, че част от "активните" гласуващи са особено "простички". романът често е критикуван още в началото на 20-ти век като остарял, тъй като разглежда коренно различно общество. а спрямо днес е направо на светлинни години назад. на какво този роман може да научи децата ни или нас самите? :0

grah
България

Тоя път прекалиха ... ей богу!
Не стига, че дъвчем това ужасно посредствено стилистично недоразумение години наред в училище ами сега се оказва книга № 1 в СВЕТОВНАТА класация на българския читател.

Повече няма да копирам, защото е жалко... хората четат, но простотията не изчезва. Горкият Вазов, горко им и на всички български таланти. "Под игото" е неповторима книга, съхранила духа на времето си, като всеки един значим роман. Мъчих се с нея в 5-и клас, но я обикнах в 12-и. Всяко нещо с времето си. Така беше и с "Малкият принц" на Екзюпери (заел 5-о място).

"По-лоши" от "Под игото", но все пак в четворката, са "Време разделно" от Антон Дончев, "Тютюн" от Димитър Димов и "Железният светилник" от Димитър Талев. На опашката са се наредили "Граф Монте Кристо" на Александър Дюма, "Пътеводител на галактическия стопаджия" на Дъглас Адамс и "Сто години самота" на Габриел Гарсия Маркес. Няма да се правя на по-умна и да кажа, че съм чела всички. Но съм чела други, които са били класика за мен в определен момент. Като "Пипи Дългото чорапче" и "Емил от Льонеберя" от Астрид Линдгрен, "Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер, "Приключенията на Том Сойер" на Марк Твен, "Трима другари", "Нощ в Лисабон", "Триумфалната арка" на Ерих Мария Ремарк, "Ана Каренина" от Лев Толстой... стотици.

"Голямото четене" каза на глас немислимото. "Класирайте романите". Все едно са безвкусните песни на Бритни Спиърс. Да наредим поредната поп класация, въртяна по МТВ. Разбира се, БНТ няма от къде да знаят, че това е изкуство. А то трябва да бъде свободно и велико само за себе си. Всеки един от изброените романи е "животоспасяващ" в определен момент за някой, затова е невъзможно да бъде оценен. Класациите са за посредствените, онези, които са просто добри или средна работа, но за масите. Като нашите телевизии, които все си мерят рейтинга. И БНТ все е на опашката. След като позволява класика и простащина да се кълчат в ефир...

(все си мислех, че поне този вот няма да бъде оплют... простотията няма граници, няма и срам)

"Духът на Африка приема винаги облика на слон...

... защото слонът не може да бъде победен от никое животно."

Преди исках да направя мащабен документален филм. И все още искам. Но сега си набелязах нова цел. Мащабна книга. Любопитна, непозната, ценна. Не е лесно. Може би ще я напиша, след като навърша 55 години (звучи добре, нали :), обходила света, пълна с интересни истории. А междувременно помага четенето. Особено на някои специални книги. Също толкова мащабни, колкото моята бъдеща. Като сборника с репортажи на Ришард Капушчински.

"Избрано" се чете ту много бързо, ту доста бавно. Особено началото, признавам си, запънах, заседнах сред странните африкански имена, непознатата атмосфера. След това обаче влязох в ритъм и започнах да научавам толкова много неподозирани неща. "Избрано" е книга-енциклопедия. Но написана интересно. С истории на обикновени хора от улицата, от колибите, на президенти, на войници-деца, на репортера-авантюрист Капушчински.

Още се чудя как е оцелял този човек. Всеки път, когато оставях книгата да си почина малко, той беше на ръба - насред престрелка, ухапан от скорпион (далеч от болница), болен от малария, от туберколоза, закъсал насред пустинята (което значи само един ден живот), в хотелска стая, пълна с огромни черни хлебарки (бъррр)... По-интересно е дори от филмите за Индиана Джоунс.

Ето и няколко неща, които ме впечатлиха и си подчертах:

• Сомалийските номади казват, че годината се дели на сезон на дъждовете, наричан гу, и сезон на сушата - джилал. Дъждът е сладостта на живота. Земята се покрива с трева, кладенците се напълват с вода. Това е времето, когато се сключват бракове, защото тогава мъжете чувстват прилив на сили, а у жените се събужда желание за всичко...

• Поради необходимостта от непрекъснато движение сомалиецът, освен ризата и пушката, няма нищо друго. Само той и неговото стадо. Жената има още шатра, чайник и тенджера. Хората от индутриалния свят вървят през живота, трупайки хиляди неща. Сомалиецът върви, изхвърляйки всичко по пътя си.

• Ашантите (племе в Гана) вярват, че човекът се състои от два елемента - от кръв, която наследява от майка си, и от дух, който му предава бащата. По-силен от двата е елементът на кръвта, затова детето принадлежи на майката и нейния клан.

• Хората не гладуват заради това, че по света няма храна. Пълно е с нея, тя е в излишък. Ала между тези, които искат да ядат, и пълните складове се издига едно високо препятствие: политическата игра... Който има оръжие, той има храна. Който има храна, има власт.

• Северна Сомалия - най-горещите места на земята. Сякаш наблизо се движи жежък космически метеорит и със своето термично излъчване превръща всичко в пепел. В такова време хора, животни и растения остават неподвижни, вцепеняват се.

Жалко, че Капушчински не е популярен в България. Жалко, че тази чудесна и полезна книга се намира трудно и, въпреки че е издадена сравнително скоро (2001 г.), откриването й си е подвиг. Жалко, че някой не си е направил труда да я рекламира. Жалко, че 1000-та места, които трябва да видим според Патриша Шулц, са оценени за 65 лв!, а тази брилянтна енциклопедия (може би със също толкова текст, ако не и повече) е била пусната на пазара за 7 лв! Странно...

"Избрано" е поредната книга, която се нарежда на почетния рафт с избрани книги.