Ако имах чук... или изкуството да напишеш песен

Покрай предавания като "Музикалния идол" и "Гласът на България" стана ясно, че има хора, които могат да пеят. А има ли кой да им пише песни?


Показно:

"Ако имах чук" и Емил Димитров :)

Да имам малък чук
един вълшебен чук
на лошите напук
да имам този чук

И всички лоши хора
ще удрям по главата
да станат по-добри, добри
Да имам малък чук
на лошите напук

Да имам и звънче
вълшебно да е то
да може да звъни
при всякакви лъжи
И всички лоши хора
звънчето да открива
И почва да звъни, звъни
щом има подлеци

Да имам аз звънче
звънче като звънче
и с моя малък чук
ще тръгна по света
на лошите напук
Лъжците ще открия
и с чука ще ги бия
И хората добри, добри
ще станат по света
ще станат те добри

Да имам и звънче
Да имам и чукче
Един вълшебен чук
На лошите напук

Петъчно с кавъра на Акага :)

Tom Waits, Blue Valentine и една любовна равносметка

Това е Огромна песен. От Огромния Том Уейтс.


Песен, която се слуша само при определено настроение, в определена обстановка и определен час. Песен, която е само и единствено специална.

Blue Valentine и една любовна равносметка.

Подгрявам ви за филма, вдъхновен от песента. Нямам търпение да ви разкажа и за него. Скоро.



Тъжно любовно писмо

Тя ми изпраща тъжни любовни писма
Чак от Филаделфия,
За да отбелязва годишнината
На моето минало.
Сякаш съм свободен от ареста си.
Скъпа, накара ме да хвърля око
На огледалото си за обратно виждане.

Винаги бягам.
Затова си смених името.
Не вярвах, че някога
ще ме откриеш тук.

За да ми изпратиш тъжни любовни писма.
Като почти забравени мечти,
Като камъче във моята обувка,
Докато вървя по тези улици.
И призракът на твоя спомен,
Скъпа, е бодилът във целувката,
Тръбачът, който може да прекърши розите,
Татуираните излъгани обещания,
Които крия във ръкава си.
И те виждам всеки път,
Щом се обърна.

Тя ми изпраща тъжни любовни писма.
Въпреки че опитах да остана свободен.
Те настояват, че любовта ни
Заслужава възхвала.
Защо пазя цялата тази лудост
Във нощното си шкафче?
Там, да витае над мен.

Скъпа, знам, ще бъда по-добър,
Ако се разхождам наоколо
С това сляпо и разбито сърце,
Което спи сега под моя ревер.

Вече са ми безинтересни тези
Тъжни любовни писма.
Напомнят ми за моя най-голям грях.
Никога няма да отмия вината
Или да се отърва от кръвта по ръцете си.
Нужно ми е много уиски,
За да прогоня кошмарите.

И ще изтръгвам
Кървящото си сърце всяка нощ.
И ще умирам още малко
На всеки празник на Любовта.

Помниш ли?
Обещах, че ще ти пиша
Тези тъжни любовни писма.

(мой превод)

Профил на една Муза

Блог-съобщение: Март - месец на срещите с интересни и почти непознати Жени.

Помните ли как ни измъчваха в часовете по литература да анализираме непознати "гении"? И, срам не срам, сигурно всеки от нас ги е поставял под съмнение и е умирал от нетърпение да му се махнат от главата.

Едно време Яворов ми беше... досаден. Така де, какво толкова геаниално имаше в тези "две хубави очи"?! Е, нещата се променят, когато погледнеш зад кулисите. И по-точно, когато се срещнеш с неговата Муза.

Историята започва през есента на 1905 в София, когато 27-годишният Яворов е на гости в дома на писателя Петко Тодоров. 15-годишната Мина, сестра на Петко, тъкмо суши дългата си коса край печката. В този момент Яворов вижда за първи път нейните големи и тъмни очи, "дълбоки и кротко-замислени", които ще го преследват в следващите години.

Мария Тодорова се ражда на 13 юни 1890 в заможно чорбаджийско семейство от Елена. Тъй като майка й е изключително суеверна, настоява да впишат за рождена дата на дъщеря й 4 юли, денят на кръщенето й.

За съжаление, с този жест не успяват да спечелят безоблачно бъдеще за Мина. Тя расте болнава - "ту хремава и се оплаква от болки в кръста, ту има от време на време загадъчна температура". По-късно страда от апандисит, който преминава в перитонит.

Но тя не иска да мисли за болести. Затова и казва "Аз искам да живея, не да мъртвея". И се впуска в най-лудото приключение - тайната, забранена връзка с бедния поет с лоша слава Яворов.

- Аз не съм за нея.
- Защо?
- Аз съм беден. И съм свит, неинтересен. Как ще ме хареса!
- Но и аз съм беден! И такъв черен - като циганин.
- Но ти си Яворов!
- Жените търсят мъжа, а не поета.
- Не! - тъкмо поета!

Така разговарят една вечер през 1906 Яворов и по-младият му приятел Михаил Кремен. И двамата са очаровани от ученичката Мина. Яворов през цялото време прикрива своята страст към нея, като се опитва да убеди Михаил, че двамата биха били чудесна двойка.

В крайна сметка, Мина прави своя избор. Тя обръща гръб на предразсъдъците и дава шанс на Яворов, който за нейния богат род е единствено "нищожен поет", при това черен като циганин. Но има и нещо друго. Откровеността в поезията на Яворов е уникална за българската литература по това време. Той първи пише за унищожителната сила на страстта. И не след дълго става любимец на жените, които научават наизуст стиховете му. А семейството на Мина го обявява за непостоянен, мъж за много жени, напълно неподходящ за малката им дъщеря.

И наистина, Яворов добива популярност, радва се на внимание. Всъщност коя е Мина и как успява да поддържа магията между тях?

По думите на Яворов, още преди да навърши 16 години, тя е била "преумна за възрастта си". Може би заради непрекъснатото си боледуване, в един момент започнала да живее чрез книгите. Изчита всичко в библиотеката на еленското читалище, непрекъснато стои до късно - или с книга, или за да пише.

Когато с Яворов започват да си разменят писма, се оказва, че тя е смелата, самоуверената, която използва весел и безгрижен тон. Изписва страници, в които споделя нестандартни за времето си мисли - за щастието, образованието и финансовата независимост на жената от мъжа. Яворов споделя, че вижда в нея една преждевременна зрялост и я цени изключително много, защото с нея "може да разменя мисли и да я смята равна на себе си".

Мина мечтае за свободата си, която непрекъснато й се изплъзва. "Понякога страшно ми тежат грижите, които другите полагат за мен... Изобщо човек така се уплита в тия връзки с околните си, че се отказва да следва своята природа." Покрай "връзката" й с по-възрастния поет тя често се оплаква - "всички смятат за свой дълг да ме следят и контролират".

Мина е бунтар. Ето една забавна история: при едно от поредните й заболявания лекарят й предписва строга диета. По същото време получава бонбони от Яворов. След това му пише "При всичката строгост на диетата, лакомо се нахвърлих на бонбоните. Нищо не ми стана."

Мина обаче непрекъснато се колебае дали да се разбунтува срещу семейството си. От една страна, тя обича Яворов. Но от друга, не може да се отърси от подозренията си, че той не би могъл да й бъде верен. И решава да изпробва любовта му, като го предизвиква да не се виждат и да не си пишат 2 години. Яворов й отвръща: "Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от любовта си, нека се намери на 18 юни 1911, 8 1/2 часа вечерта... на същото място, дето приказвахме снощи."

Няколко месеца по-късно тя заминава да учи в Париж. Французите се възхищават на красотата й, но непрекъснато се чудят защо не показва никакъв интерес към мъжете и (дори още по-странното) защо нито веднъж не се спира да се погледне в някое огледало. Мина отбягва вниманието и предпочита да се затваря в стаята си с купища книги. В замяна получава похвала от професора си, който е възхитен както от добрия й френски, така й от нестандартното й мислене.

За съжаление, 20-годишната Мина умира в Париж през 1910, година преди дългоочакваната среща. Колкото и да бърза, Яворов не успява да се сбогува с нея. Следващите месеци са тежки за него. Дава воля на мъката си в двете посветени на нея произведения - "Философски дневник" и пиесата "В полите на Витоша" (обзалагам се, че всеки ще се просълзи на нея).

"Ами че погледни, моя радост, погледни работата ми от две години насам. Ако не беше ти, щеше ли да съществува тя в тоя вид, който има?"

"В даден момент две очи, два въглена се залепят на душата ти и парят или замръзват."

Нощно през деня

Поезията е нещо много интересно. С малко и прости думи може да каже много. А може и да си мълчи в някакво клише. Рядко ме привличат стихове, но тези са "от моята порода".

Apassionato (със страст)

Обичам нощното небе,
защото само то е голо.
А тази дневна светлина ми пречи
да гледам голотата на вселената.
О, тази звездна голота!
Не се обличай!
Искам да те гледам.
Да разгадая твоята материя,
която толкоз властно ме привлича.
Обичай ме!
Бъди ми нощ!


Ето го Любомир Левчев. Същият, който написа:

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Ето го пак Любомир Левчев.

Роден на 29 април 1935 в Троян. Завършва "Библиотекознание" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като литературен редактор в радио "София" и като главен редактор на в. "Литературен фронт". Бил е председател на Съюза на българските писатели.

Творчеството на Любомир Левчев е превеждано в 36 страни.

Любопитно:

Казва, че се чувства най-добре, когато се отдава на чувствата си.

Смята, че една жена може да го покори с естествената си женственост. А една дама е интересна в очите на мъжете, когато постига целите си, но запазва своята загадъчност.

Шеговито споделя, че харесва света такъв, какъвто е, както Ева е харесвала Адам. Просто защото имаме конкурс за мис Свят, но нямаме такъв за свят.

Из тези интервюта -> цък и пак цък.

Романтика по варненски, ала Валери Станков

ДА МОЖЕХ

Да можех,
щях да си открадна някой черен влак,
докато машинистите закусват на червено или пък пият бира,
към теб да го подкарам през полетата със мащерка и мак,
да хвърлям въглища в пещта, докато експлодира,

да можех, щях да отвлека и някой самолет –
ченгетата бездруго подозират, че имам пръст в “Ал Кайда” на Осама,
щях да летя към теб – възторжен терорист без пистолет,
да викам името ти с цяло гърло –
продрано като на гърлото на Фуджияма,

да можех,
даже кораб край Суматра бих превзел,
завързал бих на мачтите душата си – не Одисей, а жив Летящ холандец,
един каторжник черен във Сибир – бих прокопал към теб тунел,
бих издълбал за теб дори до Сатаната огнен кладенец,

да можех,
бих товарил като космически хамалин ядрено гориво в някой трюм
на НЛО, захвърлено в разбягващите се галактики,
или като пияница пред селска кръчма дечицата бих черпил със локум,
защото и това е част от моята терористична тактика.

Заради теб дори орела
нахранил бих към Горната земя – от свойта плът.
Бих скочил във движение от влака, съзра ли те на Мездра или Лясковец.
И питам, щом потегля по теля, все по теля, всеки път –
дали я има още тази бяла лястовица?

Да можех,
като куче бих застанал на чергата пред твоята врата,
бих вил в нощта – какво тук значи някакво благоприличие?
Но аз в живота си пропуснах толкова неща –
и може би най-главното – да те обичам.

Ето и сайта на варненския ни поет - http://stankov.interbild.net/

(именно от Валери Станков получих първия си автограф преди 7-8 години в книгата му "Няма такава България" на първото си награждаване за есе)

Момините сълзи на Калиакра

Това е легендата, записана от Траянополския епископ Иларион, която посреща днес туристите...

Кога се лято буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море,
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре...

Четиридесет девойки лични и красиви
да жънят златен клас от ранните зори
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села са надошли.

Зажънаха те дружно с песен жаловита
за робската неволя в техния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
пролели си кръвта за своя мил народ.

И мъка тягостно ума ли завладее,
кога ръкойките се сбираха на сноп -
ведно потта със сълзите им ще се слее
от песента им жалостна като над гроб.

А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна за хоро
и трудиха се, сърпа без да си оставят,
до залез слънце в труд при робското тегло.

Но песента оттам далече отлетяла,
дочу я турчин, зъл душманин без сърце,
и пожела от име родно и от вяра
отречени в харем да бъдат с фередже.

Узнали туй със страх девойките в тревога
захвърлиха си сърп и надалече в бяг
през ниви и гори по рътлина висока -
на Калиакра скриха се от злия враг.

Обет си дадоха с решителност голяма -
в защита, чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно в жестока драма,
но героини българки да се зоват.

Във вярност на обета си едва успяха
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзряха
османи зли по хълма нагло да пълзят.

Врагът нападна с ярост жертвите немили -
издигнаха се ятагани в оня миг,
девойките изплашени със всички сили
ведно назад се дръпнаха при страшен вик.

Не забелязаха зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре -
и в ужас полетяха вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море...

В печал за свидните чеда на Аспаруха
от мюсюлманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забуча със мощни екове.

Глутницата османски турци занемели
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнаха завчас от тез предели
злодейството им с време да се замъгли.

А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - в спомен оттогава, снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.

Закъснял новогодишен подарък от татко и Габриел Гарсия Маркес

Вчера си дойдох вкъщи след кратко, 3-седмично отсъствие. Ето какво ми беше запазил татко, от един малък безплатен варненски вестник:

Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и
ми подари парченце живот, може би нямаше да
кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на
очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Ще нарисувам една картина с цветовете на Ван Гог,
с поезията на Бенедети, с песните на Серат.
Тя ще е като серенада, възпяваща луната.
С моите сълзи ще полея розите в градината,
за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат
да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не
идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя
сами да се научат да летят.
А на жените... ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко,
ще легна на слънце и
ще разголя не само тялото, но и душата си.
И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и
ще го оставя да се стопи на слънцето.


Научих толкова много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината,
без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда,
трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.



Научих толкова много от вас. Хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава,
ще погине, когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ще започна да умирам.



Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.


Габриел Гарсия Маркес