Закъснял новогодишен подарък от татко и Габриел Гарсия Маркес

Вчера си дойдох вкъщи след кратко, 3-седмично отсъствие. Ето какво ми беше запазил татко, от един малък безплатен варненски вестник:

Ако за миг Бог забрави, че съм парцалена кукла и
ми подари парченце живот, може би нямаше да
кажа всичко, за което си мисля сега...
Ще оценявам нещата не по стойността им, а по съдържанието.
Ще мечтая много.
Ще спя съвсем малко, защото едно затваряне на
очите отнема светлината за 60 секунди.
Ще бягам, щом другите чакат.
Ще слушам, щом другите говорят.
И ще излапам с наслада голям шоколадов сладолед.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Ще нарисувам една картина с цветовете на Ван Гог,
с поезията на Бенедети, с песните на Серат.
Тя ще е като серенада, възпяваща луната.
С моите сълзи ще полея розите в градината,
за да усетя болка от бодлите им и нежност от листенцата.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Мъжете ще ги сгълча, че са глупаци, ако не искат
да се влюбят, защото били стари.
На старците ще обясня, че смъртта не
идва със старостта, а със забравата.
На децата ще им дам крила, но ще ги оставя
сами да се научат да летят.
А на жените... ще им призная, че цял живот съм ги обожавал.


Ако Бог ми дари парченце живот...
Ще се обличам съвсем простичко,
ще легна на слънце и
ще разголя не само тялото, но и душата си.
И цялата си злоба ще я извадя върху късче лед и
ще го оставя да се стопи на слънцето.


Научих толкова много от вас, хората до мен.
Разбрах, че всеки иска да живее на върха на планината,
без да си дава сметка, че щастието е по пътя към върха.
Усетих, че за да помогнеш на другия, когато е в беда,
трябва да го гледаш отдолу нагоре, а не обратното.



Научих толкова много от вас. Хората до мен.
Но всичко ще потъне в забрава,
ще погине, когато ме затворите в куфара...
Тогава аз наистина ще започна да умирам.



Приятели, дано не ви тежа като верига!
Не чакам отговор от вас. Не ми пишете! Не ме търсете!
Искам само да чуете сега словата ми.
И да почувствате, че нещо се променя.


Габриел Гарсия Маркес