Среща с Хорхе Букай... ех, ах, ох??

До преди 3 дена бях убедена, че няма такова чудо като "вредна книга". Да, тя може да е скучна, ненужно вулгарна, идейно брутална и кой знае още какво... Не вярвах обаче, че една книга е способна да ти навреди.

Докато не се срещнах с Хорхе Букай.

Всъщност се срещнахме преди почти 3 месеца.

И срещата ни продължава.

Мисля, че е крайно време да му кажа, че нямам интерес.

Да... май ще скъсам с Хорхе Букай.

Въпреки че съм скромен книжен плъх, рядко съм на гребена на вълната с някой нашумял автор. Обикновено или закъснявам... или просто се плацикам в съвсем различно море. Така, докато тепърва се запознавах с Алек Попов и неговата "Митология на прехода" (за която така и не мога да реша харесва ли ми или не), пропуснах шумотевицата около Хорхе Букай.

Някъде към края на април установих, че ме е обзело настроение за една конкретна книга. Тази, за която сякаш пишеха всички. Не само пишеха, но и не спираха да я хвалят. И ме впечатли с кратко, точно и ясното "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света." И така си купих "Да се обичаме с отворени очи".

Изглеждаше като интригуваща идея - добре приет роман за взаимоотношенията в една двойка, за скритите и явните капани в по-дългата връзка и за начините да маневрираме успешно между себе си и другия. "Психологически роман".

Книга, която звучи добре само на теория.

Всъщност не мога да се отърва от неприятното усещане, че "Да се обичаме с отворени очи" е клонинг на стария ми учебник по химия. И двете книжки дават много логични отговори. Но толкова сухи и неподправени, че се изисква непрекъсната концентрация. В момента, в който се отпуснеш и свалиш гарда, цялата информация ти присяда и трябва да започнеш отначало.

Споменах, че ме привлече онзи кратък, точен и ясен момент. "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света". На практика Хорхе Букай и съавторът Силвия Салинас са си казали всичко тук. В 259 страници това симпатично почти стихче се разтяга до голямо, дебело и приспивно същество. Скучно и лишено от каквато и да е емоция.

Въпреки че Хорхе Букай (очевидно) не е писател, а психотерапевт, това не е наръчник как да се обичаме с отворени очи.

Въпреки че прилича на учебника ми по химия, това не е учебник.

"Да се обичаме с отворени очи" е роман. Има си история, има си и главни герои.

Изтерзаният от скучния си живот (и провалени връзки) Роберто случайно получава имейл от непознатата Лаура. Предназначени за някой си Фреди, писмата продължават да пристигат всеки ден. В тях Лаура излага своите разсъждения около трудностите във връзките и непрекъснато очаква отговор. От писмо на писмо Роберто започва да усеща, че е открил своята половинка. За да не спре виртуалното опознаване, той се включва в играта и започва да й отговаря от името на онзи някой си Фреди.

На практика, "Да се обичаме с отворени очи" можеше да бъде изключително вълнуваща книга. Темата е толкова благодатна, че съм повече от изумена какво голямо нищо се е получило. Може би ако историята не тъпчеше безкрайно дълго в стаята пред монитора. Може би ако не спираха да цитират дефиниции и хипотези. Може би ако в цялото това осъзнато обичане имаше поне малко емоция.

Откакто зациклих на "Да се обичаме с отворени очи", не съм чела нищо друго. Повече от 2 месеца. Никога не ми се беше случвало. Не че да обиждам Хорхе Букай... но за първи път роман толкова категорично ме отказва от четенето.

Така че, да - съществували и книги, способни да навредят.