"Черешката на тортата" без черешка... и без торта

Мисля, че е крайно време да започна да се възхищавам на Нова телевизия. Да превърнеш едно интересно, полезно и забавно предаване в евтин сеирджийски "формат"... хм, струва ми се, че са нужни доста умения.


В "Черешката на тортата" всеки делничен ден, от 20 часа, (полу)популярни лица канят гости в дома си. Готвят им, забавляват ги, а след това получават оценки за представянето си.

Всъщност зрителският интерес е в кърпа вързан. "Обикновените" хора наблюдават как "необикновените" пазаруват, влизат им в домовете, дори им поглеждат в кухненските шкафове, гледат ги как готвят, а след това очакват реакциите на другите популярни гости. Понякога, при малко повече късмет, дори избухват и скандали. Кога друг път можеш да наблюдаваш как Жени Калканджиева плаче на терасата на Райна, вбесена от Евгени Минчев? И по-важното - къде другаде? Все пак, това е "корабът-майка" на Big Brother.

"Перфектната вечеря" по GTV беше единственото предаване, което съм следила с почти маниакална отдаденост. Всяка седмица 4-ма участници пазаруват, готвят и организират за останалите най-добрата вечер, на която са способни.

Защо "Черешката на тортата" остана толкова далеч от "Перфектната вечеря"? Да забравим за момент очевидния отговор - защото е продукт на Нова телевизия.

Причина 1:
За съжаление на всички "медийни звезди" се оказа, че те не са чак толкова интересни. Много "изненадващо" всеки участник тъкмо изкарва я нов албум, я ново предаване, я нов клип. И още по-"изненадващо" започва да се показва навсякъде и да повтаря едно и също.

За съжаление на всички любопитни зрители, "медийните звезди" не са чак толкова интересни и в кухнята. Интересно ми е защо се прави кулинарно предаване за тях, след като явно е въпрос на чест да заявиш, че мразиш да готвиш... не - че не можеш да готвиш... грешка - ти никога не си готвил.

Причина 2:

Концепция? Къде е?

Говорим за черешки и торти, пазарува се, готви се и се яде. Следователно е логично да ни хрумне, че това е нещо като кулинарно предаване. Но често остава мистерия кой какво готви. В "Перфектната вечеря" беше задължително всеки участник сам да приготвя всяко ястие и междувременно подробно да обяснява как се случва това. В "Черешката на тортата" е задължително почти всяка медийна звезда да пее/ подскача/ кляка/ да се хили шумно и нелогично/ да седне по никое време да чете вестник/ да отвори вратата на професионален готвач или приятелка с опит.

Очевидно не е кулинарно предаване. Разбира се, това е сеирджийско шоу. Чакаме гостите да седнат на вечеря, да се напият и... Астор да се разсърди като малко детенце, че не са го класирали първи.

Причина 3:

Много лъжи, много реклама.

Безспорно това, което очаквах с най-голямо удоволствие, беше да надникна в домовете на популярните лица. Ей така, за момент да ги почувствам истински.

В последствие се оказа, че домовете им са чужди. Така докато Графа показваше къщата си, в която малкото му дете е изрисувало стените, истинските собственици са стояли в съседната стая. А Мира Добрева поливаше любимите си цветя на терсата с прекрасна гледка - нещо, което обожавала да прави. Само дето и цветята, и гледката се оказаха на нейна приятелка.

Повечето редовно пазаруват в кварталния си магазин - който пък се оказва основен спонсор на предаването. И явно е задължително да се върнат от пазар с вестник - "Труд".

Причина 4:

Оценяването.

От 1 до 10. В "Перфектната вечеря" участниците бяха длъжни подробно да аргументират своята оценка. В "Черешката на тортата" тя се дава на принципа "ПР-ът ми така ми каза".

Обобщение:

"Черешката на тортата" е нагледен пример защо не харесвам "риалити" предавания с популярни лица. Идва ми в повече цялата режисура и изхабено, безвкусно представяне. От друга страна, можем да наблюдаваме практически тест (за интелигентност). Участниците, които реално притежават някакъв талант и професионализъм, влагат мисъл и идея в представянето си. Медийните недоразумения не спират да мятат сьомга на скара и да сипват цедени кисели млека със сладко всяка седмица.

Въпреки всичко, всеки път присъства забавният елемент от "черешката" - готвачът Иван Манчев :) Често спасява цялото предаване не само с кулинарни съвети, но и като превръща глупавите шеги на участниците в наистина смешни.

Среща с Хорхе Букай... ех, ах, ох??

До преди 3 дена бях убедена, че няма такова чудо като "вредна книга". Да, тя може да е скучна, ненужно вулгарна, идейно брутална и кой знае още какво... Не вярвах обаче, че една книга е способна да ти навреди.

Докато не се срещнах с Хорхе Букай.

Всъщност се срещнахме преди почти 3 месеца.

И срещата ни продължава.

Мисля, че е крайно време да му кажа, че нямам интерес.

Да... май ще скъсам с Хорхе Букай.

Въпреки че съм скромен книжен плъх, рядко съм на гребена на вълната с някой нашумял автор. Обикновено или закъснявам... или просто се плацикам в съвсем различно море. Така, докато тепърва се запознавах с Алек Попов и неговата "Митология на прехода" (за която така и не мога да реша харесва ли ми или не), пропуснах шумотевицата около Хорхе Букай.

Някъде към края на април установих, че ме е обзело настроение за една конкретна книга. Тази, за която сякаш пишеха всички. Не само пишеха, но и не спираха да я хвалят. И ме впечатли с кратко, точно и ясното "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света." И така си купих "Да се обичаме с отворени очи".

Изглеждаше като интригуваща идея - добре приет роман за взаимоотношенията в една двойка, за скритите и явните капани в по-дългата връзка и за начините да маневрираме успешно между себе си и другия. "Психологически роман".

Книга, която звучи добре само на теория.

Всъщност не мога да се отърва от неприятното усещане, че "Да се обичаме с отворени очи" е клонинг на стария ми учебник по химия. И двете книжки дават много логични отговори. Но толкова сухи и неподправени, че се изисква непрекъсната концентрация. В момента, в който се отпуснеш и свалиш гарда, цялата информация ти присяда и трябва да започнеш отначало.

Споменах, че ме привлече онзи кратък, точен и ясен момент. "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света". На практика Хорхе Букай и съавторът Силвия Салинас са си казали всичко тук. В 259 страници това симпатично почти стихче се разтяга до голямо, дебело и приспивно същество. Скучно и лишено от каквато и да е емоция.

Въпреки че Хорхе Букай (очевидно) не е писател, а психотерапевт, това не е наръчник как да се обичаме с отворени очи.

Въпреки че прилича на учебника ми по химия, това не е учебник.

"Да се обичаме с отворени очи" е роман. Има си история, има си и главни герои.

Изтерзаният от скучния си живот (и провалени връзки) Роберто случайно получава имейл от непознатата Лаура. Предназначени за някой си Фреди, писмата продължават да пристигат всеки ден. В тях Лаура излага своите разсъждения около трудностите във връзките и непрекъснато очаква отговор. От писмо на писмо Роберто започва да усеща, че е открил своята половинка. За да не спре виртуалното опознаване, той се включва в играта и започва да й отговаря от името на онзи някой си Фреди.

На практика, "Да се обичаме с отворени очи" можеше да бъде изключително вълнуваща книга. Темата е толкова благодатна, че съм повече от изумена какво голямо нищо се е получило. Може би ако историята не тъпчеше безкрайно дълго в стаята пред монитора. Може би ако не спираха да цитират дефиниции и хипотези. Може би ако в цялото това осъзнато обичане имаше поне малко емоция.

Откакто зациклих на "Да се обичаме с отворени очи", не съм чела нищо друго. Повече от 2 месеца. Никога не ми се беше случвало. Не че да обиждам Хорхе Букай... но за първи път роман толкова категорично ме отказва от четенето.

Така че, да - съществували и книги, способни да навредят.

Поддръжки а ла Джоан Кюсак

Живеем в безумно суетен свят, в който д-р Енчев дебне на всяка крачка дали ушите ти са симетрични, социалните мрежи бълват обединяващи групи от рода на "Мис България е крокодил или... киликандзер??? (каквото и да значи това)", а Гала всяка сутрин забърква телевизионно кафе с каничка пластични операции или диети. Общо взето, жените съвсем се оплетоха в суетата си.

В такъв свят е интересно да надникнеш зад кулисите на популярните жени, които никой не определя като "красавици". Но като че ли на тях изобщо не им пука. (Съжалявам, д-р Енчев!)

Никога не съм гледала Джоан Кюсак в главна роля. За сметка на това поддържащите й включвания рядко се забравят. Дикция, мимики, смях, дори и плач... винаги ми е неподправена и чаровна. Накратко - ако ще е комедия, нека бъде с Джоан Кюсак.

Макар да има оригинално излъчване, славата идва по изключително банален начин.

Като за начало се ражда на 11 октомври 1962 в Ню Йорк. Израства в Чикаго под силното католическо влияние на семейството си. С майка математичка и баща артист бъдещето е някак лесно за предсказване. Очевидно точните науки не са били в кръвта и на останалите й двама братя и две сестри. Те всички стават професионални актьори, но несъмнено най-голяма популярност добива Джон.


Повлияна от филмите на Мел Брукс и британската трупа Монти Пайтън, Джоан още от малка се ориентира към комедията. Първата си филмова роля получава на 18, но славата все още е на път. 80-те години са времето, в което учи в Уисконския университет и съосновава комедийната трупа An Impulsive Thing.

Популярността идва с участието й в комедийното ТВ шоу Saturday Night Live. Ангажимент, който продължава от 1985 до 1986.


Очаквано ежеседмичната поява на малкия екран отваря вратите към големия. Следва и първата голяма роля - в Broadcast News (1987). Година по-късно на вратата чука и първата й номинация за Оскар за поддържаща роля. В главната роля е комедията с Мелани Грифит, Сигърни Уийвър и Харисан Форд "Работещо момиче" (1988).

90-те години настъпват с равносметка. Джоан решава, че е време да остави на заден план кариерата си и да помисли за личния си живот.

"Изпитвам силно желание да бъда щастлива и в хармония със себе си, да имам смислен живот извън снимачната площадка. Реших, че се нуждая от стабилно място, което да бъде нормално."

Това е причината Джоан да обърне гръб на Лос Анджелис и да се завърне в Чикаго. През 1993 се омъжва за корпоративния адвокат Ричард Бърк, от който има двама сина - Дилън и Майлс.

В много свои интервюта Джоан заявява, че семейството е най-важното за нея. Затова и след раждането на втория си син през 2000 г. предпочита ситуационната ТВ комедия What About Joan (снимана у дома, в Чикаго) пред филмите за голям екран.

* * *

"Никога не съм била "мацка", затова знаех, че няма да получа онези големи роли. Винаги ще съм нечия най-добра приятелка или чудатия подчинен."

В което няма нищо лошо, щом резултатът е подобен:

В "Девет месеца" (1995) с Хю Грант и Джулиан Мур.

Дейвид Линч

13 любопитни факти.


1) От 1973 година медитира всеки ден - сутрин и вечер по 20 минути. "Интуицията нараства. Удоволствието от живота също."

2) Не случайно горите са особен, характерен герой в неговите филми. Баща му е изследовател в Министерството на земеделието... и по-точно - изучава дърветата. "Затова често бях в горите. Горите са нещо вълшебно за едно дете."

3) От малък обича да рисува и мечтае да стане художник. Нищо чудно, че учи в Академията за изящни изкуства във Филаделфия.

4) Първият му "филм" е анимиран и е от 1966 г. Представя го на ежегодния конкурс за експериментални картини и скулптури в Академията. Казва се "Шестима мъже се разболяват" (Six Figures Getting Sick).

5) Филма си "Гумена глава" (1977) определя като "най-духовен". Работи върху него 5 години, без да може да си обясни посоката, в която поемат сцените. Един ден случайно прочита изречение от Библията, което сякаш казва всичко. "След това видях филма като едно цяло. Не мисля, че някога ще кажа кое беше това изречение."

6) Обича израза "Гледай поничката, а не дупката в нея." Докато работи по "Гумена глава", го съветват да се откаже и да си намери работа, с която да издържа съпругата си Пеги и дъщеря си Дженифър Линч. Хваща се като разносвач на в. "Wall Street Journal" срещу сумата от $50 на седмица. Спестява, снима сцена по сцена и успява да го завърши. Години по-късно се оказва, че това е любимият филм на неговия любим режисьор Стенли Кубрик.

7) Също като горите, и типичните американски закусвални са негов любим герой. Причината е, че през 70-те и 80-те години почти всеки ден е посещавал "Bob's Big Boy", където над млечен шейк е стоял и размишлявал.

8) 9 години Дейвид Линч публикува комикса си "Най-бясното куче на света" (The Angriest Dog In The World) във в. "L. A. Weekly" и "Baltimore Sun".

9) Макар филмите му да напомнят странната логика на сънищата, той не черпи идеи от тях. Случва се само веднъж - за "Синьо кадифе".

10) Чувства композитора Анджело Бадаламенти като свой брат. И съвсем по семейному... той е автор на музиката на всички негови филми, последвали "Синьо кадифе". "Обичам да сядам до него на пианото. Аз говоря и Анджело свири. Той свири думите ми."

11) Определя Кайл Маклоклън като своето второ Аз.

12) Любимите му филми са "Булевардът на Залеза" и "Апартаментът" на Били Уайлдър; "Пътят" и "8 и 1/2" на Фелини; "Прозорец към двора" на Хичкок; "Лолита" на Кубрик.

13) Дейвид Линч е режисьор на клиповете към песните Wicked Game на Chris Isaak, Unfinished Sympathy на Massive Attack, Dangerous на Michael Jackson.