Обущарски неволи

Имало едно време един холандски Винсент Ван Гог.

Много своенравен. Година след година търсел себе си. После започнал да търси другите.

Самотен и неразбран пътувал тук-там по света.

През 1886 напуснал антверпенската Художествена академия, която го ужасявала с ограничаващата догма на класическите образци.

Пристигнал в Париж. Продължил "обучението" си в ателието на Фернан Кормон. Но и тук присъдата била същата - 33-годишният ученик "нехае за академичната точност".

Въпреки подигравките, възклицанията “Луд!”, Ван Гог продължава да подлага поставените модели на “недопустими, чудати деформации”. В крайна сметка, Кормон вдига ръце от Винсент – “нека този опърпан холандец, който не благоволява нищо да види, да прави каквото ще!”

От своя страна, Ван Гог възкликва:
“В ателието се учат да рисуват така, както и живеят – със самозалъгване и интриги.”

Някъде по това време рисува поредната си картина с обувки.

Години по-късно около това платно се разгръща една от най-горещите изкуствоведчески дискусии. Сякаш всичко започва в духа на мисълта на Коро: “Има картини, в които няма нищо и все пак всичко е там.”

Какво е искал да каже Ван Гог – че се чувства изоставен като чифт стари и мръсни обувки или, напротив, че в тяхната познатост открива уюта, който му липсва в непознатия град?


Мартин Хайдегер обаче поема в друга посока. В тях той вижда обувки на селянка.

"От тази вещ, прости селски обувки, струи смиреният страх за сигурността на хляба, безмълвната радост от победената нужда, тревожното очакване на идващото раждане и трепетът от витаещата смърт. На земята принадлежи тази вещ и е приютена в света на селянката.”

За Хайдегер е немислимо чифт обувки да останат само това, просто защото Ван Гог е способен да ги нарисува. В тях той не открива фотографското пресъздаване на нещо конкретно, а метафоричният образ на всеобщата същност на нещата.

Всъщност самият Ван Гог се е противопоставял на фотографическата точност: “Човек се стреми към по-задълбочена прилика от тази, която получава чрез снимката.”

Обаче се намесва Майър Шапиро, който заявява:

"Това са обувки на художник, на човек, който по това време е живеел в града, т.е. обувки на градски човек.”

Докато продължава анализа си, припомня думите на Кнут Хамсун:

„И като че ли никога преди не бях виждал обувките си, заех се да изучавам вида им, тяхната мимика, когато раздвижвах крак, формата им и износените копчета, и открих, че техните бръчки и избелели шевове им придаваха израз, някаква физиономия. Нещо от собственото ми същество бе преминало в тях, те ми приличаха на дихание, което се надигаше към моето „аз”, от някаква дишаща част от самия мен...”

Ето, че двете обувки като нищо може и да са автопортрет.

ОБАЧЕ

Намесва се и...

Жак Дерида, който е още по-категоричен:

„Колкото повече ги гледам, толкова по-малко ми приличат на чифт.”

Според него това са две леви обувки. Едната може да представлява мъжкото, а другата – женското.

На практика не е сигурно почти нищо, освен:

"Със сигурност може да се каже, че обувките са раздалечени една от друга, защото няма неоспоримо доказателство, че са чифт. Също така със сигурност може да се каже и, че са отделени от краката, които са ги носели. Следователно са отделени от субекта (може би Ван Гог), както са били отделени от земята, по която са стъпвали, т.е. обекта."

Простият извод е, че тези две обувки

могат да бъдат и портрет на селянка

и портрет на гражданин

и автопортрет

че дори и романтична картина

Защото на практика не съществува една единствена интерпретация нито на изкуството, нито на самата картина.

Тъй като всяко тълкуване говори повече за тълкувателя, отколкото за художествената творба :)