Страстният публичен дом на Габриел Гарсия Маркес

Не знам дали съм споменавала, но мога да бъда ужасно капризна. Почти невъзможно е да имам любим певец/певица или група, просто защото досега не се е случвало да се влюбя във всички песни... на който и да е. Трудно е и с книгите. Може и да е подло от моя страна, но десетки (а дали вече не са и стотици?) автори са изгубили битката с моя кумир Ерих М. Ремарк.

Преди месец обаче се появи един от малкото му събратя, спечелили моето сърце на хартия.

Габриел Гарсия Маркес не пише, той разказва, и то много увлекателно. При него табутата са табу. Т.е. на страниците на романите му най-вероятно ще се спомене всичко, при мисълта за което със сигурност повече от половината читатели се изчервяват. Предполагам с някаква характерна латиноамериканска страст предпочита да заплита размишленията си в паяжините на любовта (еднополова, разнополова, междусемейна, човеко-животинска, позволена, забранена, възможна, невъзможна, дългоочаквана...).


На 20 декември 1985 година по книжарниците се появява "Любов по време на холера" в нечуван за испаноезичния свят дотогава тираж - 1 милион и 200 хиляди. Очакванията са огромни, при положение, че това е първият роман на Маркес след удостояването му с Нобелова награда през 1983. Някои критици реагират негативно, усещат промяна в стила на автора, не откриват характерната "съсредоточеност върху основните проблеми на битието". На всичкото отгоре, преди излизането на книгата Маркес вече е заявил - това ще е роман за щастливата любов. Голямо предизвикателство, при положение, че драмата по правило си върви под ръка с успешната романтична история. Ръкавицата е хвърлена, а читателите са с изострени сетива.

25 години по-късно "Любов по време на холера" стана една от книгите, които съм издирвала най-старателно. В крайна сметка, вече вярвах, че имам халюцинация, когато я видях избягала от собствения си рафт и легнала сред редичката с антична литература във варненската библиотека.

Впечатли ме силно. Да, това е роман за щастливата любов и, да, въпреки това (а защо не - заради това) е въздействащ и безумно трогателен. Историята в "Любов по време на холера" е странник в наши дни, може би съществува само в литературната действителност. Или латиноамериканците са наистина толкова страстна "порода"?

Накратко - младият Флорентино Ариса се влюбва от пръв поглед в непознатата Фермина Даса. Обвързват се силно посредством тайните писма, които си разменят ежедневно. Внезапно единият поема по различен път, докато другият целенасочено години наред воюва за своята единствена, по детски чиста любов. И се стига до абсурдната ситуация: "от деня на първия им разговор до деня, в който той повторно й заяви своята решимост, половин век по-късно, никога не бяха имали възможност да се видят насаме и да говорят за любовта си."

Това не е книга за Любовта, единствената и заветната. Напротив, именно тук героите осъзнават, че през целия си живот са се влюбвали, в различни хора, по различен начин, но все така силно. Защото "сърцето има повече стаи и от публичен дом". И, дори и на 80 години, не е късно да бъдеш щастлив.

Обущарски неволи

Имало едно време един холандски Винсент Ван Гог.

Много своенравен. Година след година търсел себе си. После започнал да търси другите.

Самотен и неразбран пътувал тук-там по света.

През 1886 напуснал антверпенската Художествена академия, която го ужасявала с ограничаващата догма на класическите образци.

Пристигнал в Париж. Продължил "обучението" си в ателието на Фернан Кормон. Но и тук присъдата била същата - 33-годишният ученик "нехае за академичната точност".

Въпреки подигравките, възклицанията “Луд!”, Ван Гог продължава да подлага поставените модели на “недопустими, чудати деформации”. В крайна сметка, Кормон вдига ръце от Винсент – “нека този опърпан холандец, който не благоволява нищо да види, да прави каквото ще!”

От своя страна, Ван Гог възкликва:
“В ателието се учат да рисуват така, както и живеят – със самозалъгване и интриги.”

Някъде по това време рисува поредната си картина с обувки.

Години по-късно около това платно се разгръща една от най-горещите изкуствоведчески дискусии. Сякаш всичко започва в духа на мисълта на Коро: “Има картини, в които няма нищо и все пак всичко е там.”

Какво е искал да каже Ван Гог – че се чувства изоставен като чифт стари и мръсни обувки или, напротив, че в тяхната познатост открива уюта, който му липсва в непознатия град?


Мартин Хайдегер обаче поема в друга посока. В тях той вижда обувки на селянка.

"От тази вещ, прости селски обувки, струи смиреният страх за сигурността на хляба, безмълвната радост от победената нужда, тревожното очакване на идващото раждане и трепетът от витаещата смърт. На земята принадлежи тази вещ и е приютена в света на селянката.”

За Хайдегер е немислимо чифт обувки да останат само това, просто защото Ван Гог е способен да ги нарисува. В тях той не открива фотографското пресъздаване на нещо конкретно, а метафоричният образ на всеобщата същност на нещата.

Всъщност самият Ван Гог се е противопоставял на фотографическата точност: “Човек се стреми към по-задълбочена прилика от тази, която получава чрез снимката.”

Обаче се намесва Майър Шапиро, който заявява:

"Това са обувки на художник, на човек, който по това време е живеел в града, т.е. обувки на градски човек.”

Докато продължава анализа си, припомня думите на Кнут Хамсун:

„И като че ли никога преди не бях виждал обувките си, заех се да изучавам вида им, тяхната мимика, когато раздвижвах крак, формата им и износените копчета, и открих, че техните бръчки и избелели шевове им придаваха израз, някаква физиономия. Нещо от собственото ми същество бе преминало в тях, те ми приличаха на дихание, което се надигаше към моето „аз”, от някаква дишаща част от самия мен...”

Ето, че двете обувки като нищо може и да са автопортрет.

ОБАЧЕ

Намесва се и...

Жак Дерида, който е още по-категоричен:

„Колкото повече ги гледам, толкова по-малко ми приличат на чифт.”

Според него това са две леви обувки. Едната може да представлява мъжкото, а другата – женското.

На практика не е сигурно почти нищо, освен:

"Със сигурност може да се каже, че обувките са раздалечени една от друга, защото няма неоспоримо доказателство, че са чифт. Също така със сигурност може да се каже и, че са отделени от краката, които са ги носели. Следователно са отделени от субекта (може би Ван Гог), както са били отделени от земята, по която са стъпвали, т.е. обекта."

Простият извод е, че тези две обувки

могат да бъдат и портрет на селянка

и портрет на гражданин

и автопортрет

че дори и романтична картина

Защото на практика не съществува една единствена интерпретация нито на изкуството, нито на самата картина.

Тъй като всяко тълкуване говори повече за тълкувателя, отколкото за художествената творба :)