Това е легендата, записана от Траянополския епископ Иларион, която посреща днес туристите...
Кога се лято буря силна появява
при Калиакра нос - на Черното море,
в рева страхотен, на което се долавя
вестта за вяра и родина как се мре...
Четиридесет девойки лични и красиви
да жънят златен клас от ранните зори
на кехлибарените натежали ниви
от добруджанските села са надошли.
Зажънаха те дружно с песен жаловита
за робската неволя в техния живот,
за нашите юнаци в битка страховита,
пролели си кръвта за своя мил народ.
И мъка тягостно ума ли завладее,
кога ръкойките се сбираха на сноп -
ведно потта със сълзите им ще се слее
от песента им жалостна като над гроб.
А някоя от тях, тъгата да забравят,
подема живо песен кръшна за хоро
и трудиха се, сърпа без да си оставят,
до залез слънце в труд при робското тегло.
Но песента оттам далече отлетяла,
дочу я турчин, зъл душманин без сърце,
и пожела от име родно и от вяра
отречени в харем да бъдат с фередже.
Узнали туй със страх девойките в тревога
захвърлиха си сърп и надалече в бяг
през ниви и гори по рътлина висока -
на Калиакра скриха се от злия враг.
Обет си дадоха с решителност голяма -
в защита, чест и вяра дружно да умрат,
да се пожертват наедно в жестока драма,
но героини българки да се зоват.
Във вярност на обета си едва успяха
косите си една за друга да вплетат,
когато в мрачината отдалеч съзряха
османи зли по хълма нагло да пълзят.
Врагът нападна с ярост жертвите немили -
издигнаха се ятагани в оня миг,
девойките изплашени със всички сили
ведно назад се дръпнаха при страшен вик.
Не забелязаха зад себе си в тъмата,
че зее бездна - пропастта не ще ги спре -
и в ужас полетяха вкупом от скалата
в пенливите води на Черното море...
В печал за свидните чеда на Аспаруха
от мюсюлманите в робия векове,
докарали страната в жалостна разруха,
морето забуча със мощни екове.
Глутницата османски турци занемели
проклятие над тях да се не сгромоли,
побягнаха завчас от тез предели
злодейството им с време да се замъгли.
А там, където сълзи тез девойки лели
и с плач една о друга сплитали коси,
по чудо - в спомен оттогава, снежнобели
цветя растат на пролет - момини сълзи.
