Спасете ме моля от създанието с кодово име „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”

Румъния, 1987. Годината на моето раждане. Всичко свързано с нея ми е любопитно. Румънският филм „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” не беше изключение. Две студентки, делящи стая в общежитие, мрачна „комунистична обстановка” и един незаконен аборт. Най-вероятно това знае всеки преди да натисне play на ДВД-то си. И на пръв поглед филмът е това. Мрачен, безнадежден, тежък... комунизъм. Но това е само поза. „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” притежава специфични черти, които, както се случва при хората, се забелязват по-късно и го превръщат в красиво създание. За да ги видиш, трябва да се вгледаш внимателно, отвъд сивите панелни блокове, мрачното небе, топящият се сняг и еднаквите коли. Отвъд ключовата дума „аборт”.


След като го изгледах, осъзнах, че това е филм за майката и бащата. И по-точно - за различните мама и татко и решенията, които вземат. Още в първите минути из коридорите на общежитието се предава информация за пристигащия баща на главната героиня Габи. С това неговата роля се изчерпва. Друг „липсващ баща” е този на грешката, наречена с кодово име „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”. Със създаването на малкото същество, около което се завърта действието на филма, неговата работа е свършена. Главните действащи лица, приятелките Габи и Отилия, предпочитат да поемат всичко в свои ръце. Между тях застава образът на злодея, един друг баща, така нареченият г-н Бебе. Лекар, даващ така желаните забранени аборти, искайки не само пари в замяна. Той помага, осакатявайки физически, но и психически. От другата, „светлата” страна на действието стоят един весел баща и един отговорен потенциален татко. Но дали всички те имат право на избор?Младата майка Габи убива своето „четиримесечно, триседмично и двудневно” дете. Нейната приятелка Отилия също вече е подготвена за аборт, ако забременее. Въпреки готовността на потенциалния татко да помогне и да бъде до нея. Замисляш се, че комунизмът е убил ценностите. В младите остава само желанието да намерят кутия „Кент” и да избягат от проблемите. И тъкмо, когато почти се убеждаваш, виждаш сватба. В хотела, където отсядат Габи и Отилия. Едно семейство се създава близо до тях. Може би едни бъдещи, неотсъстващи мама и татко.


Отвъд историята стоят гореспоменатите черти, които откриваш малко по-късно. Това са кинематографските победи, които режисьорът и сценарист Кристиан Мунджиу успява да завоюва. Първо се преборва с изминалите десет години, които разделят действието от момента на снимките, и изгражда достоверна атмосфера. От големите улици и позабравени коли до дребните битови предмети. Вторият трофей, който отнася, е въздействащата актьорска игра. Всяка емоция е премерена, всяка дума и въздишка са на място. Действието се развива увлекателно, диалозите не се натрапват, не се усеща и следа от престорен ентусиазъм. Третото нахлуване в магичния свят на киното е благодарение на успешната провокация. Тя присъства, но не отблъсква. Лентата предизвиква реакции с откровени реплики, голи тела, но най-вече с показването на грешка номер „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”. Малкото същество, захвърлено и изоставено на пода в банята. Помещението, символизиращо чистотата, и невинно бялата хавлия, върху която детето умира, са в контраст с мръсната, кървава постъпка на лекар и на майка. Сцената позволява още много крайни реакции. Защото провокира. Четвъртата награда, която лентата връчва на зрителя, са всички скрити нива на сюжета. С всяко следващо гледане румънският филм задава още въпроси, дава нови отговори. Той не е еднопластов, не е само обвинение към комунизма или към безотговорните млади жени. Това е история, в която се откриват още и още герои и преплетени разкази. Не случайно „4 месеца, 3 седмици и 2 дни” е забелязан от критиците и получава 17 награди и 11 номинации.

Единствената музика, която прозвучава във филма, са глухите звуци от сватбата. Те достигат до Габи и Отилия като недостижима, почти отсъстваща визия за по-добрия живот. Това, което те получават, са останките на един щастлив ден – говеждо, свинско, черен дроб на пара и паниран мозък от сватбената гощавка. И обещание повече никога да не говорят за грешката, кръстена „4 месеца, 3 седмици и 2 дни”.

Пиер и Жил в страната на чудесата

Хубаво е да не знаеш нищо за съвместното творчество на французите Пиер и Жил, докато влизаш в Софийска градска художествена галерия. Още с първата изложена картина шокът е гарантиран, а въпросът дали това е изкуство изскача на преден план.


Изрусената Лола с големи черни очи посреща изненаданите гости, обхванала еректирал пенис, подаващ се от единия край на платното. А бедният неинформиран човек може би се изчервява или просто се усмихва и продължава нататък. С всяка следваща картина той ще открие по нещо ново за Пиер и Жил. Може би ще се досети, че те са хомосексуалисти, а може би – не. Това, което със сигурност ще долови обаче, е тяхното бягство в един собствен свят. Светът на Пиер и Жил и всички техни приятели, някои известни – Силви Вартан, Мадона, Иги Поп, Летисия Каста, други не чак толкова. Но всеки навлиза в тази чудновата реалност със своето име и изразителни черти. Лола с диамантените обеци, силно напомняща Мерилин Монро. Лоран, красивият негодник. Влюбените Мика и Санна. Малкият румънец Драго с акордеона...

Широкоотворените прозорци с гледка към вселената на Пиер и Жил са създадени, за да приканват нови и нови посетители. Те не се изолират, напротив – стремят се да изпъкнат с ярките, смели цветове. Дори рамките, които ги отделят от нашия „станадартен” свят, носят своя почерк. Безумни виолетови цветове, много брокат, малки жълти патенца, пищни орнаменти... Без съмнение, рамката е съществена част от картината. Различното, уникалното, смелият, провокативен детайл е водещ в изкуството, което създава френският тандем. Техните скандални и, може би твърде, гостоприемни за някои прозорци са дръпнали завесите си, за да ни позволят воайорски да се насладим на различни сюжети. Завързаната на стол певица Нина Хаген, заобиколената от покрити с капки кръв остри предмети Дита фон Тийз, източната приказка на Мадона, смъртта на Авел, опасният поглед на Медуза, греховната Мария Магдалена, подпряла се на кръста на Христос... В страната на чудесата можем да открием всичко.

Картините на Пиер и Жил ни отвеждат на разходка. Тръгвайки от центъра на София, обикаляме света, поръсени с много звезден прах и цветен блясък. И когато се завърнем обратно в нашата си реалност, когато се отърсим от културния шок и преодолеем изненадата си, може да остане един горчив привкус. Защото страната на чудесата не се е оказала щастливо място. Последните картини сякаш приземяват най-силно замечталия се обикновен човек. Грабнат от интересните сюжети, някои от тях дори романтични, започнал да се обърква, попаднал сред религиозни изображения, в края сякаш вече не се съмнява в желанието си да избяга от тази не-реалност. Малкото момче, с руси коси и сини очи, извикало „Мамо!”, провокира държейки окървавена плюшена играчка. Завързаната за дърво полугола Алис пита с тъжен поглед „Защо?”. Една друга Алис пък е попаднала в своя кошмар, който на пръв поглед представлява прекрасна гора с цветя и пеперуди. Но всъщност всичко е фалш.


Това е фантастичният свят на Пиер и Жил. Населен с изпълнители и декори. Театралната сцена на техните фантазии. Те също излизат на нея. Понякога като космонавти, изолирани от нереално красивото в своите скафандри. Друг път скрити под каски, попаднали сякаш във вътрешните си съмнения относно природата на доброто и злото, във възможността да бъдат разграничени. Пиер и Жил се появяват пред своята публика голи, отърсили се от преструвките на ежедневието, облечени във фалш и обути в обилно количество провокация. В техните представления играта на красивото тяло е божественото. Емоцията на грозното, не-приетото („Шиши”, „Идиотът”, „На бара на флота”) се доближава до безвкусицата, до евтиния кич. Но рязко отскача в другата посока и се озовава редом с другите картини в страната на чудесата.

Изложбата на Пиер и Жил заслужава поглед без предразсъдъци. Защото само окото, което не се затваря засрамено пред еректиралия пенис в ръката на Лола и не премигва ужасено от окървавеното плюшено мече, ще може да избяга за малко от центъра на София. Може и да не му хареса страната на чудесата, но със сигурност ще открие нещо мъничко за себе си. И ще го отнесе в собствения си свят, оцветявайки го със смелите нюанси на Пиер и Жил.