Постнеореалистичният "Забриски пойнт"

Каквото и да значи това.

Странен филм.


На моменти ми беше безумно монотонен и скучен.

Изгледах го. Не го разбрах напълно. Обаче ми хареса.

През цялото време "Забриски пойнт" преплита студентските протести от края на 60-те в САЩ с на моменти абсурдните проекти на консуматорска Америка. Междувременно, студентката по антропология Дария среща бунтовника, отмъкнал самолет, Марк. Опознават се насред пустинята (някъде там е и прословутото място "Забриски пойнт") и минути по-късно вече се радват на хипарския си девиз make love, not war. Сюрреалистично изведнъж започват да се подават още голи тела и в един момент те вече като че ли са навсякъде. Въображаемият "танц на сексуалната революция", озвучен от музиката на Пинк Флойд (която между другото се чува през целия филм (три пъти ура)), постави нежно-дръзко-еротичната нотка и така, дори и аз, взех, че харесах "Забриски пойнт". (Някакво хлапе в замунда го беше определил като софт порно, което все още ми се струва странно).



Режисьор и сценарист е Микеланджело Антониони (подозрително ми напомня Дейвид Линч, затова задължително си обещавам да гледам и други негови филми). Роден през 1912, италианецът създава киното на постнеореализма, опрделящо се като философски задълбочено и провокиращо. През 1996 получава Оскар за цялостен принос. Умира на 94 години, през 2007.


4 минути мълчание в памет на Антониони.

Първият сняг е достоен само за "Хвърчащата класна стая"

Преди няколко дни се замислих дали ми се е случвало да плача на книга. И изненадващо, отговорът беше "да" и то точно на тази. Е, не говорим за голям рев, неутешимо хлипане и т.н., по-скоро умилително просълзяване (и още малко :).

Днес се замислих коя е най-коледната книга, която имам и съм чела. Отговорът е тази.

"Хвърчащата класна стая" на Ерих Кестнер е едно от големите книжни събития в детските ми години (придружена от "Хайди" на Йохана Спири и "Без дом" на Хектор Мало). Нали си спомняте онази чудесна поредица малки жълти детски книжки... Вечните детски романи. Най-добрият подарък за всеки празник.

Романът на Ерих Кестнер разказва за група приятели-ученици, живеещи заедно в пансион, за техните "войни", отношения с авторитетите в лицето на учители, директор и просто един възрастен другар ("другар" е много хубава дума), подготовката на учебна пиеса и няколко ужасно трогателни писма. Всичко това дни преди Коледа.

По детски красива и истинска книга. Който не я е чел, не я открива в библиотеката си и не я намира в книжарницата, може да я прочете тук. Да, досадно е да се чете от монитора, но си заслужава. Един съвет - четете я, докато навън още вали сняг ;)