Това е Филмът, за който най-недемократично ще ви помоля да не обиждате пред мен.
Да, той е романтичен.
Да, той има някои предвидими моменти.
Да, той е И със Сара Джесика Паркър (която аз обаче харесвам).
Да, той е режисиран от Царя на романтиките - Гари Маршал (справка - "Хубава жена", "Булката беглец", "Дневниците на принцесата").
Но
Е толкова истински на моменти. Най-вече благодарение на Робърт Де Ниро.
Няма да ви лъжа, че е шедьовър на кинематографията. Не е. Всъщност замисълът е много банален - различни истории, които на пръв поглед нямат нищо общо... освен това, че се случват в навечерието на Новата година. Постепенно обаче всичко си идва на мястото.
Сигурно киноманите сред вас няма да останат изненадани. Но си мисля, че ще останат доволни. Особено, ако го гледат сега. И си запазят част от магията по холивудски за след 2 дена.
Кой знае, може пък да се вдъхновите да поставите някое ново начало, което да ви направи още по-щастливи.
След като вече решихте да го гледате... усещам, че ви се иска... ви предлагам да не се ровите да проверявате кой точно участва. Много са. Аз изброих 18 любими лица. И един много любим глас... поздрав.
Започнах да следя "Фермер търси жена" с голям интерес. Не веднъж съм си признавала доброволно, че гледам "Море от любов" и всякакви "риалити" поредици, свързани с взаимоотношенията между непопулярни хора. Та "Фермер търси жена" ми хареса в самото начало, щом видях участниците - млади симпатични хора, всеки със своите лични успехи. Въпреки че очевидно тяхното представяне е било доста режисирано, ме впечатли фактът, че са се престрашили да бъдат толкова откровени пред куп непознати. Всъщност това винаги ме е шокирало в "Море от любов". То е очевидно, че аз съм твърде захлюпена, но все пак...
Казват, че предаването "Фермер търси жена" е събрало значителен интерес от страна на жените. Може би, защото голяма част от тях са въздишали по героите на времето си, които всеки ден пристигаха до техния телевизор на кон, развявайки земеделските си мускули.
Подозирам, че част от кандидатките са си представяли как са на крачка да изживеят детската си мечта - да попаднат в ранчото на Освалдо Риос, който да ги обгрижва с десетките си слуги. Оказа се обаче, че нашенските ферми искат копаене, доене на крави, гонене на кокошки, чистене, готвене и... най-вече отделяне от градския начин на живот.
Та всичките момчета, колкото и да бяха различни, не успяха да открият онази Жена, която за 5 дена да ги опознае, да им се хвърли на врата, да извика "Захвърлям всичко!" и... да го направи. В крайна сметка, първият сезон завърши с неуспех. И колкото и да ми беше интересно, ми се струва, че втори сезон няма да има. Защото дори и аз се съмнявам, че за 5 дена тотално режисиране може да се пръкне някоя голяма любов.
Успех на момчетата. И поредно разочарование за мен от Нова.
Екшън и учители на средна възраст? Да, това е новата мода.
"Мобилна връзка" (2004) е типичният екшън, в който има глуповат, но добре изглеждащ, умерено мускулест мъж, който незнайно защо се опитва да умира трудно час и половина. Има ги лошите, има ги добрите, има ги преследванията с коли, експлозиите, възкръсването на живите мъртви... и онзи най-дразнещ момент в края на филма, когато Злодеят е хванал на тясно Героя, но вместо да го гръмне решава да разговарят...
Но всъщност клишираните филми са приятни за разпускане. А този не е никак лош.
Ким Бейсинджър е Учителката по биология. Джейсън Стейтъм е Злодеят, който я отвлича и затваря на някакъв таван. Воден от най-чисти престъпни намерения, той разбива телефона на стената. Но учителката си е учителка. За части от секундата Ким се заиграва с жичките и кой знае как успява да позвъни на някакъв номер. Вдига й Крис Евънс, който решава да се прояви и да я спаси.
Ким и Крис трябва да разберат къде е тя, защо е била отвлечена, как да спаси семейството си и с кого всъщност се борят. Цялото това начинание се случва с любезната подкрепа на Nokia.
... и Уилям Мейси като полицай под чехъла на жена си.
Любопитно:
Режисьорът Дейвид Елис режисира и Final Destination 1 и 2.
Сценарият е на Лари Коен... авторът и на "Телефонна клопка".
Някои определят филма като "най-дългата реклама на Nokia". Главното действащо "лице" е Nokia 6600.
(Всички гледаме Nokia-та, нали :)
Филмът е вдъхновен от действителни събития от 1999 в Лос Анджелис.
"Следващите три дни" (2010) обаче е Филмът на последните 2 месеца. Общо взето, говорим за 2 часа абсолютна концентрация, която изобщо не усещаш как и от къде се е появила. От началото до края се бориш с нервните си изблици и се молиш на всички сценаристи да има хепи енд :) Като цяло няма дразнещи клишета... освен един твърде отдаден на професията си полицай.
Ръсел Кроу е Учителят. Неговата жена, Елизабет Банкс, се оказва на възможно най-неподходящото място в неподходящия момент. Това води до обвинение в убийство и осъждане до живот. Обезкуражен от адвоката, Ръсел Кроу решава да измъкне жена си от един от най-строго охраняваните затвори в страната. И следва филм в духа на "Да се превърнем в престъпници... for dummies".
Любопитно:
Режисьорът Paul Haggis режисира и другия ми любим филм - Crash.
Във филма Ръсел Кроу се учи да прави ключ, който отваря всички врати. Оказва се, че наистина действа... при определен тип ключалки :)
Елизабет Банкс е играла подобна роля в сериала "Закон и ред".
Жена, наближаваща 60-те, закусва с мъжа си. Той я целува и я пита колко клиента ще приеме днес. Тя му отговаря: "Само един", на което той отвръща: "Приятно прекарване, скъпа". Мъжът тръгва. Жената отива в спалнята, сменя чаршафите и минути по-късно вече посреща своя клиент. Глас зад кадър пояснява, че тя не е Проститутката на квартала, а търсен специалист. Или "сексуален заместител".
Докато National Geographic не ме светна по въпроса, не подозирах за тази форма на терапия. Оказа се, че през 70-те и 80-те години в САЩ този бранш е процъфтявал. Днес са останали около 30 представители... и то пред пенсиониране. Не се притесняват да се показват и да говорят откровено, защото се гордеят с работата си, която приемат за призвание.
Линда живее в Сан Франциско. През 1978 е масажист. Усеща, че притежава способността да предразполага своите клиенти да се отпуснат и чувстват комфортно без дрехи. Насочва се към сексуалната терапия и посещава различни курсове.
През 1995 преминава обучение към IPSA (Международната асоциация за професионално заместителство) и получава лиценз. Това е и единствената организация, която има правото да излъчи професионални сексуални заместители. Започва да работи още на другия ден. Защото, както тя казва, "в тази професия най-важен е личният опит, който трупаме в практиката".
Според Линда първата реакция на хората, щом чуят с какво се занимава, е "секс, секс, секс!" Оказва се, че работата не е... точно това. "Сексуалното заместителство се фокусира върху връзката, отношенията в една двойка, като акцентът не пада върху физическия момент. Целта е да помогнем на човека да се отпусне и да говори за чувствата си. Уча го за докосването, езика на тялото, как да изглежда и бъде уверен... След това пристъпваме към голотата." Линда веднага пояснява, че в началото действа почти като лекар, който преглежда своя гол пациент единствено с идеята да го изучи. "Част от терапията включва и ролева игра - все едно сме на среща".
Линда, както и нейните колежки, работят в сътрудничество с психотерапевти. Твърдят, че с тяхната намеса клиентите бележат напредък в пъти по-бързо. Обикновено са необходими около 15 сеанса от по 2 часа. Тарифата на сеанс варира между 250 и 350 $. "Няма гаранции, че ще има "пълно сексуално обслужване", но определено не се ограничаваме само до държане на ръце."
Въпреки плюсовете, професионалистките са наясно, че риск винаги има - да се привържат към клиент, той да развие зависимост към тях или... да си изпатят от някоя ревнива съпруга.
Ясно е, че повече ще се говори за раздялата на Емилия и Коко Динев (цък), сватбата на Николета Лозанова и Валери Божинов и поредното ПТП. Все пак съм изненадана как не съм разбрала по-рано за един невероятно мащабен и вълнуващ проект - Europeana.
Какво е Europeana?
Става въпрос за виртуална врата към библиотеки и музеи в цяла Европа. На едно място са събрани книги, фотографии, картини, музика, филми от над 1500 културни институции на територията на Стария континент. Идеята е колкото проста, толкова и трудоемка. Най-важното е да се решат 2 проблема - как ще се опази авторското право и как ще се дигитализират всички онези експонати. Хората му хващат цаката, проектът проработва и можем да се похвалим с българско участие (засега чух със сигурност, че Регионалната библиотека във Варна се е включила в това приключение).
На кратко в дати
2005 -> Европейската комисия пуска мухата да се създаде европейска дигитална библиотека.
2007 -> Разработва се прототип.
20 ноември 2008 -> Появява се Europeana.
2009 -> Интернет порталът отвежда към 5 милиона документа.
2010 -> Документите вече надхвърлят 10 милиона.
И просто така можеш да видиш как се е развивала Варна през годините... например :)
Филмът е от Австралия, което само по себе си много ме радва. На всичкото отгоре, сюжетът поема в една от най-любимите ми посоки и попада в графата "приключенски". Имаме мъж и жена, които решават да си починат сред природата. Само че природата им е подготвила някаква изненада. Подходяща за Хелоуин може би?
Рейтингът в imdb е среден, 5.4, което ме обнадеждава.
Само една дума - Хичкок. Срамота е, че още не съм го гледала. Имам много високи очаквания.
(копирам от замунда) " След случайна среща в магазин за домашни животни, богатата дама Мелани Даниълс решава да посети изненадващо Мич Бренър в семейния му дом в тихото крайбрежно градче Бодега Бей. Но това все пак е филм на Хичкок, и местните птици изглежда знаят това.
Въпреки че винаги е бил свързван с жанра, Хичкок е направил едва 2 филма на ужасите и, както се случва с неговите филми, нещата не са съвсем по правилата. Хич явно обича да прекарва първия половин час, залъгвайки ни че представя романтична комедия, но когато започва да разкрива нарастващ брой следи от задаващото се насилие, наистина става интересно. Изразителните сцени, като тази в която чайка одрасква главата на Мелани или птица се блъска в прозореца на Бренъровия дом зачестяват, брилянтно нагнетявайки зрителските опасения и достигайки смразяваща кулминация. Едно от най-големите постижения в този филм е правдоподобността на спокойното, нищонеподозиращо поведение на героите, докато публиката е посветена във всички злокобни събития и детайли, водещи до неистово покачване на напрежението."
Филм на Спилбърг. Понеже го сравняват с "Птиците" на Хичкок, и той ме обнадеждава.
(пак цитирам замунда) "Първият пълнометражен филм на Спилбърг е модерна притча за тоталното и анонимно насилие в съвременния свят. Той поразява с лаконизма на изразните средства и виртуозния монтаж, чрез който се гради инфарктно напрежение и остър драматизъм.
"Просто изграден филм на съспенса, поставящ един човек срещу голяма анонимна заплаха, така необяснима, както и заплахата в "Птиците" на Хичкок."
Личното ми мнение за филма е, че това е една гениална метафора на човешкия живот.Така както огромния, грозен, застрашителен и анонимен камион се опитва да смаже малката и беззащитната кола, така и обикновенният човек се бори всекидневно с житейските проблеми, мъчейки се да оцелее."
Колкото обичам книгите, толкова неприятни впечатления съм натрупала през годините от библиотеките.
За щастие, те се променят. Надявам се, че освен интериора ще променят и отношението си към посетителя... и ще спрат да го третират като крадец и нарушител в техния мрачен и тих храм.
Тъй като съм влизала единствено в 5 библиотеки (и то само в България), днес си организирах една виртуална разходка из някои библиотечни знаменитости. Ето и първата.
Ако Кралската датска библиотека в Копенхаген беше дама, щеше да се притесни при въпроса "Извинете, на колко сте години?" Причината е, че тя, милата, се е родила в далечната 1660. Подозирам, че е изпреварила дори и Лили Иванова.
Днес Библиотеката се простира в две сгради. Първата от 19-и век...
... а втората, от 1999, се оказва гордостта не само на групата датски архитекти от Schmidt Hammer Lassen, но и на цял Копенхаген. Сградата от мрамор и стъкло печели прякора "Черният диамант" и се превръща в атракция сред туристите.
Ако не сте пълнолетен здравноосигурен жител на Дания, няма да успеете да влезете в клуба на пълноправните членове на библиотеката. Което не пречи да се отбивате, за да разгледате някоя изложба, да посетите курс или да присъствате на концерт. В краен случай, може поне да хапнете нещо в минималистичния био ресторант Søren K или да се налсадите на гледката към пристанището.
Постоянните жители на Дания (и Южна Швеция) обаче за мен са си късметлии. След като попълнят формуляр за регистрация, могат да отидат със... здравната си карта, да я активират на място и да заровят нос в 21-те милиона книги в най-голямата библиотека на Скандинавския полуостров.
Тук се съхраняват 4500 книги, печатани преди 1501 година. На всичкото отгоре, се пазят оригинални ръкописи и дневници на Ханс Кристиан Андерсен. И, черешката на тортата - хората не са изхвърлили молбата за работа в библиотеката, която Андерсен е подал при тях... и те са отхвърлили.
Мен ако питате, на фона на тази библиотека всичките ни молове сериозно бледнеят...
Беше време, когато вярвах, че английското кино задължително трябва да включва сериозен главен герой в абсолютно безличен кафяв костюм, който живее в малък безличен апартамент, кара малка (забавна) кола, няма приятели, няма и работа, но мозъкът му не спира да работи... и то по най-абсурден начин.
Т.е. беше време, когато вярвах, че английското кино започва и свършва с Мистър Бийн.
Комедийната поредица залага на приключенията на един странен англичанин. Създателите му го определят като дете в тяло на възрастен. Затова, въпреки че е почти непрекъснато сам, той рядко се чувства самотен. Но, оставен без надзор, често е заплаха за другите, че и за себе си.
Скечовете около странния Г-н Англичанин започват през 1979 и се играят на театрална сцена в продължение на 10 години. На 1 януари 1990 се появяват за първи път по телевизия Thames с името Мистър Бийн. Поредицата е от 14 епизода, всеки по половин час и се излъчват до 15 ноември 1995.
След като човек е израстнал с това...
... някак си му е трудно да помисли и за това...
Или с 5 думи...
За Роуън Аткинсън в 8.
1) Роден е на 6 януари 1955. Висок е 1.80. Има двама по-големи братя.
2) Дипломиран електроинженер от Оксфордския университет.
3) Има разрешително за управление на товарни превозни средства, тежащи над 3,5 т.
4) Най-голямата му страст са бързите коли. Притежава McLaren F1, струващ над $ 1 млн. Кой знае защо, не се притеснява да го кара. И не само. Успява да блъсне колата в спряно Мини Метро, което струва... $600.
Собственик е и на Honda NSX, Honda Civic Hybrid, Audi A8... и Aston Martin DB7 Vantage, която се появява във филма "Джони Инглиш".
Пише статии за британското автомобилно списание "Коли" (Cars).
5) От много години заеква сериозно. Затова не обича да дава интервюта, а репликите на героите му са оскъдни. Неговото характерно натъртено изговаряне на някои букви (като Б) е част от борбата му със заекването.
6) През 1990 се жени за гримьорката Sunetra Sastri. Двамата все още са заедно и имат момче и момиче.
7) Семейство Аткинсън-ови са близки с кралското семейство.
8) Спестяванията на Роуън Аткинсън възлизат на 100 млн. лири.
Цитат:
"Имам проблем с Поршетата. Те са чудесни коли, но не бих могъл да живея с някоя такава. Някак си типичните Порше-хора не са от моята порода."
Не толкова добрата новина е, че "Секс Off" се оказа абсолютен провал... според мен.
Книжката е българска. Стори ми се, че има претенциите да е интересна и провокативна. Хъм... ъм... м.
Цитирам: (тук са) "включени историите на двайсет български писатели и журналисти - единайсет жени и девет мъже, на възраст от 20 до 70 години, - които с безпрецедентна откровеност разказват за собствените си лутания в търсенето на личното щастие, за превключването от нежност към отчуждение или обратно."
Включените имена са Стефан Иванов, Димитър Камбуров, Димитър Шумналиев (за когото от 3 години ми е изключително трудно да преценя дали харесвам като автор), Любомир Левчев, Иво Беров, Деян Енев, Юлиан Попов, Бойко Ламбовски, Любен Дилов-син, Миролюба Бенатова, Ваня Щерева, Анита Димитрова, Аня Дайнова, Мира Баджева, Мирела Иванова, Свилена Врангова, Елеонор Гаджева-Бонева, Дана Белева, Милена Фучеджиева, Пепа Витанова.
Честно казано, съм изумена колко безинтересни страници са предложили голяма част от авторите. Особено женската половина, които звучат почти еднакво. Като цяло, има много малко приятни изненади в целия сборник. За мен това бяха историята на Иво Беров - "Тройка по някое време" и "Само двама" на Стефан Иванов. Абсолютен и безспорен фаворит е Любен Дилов-син с "Мъдростите на лодкаря Марио. И как научаваме неговото истинско име". От жените единствено изпъква Ваня Щерева. Въпреки че ми идват в повече откровенията й, не мога да отрека, че знае как да грабне вниманието и да го задържи. Именно нейната "Walk of Love" се нарежда до по-голямата част от мъжките текстове, които са оформени като (о)грабващи разкази. Кой знае защо, останалите авторКи са демонстрирали напъните на гимназисти, на които класната е възложила да напишат сухо есе на тема "Защо си нямам гадже".
Трябваше... просто трябваше да напиша любимите си моменти:
"... всичко е започнало от онази нощ, когато Адам... скитал из Райската градина до късно през нощта. Прибирайки се при благоверната си Ева, посрещнат бил първият мъж с първите упреци на първата жена:
- Къде скиташ? Кое време стана?! - креснала му Ева.
- Че къде мога да скитам?! - троснал се Адам. - Навсякъде е едно и също. Райска градина!
Млъкнала Ева, но когато Адам заспал, тя за всеки случай му преброила ребрата..."
"Вътре в жената бушува един непрестанен разговор. Тя е заслушана в него... Вътрешното женско говорене също е от гравитацията - приливите и отливите на женската кръв. Всичко им влияе - луната, въртенето на земята, слънцето, звездите."
Покрай предавания като "Музикалния идол" и "Гласът на България" стана ясно, че има хора, които могат да пеят. А има ли кой да им пише песни?
Показно:
"Ако имах чук" и Емил Димитров :)
Да имам малък чук
един вълшебен чук
на лошите напук
да имам този чук
И всички лоши хора
ще удрям по главата
да станат по-добри, добри
Да имам малък чук
на лошите напук
Да имам и звънче
вълшебно да е то
да може да звъни
при всякакви лъжи
И всички лоши хора
звънчето да открива
И почва да звъни, звъни
щом има подлеци
Да имам аз звънче
звънче като звънче
и с моя малък чук
ще тръгна по света
на лошите напук
Лъжците ще открия
и с чука ще ги бия
И хората добри, добри
ще станат по света
ще станат те добри
Да имам и звънче
Да имам и чукче
Един вълшебен чук
На лошите напук
... проведен в началото на септември миналата година.
Текстът по-долу беше предвиден за един амбициозен проект. След реално преглеждане на ситуацията си дадох сметка, че още не е дошло времето за моята идея. А нашият приятен разговор с художника Мирослав Йотов остарява все повече и повече. И така, оказа се, че май мястото му е по-скоро в "Мързеливите минути" :)
Четвъртък е, следобед е, жега е. Въпреки това крача бодро към ателието на Мирослав Йотов-Цирк с намерението да си поговорим за неговите картини, музи, вдъхновения и т.н.
Четвъртък е, следобед е, жега е. Миро е подхванал нова картина. Толкова авангардна, че сам не знае какво ще излезе. В такъв случай на кой му се задават стандартни въпроси? Риторичен въпрос. Затова замисленото интервю преминава в разговор с проблясъци в различни посоки, но с категоричното първоначално уточнение, че няма да го питам за бъдещите му творчески планове. Време за отдъхване. И започваме да говорим...
... за номадската му природа:
Мирослав Йотов-Цирк е роден на 26 юли 1977 г. в Исперих.
Средното си образование завършва в Хуманитарната гимназия в Разград (специалност „Графичен дизайн”), а висшето – в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски” (специалност „Педагогика на изобразителното изкуство”). Докато търси себе си и своето място, Миро живее и във Велико Търново, Несебър, София. Започва да се занимава с живопис пет години след дипломирането си. Казва, че причината се крие в тогавашния му адрес – Дивдядово (бивше село, а днес квартал на гр. Шумен). „Отваряш задната врата и се намираш в платото, наоколо зеленина, животни, красота.” Когато говорим за нова дестинация, номадско-естетската му природа има едно изискване – „трябва да има природа задължително”. В момента е във Варна. Засега.
... за музиката в картините:
Миро обича да рисува на музика. За бъдещия собственик на авангардната му творба може да е любопитно да узнае, че тя е рисувана под звуците на Cosmic Girl на Jamiroquai (поздрав за почитателите).
(единствената снимка, която е правена от мен - с прословутата авангардна картина)
Защо?
“Защото искам да ми е весело. И ми е весело. Знам, че трябва да стане весела, освободена творба.”
Сменяш ли музиката?
„В общи линии като зацепя на една, докато не си изкарам картината – само това си слушам. Обичам едно и също настроение да ми се повтаря няколко пъти.”
Поздрав и с Massive Attack и Live With Me(песента зад картината„Ти ли си това?”).
... за жените в картините:
При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден. Мистерията около притежателя му, поне в част от картините, е разкрита: „Основният модел присъства в поне 5-6 платна. Йоана се казва. Тя ми е, как да се изразя... като сестра.”
... за пътя и живописването:
Имаш ли картина, която си нарисувал само и специално за себе си?
„Не, всички да се махат. Най-хубавата картина винаги ми е в главата, нямам намерение да се привързвам към някоя, защото за мен е важен пътят. Това, което е останало, ми е важно дотолкова, доколкото да си направя анализ за следващото. Винаги си представям все по-хубави картини, и по-хубави, и по-хубави... Не мога да се привържа към конкретна – те са просто стъпки. Ако тръгнеш да се заплесваш по тях, ще си забравиш пътя.”
… за експериментите:
„Аз всъщност пиша малко…”
Какво? Поезия? (смях в ателието)
„А, не, не поезия. В картините ми се вижда някаква романтика, но не смятам, че съм толкова романтичен човек… Пиша по-скоро смешни сценарии и такива неща, но те са си за мен.”
С какво друго би се занимавал? Фотография?
„С фотография със сигурност не. Бих се занимавал с актьорско майсторство. Мога да имитирам една камара актьори, ама, от друга страна, знам ли… Хората на маса са много свободни, а като застанат пред камерата са други. По-скоро бих експериментирал, за да разбера за себе си.”
… за ежедневието на артиста:
Насочваш ли творческата си енергия, за да промениш досадното ежедневие?
„Не, считам се за обикновен човек. По-скоро останалата част от ежедневието ми е почивката на мен. Когато съм пред картината, дори да не рисувам, аз пак я рисувам наум. Когато се оттегля от нея, съм изморен, за да продължа да фантазирам. Човек трябва да знае кога да почива и кога да работи.”
А обичаш ли да готвиш?
„Мога да правя пици… Бих могъл да кажа, че съм майстор пицар, даже съм работил навремето. Мога да правя спагети. Италианската кухня общо взето, горе-долу…”
"Ентусиазмът" е уловен.
… за контрастите:
Изненадващо се оказа, че авторът на едни от най-нежните картини, които съм виждала, се е занимавал с бокс. Затова трябваше да попитам…
… агресивен ли си?
„Не, в никакъв случай. Но съм се занимавал с толкова груби и същевременно с толкова меки и нежни неща, така че нося някакъв контраст в себе си. Мисля, че това се отразява в картините. В тях трябва да присъства мекото и твърдото, грубото и нежното, тъмното и светлото, студеното и топлото…”
… за Вчера:
Обичаше ли да рисуваш като малък?
„Да. Първо в детската градина разни колички, конченца… После вече в училище рисувах почти на всичките си другарчета. Да речем в час по история учителката разказва за някоя битка и аз я рисувам. Такива неща.”
А какъв искаше да станеш?
„Не си го спомням като някаква определена мечта. Като „искам да стана художник” или „искам да стана космонавт”. Мечтал съм си винаги да бъда щастлив. Сега това ме прави щастлив. Но не винаги е било така, затова не се занимавах с живопис.”
И внезапно откровение:
„на мен просто късно ми свърши пубертетът, някъде към 28-годишен, и тогава се захванах с рисуването.”
Честито :)
„Да, скоро беше :)”
… за Днес:
Сега щастлив ли си?
„Да, щастлив съм. Имам достатъчно хора, които обичам. Имам достатъчно хора, които мисля, че ме обичат. Какво повече да искам? Това е по-важно от всичко. Ако има от къде да черпиш позитивна енергия и къде да я даваш, няма какво друго да търсиш."
… за Утре:
Планираш ли?
„Не! Е, като седна да правя някоя картина – планирам. Тогава е един голям шахмат – с няколко хода напред. Всъщност не винаги, става въпрос за реалистичните неща, които правя."
А нови градове, може би държави?
„Замислям се за нови държави, за нови градове, но чак да си правя планове… Очаквам определено нещо – ако стане, вземам бързо решение. Винаги съм така. Вземам бързо решения. Засега нямам някакъв план – другата седмица, другия месец, другата година, еди коя си дата заминавам за еди къде си. Аз не знам след един час какво ще стане… А, не, всъщност знам – после ще продължа да рисувам. Но вътре какво ще стане в картината – даже това не знам.”
Повече за картините на Миро и за връзка с него - цък.
Няма да ви лъжа, че е шедьовър на кинематографията. Не е. Всъщност замисълът е много банален - различни истории, които на пръв поглед нямат нищо общо... освен това, че се случват в навечерието на Новата година. Постепенно обаче всичко си идва на мястото. 
