Зимни мързеливи минути...

"Новогодишна нощ"

2011-12-29T11:38:00.005+02:00

Това е Филмът, за който най-недемократично ще ви помоля да не обиждате пред мен.

Да, той е романтичен.

Да, той има някои предвидими моменти.

Да, той е И със Сара Джесика Паркър (която аз обаче харесвам).

Да, той е режисиран от Царя на романтиките - Гари Маршал (справка - "Хубава жена", "Булката беглец", "Дневниците на принцесата").

Но

Е толкова истински на моменти. Най-вече благодарение на Робърт Де Ниро.

Няма да ви лъжа, че е шедьовър на кинематографията. Не е. Всъщност замисълът е много банален - различни истории, които на пръв поглед нямат нищо общо... освен това, че се случват в навечерието на Новата година. Постепенно обаче всичко си идва на мястото.

Сигурно киноманите сред вас няма да останат изненадани. Но си мисля, че ще останат доволни. Особено, ако го гледат сега. И си запазят част от магията по холивудски за след 2 дена.

Кой знае, може пък да се вдъхновите да поставите някое ново начало, което да ви направи още по-щастливи.

След като вече решихте да го гледате... усещам, че ви се иска... ви предлагам да не се ровите да проверявате кой точно участва. Много са. Аз изброих 18 любими лица. И един много любим глас... поздрав.

"Фермер си търси жена" или нелепата "сапунка" на Нова

2011-12-11T18:27:00.008+02:00

Започнах да следя "Фермер търси жена" с голям интерес. Не веднъж съм си признавала доброволно, че гледам "Море от любов" и всякакви "риалити" поредици, свързани с взаимоотношенията между непопулярни хора. Та "Фермер търси жена" ми хареса в самото начало, щом видях участниците - млади симпатични хора, всеки със своите лични успехи. Въпреки че очевидно тяхното представяне е било доста режисирано, ме впечатли фактът, че са се престрашили да бъдат толкова откровени пред куп непознати. Всъщност това винаги ме е шокирало в "Море от любов". То е очевидно, че аз съм твърде захлюпена, но все пак...

Казват, че предаването "Фермер търси жена" е събрало значителен интерес от страна на жените. Може би, защото голяма част от тях са въздишали по героите на времето си, които всеки ден пристигаха до техния телевизор на кон, развявайки земеделските си мускули.

Подозирам, че част от кандидатките са си представяли как са на крачка да изживеят детската си мечта - да попаднат в ранчото на Освалдо Риос, който да ги обгрижва с десетките си слуги. Оказа се обаче, че нашенските ферми искат копаене, доене на крави, гонене на кокошки, чистене, готвене и... най-вече отделяне от градския начин на живот.

Та всичките момчета, колкото и да бяха различни, не успяха да открият онази Жена, която за 5 дена да ги опознае, да им се хвърли на врата, да извика "Захвърлям всичко!" и... да го направи. В крайна сметка, първият сезон завърши с неуспех. И колкото и да ми беше интересно, ми се струва, че втори сезон няма да има. Защото дори и аз се съмнявам, че за 5 дена тотално режисиране може да се пръкне някоя голяма любов.

Успех на момчетата. И поредно разочарование за мен от Нова.

Учителите атакуват... филмово

2011-11-12T20:59:00.008+02:00

Екшън и мускули? Ретро.

Екшън и учители на средна възраст? Да, това е новата мода.

"Мобилна връзка" (2004) е типичният екшън, в който има глуповат, но добре изглеждащ, умерено мускулест мъж, който незнайно защо се опитва да умира трудно час и половина. Има ги лошите, има ги добрите, има ги преследванията с коли, експлозиите, възкръсването на живите мъртви... и онзи най-дразнещ момент в края на филма, когато Злодеят е хванал на тясно Героя, но вместо да го гръмне решава да разговарят...

Но всъщност клишираните филми са приятни за разпускане. А този не е никак лош.

Ким Бейсинджър е Учителката по биология. Джейсън Стейтъм е Злодеят, който я отвлича и затваря на някакъв таван. Воден от най-чисти престъпни намерения, той разбива телефона на стената. Но учителката си е учителка. За части от секундата Ким се заиграва с жичките и кой знае как успява да позвъни на някакъв номер. Вдига й Крис Евънс, който решава да се прояви и да я спаси.

Ким и Крис трябва да разберат къде е тя, защо е била отвлечена, как да спаси семейството си и с кого всъщност се борят. Цялото това начинание се случва с любезната подкрепа на Nokia.

Два момента за отбелязване:

песента на Nina Simone... Sinnerman (цък)...

... и Уилям Мейси като полицай под чехъла на жена си.

Любопитно:

Режисьорът Дейвид Елис режисира и Final Destination 1 и 2.

Сценарият е на Лари Коен... авторът и на "Телефонна клопка".

Някои определят филма като "най-дългата реклама на Nokia". Главното действащо "лице" е Nokia 6600.

(Всички гледаме Nokia-та, нали :)

Филмът е вдъхновен от действителни събития от 1999 в Лос Анджелис.

"Следващите три дни" (2010) обаче е Филмът на последните 2 месеца. Общо взето, говорим за 2 часа абсолютна концентрация, която изобщо не усещаш как и от къде се е появила. От началото до края се бориш с нервните си изблици и се молиш на всички сценаристи да има хепи енд :) Като цяло няма дразнещи клишета... освен един твърде отдаден на професията си полицай.

Ръсел Кроу е Учителят. Неговата жена, Елизабет Банкс, се оказва на възможно най-неподходящото място в неподходящия момент. Това води до обвинение в убийство и осъждане до живот. Обезкуражен от адвоката, Ръсел Кроу решава да измъкне жена си от един от най-строго охраняваните затвори в страната. И следва филм в духа на "Да се превърнем в престъпници... for dummies".

Любопитно:

Режисьорът Paul Haggis режисира и другия ми любим филм - Crash.

Във филма Ръсел Кроу се учи да прави ключ, който отваря всички врати. Оказва се, че наистина действа... при определен тип ключалки :)

Елизабет Банкс е играла подобна роля в сериала "Закон и ред".

Професия "Сексуален заместител"

2011-11-10T22:07:00.003+02:00

Жена, наближаваща 60-те, закусва с мъжа си. Той я целува и я пита колко клиента ще приеме днес. Тя му отговаря: "Само един", на което той отвръща: "Приятно прекарване, скъпа". Мъжът тръгва. Жената отива в спалнята, сменя чаршафите и минути по-късно вече посреща своя клиент. Глас зад кадър пояснява, че тя не е Проститутката на квартала, а търсен специалист. Или "сексуален заместител".

Докато National Geographic не ме светна по въпроса, не подозирах за тази форма на терапия. Оказа се, че през 70-те и 80-те години в САЩ този бранш е процъфтявал. Днес са останали около 30 представители... и то пред пенсиониране. Не се притесняват да се показват и да говорят откровено, защото се гордеят с работата си, която приемат за призвание.

Линда живее в Сан Франциско. През 1978 е масажист. Усеща, че притежава способността да предразполага своите клиенти да се отпуснат и чувстват комфортно без дрехи. Насочва се към сексуалната терапия и посещава различни курсове.

През 1995 преминава обучение към IPSA (Международната асоциация за професионално заместителство) и получава лиценз. Това е и единствената организация, която има правото да излъчи професионални сексуални заместители. Започва да работи още на другия ден. Защото, както тя казва, "в тази професия най-важен е личният опит, който трупаме в практиката".

Според Линда първата реакция на хората, щом чуят с какво се занимава, е "секс, секс, секс!" Оказва се, че работата не е... точно това. "Сексуалното заместителство се фокусира върху връзката, отношенията в една двойка, като акцентът не пада върху физическия момент. Целта е да помогнем на човека да се отпусне и да говори за чувствата си. Уча го за докосването, езика на тялото, как да изглежда и бъде уверен... След това пристъпваме към голотата." Линда веднага пояснява, че в началото действа почти като лекар, който преглежда своя гол пациент единствено с идеята да го изучи. "Част от терапията включва и ролева игра - все едно сме на среща".

Линда, както и нейните колежки, работят в сътрудничество с психотерапевти. Твърдят, че с тяхната намеса клиентите бележат напредък в пъти по-бързо. Обикновено са необходими около 15 сеанса от по 2 часа. Тарифата на сеанс варира между 250 и 350 $. "Няма гаранции, че ще има "пълно сексуално обслужване", но определено не се ограничаваме само до държане на ръце."

Въпреки плюсовете, професионалистките са наясно, че риск винаги има - да се привържат към клиент, той да развие зависимост към тях или... да си изпатят от някоя ревнива съпруга.

Europeana и колекция от стари снимки на Варна

2011-10-21T21:29:00.018+03:00

Ясно е, че повече ще се говори за раздялата на Емилия и Коко Динев (цък), сватбата на Николета Лозанова и Валери Божинов и поредното ПТП. Все пак съм изненадана как не съм разбрала по-рано за един невероятно мащабен и вълнуващ проект - Europeana.

Какво е Europeana?

Става въпрос за виртуална врата към библиотеки и музеи в цяла Европа. На едно място са събрани книги, фотографии, картини, музика, филми от над 1500 културни институции на територията на Стария континент. Идеята е колкото проста, толкова и трудоемка. Най-важното е да се решат 2 проблема - как ще се опази авторското право и как ще се дигитализират всички онези експонати. Хората му хващат цаката, проектът проработва и можем да се похвалим с българско участие (засега чух със сигурност, че Регионалната библиотека във Варна се е включила в това приключение).

На кратко в дати

2005 -> Европейската комисия пуска мухата да се създаде европейска дигитална библиотека.

2007 -> Разработва се прототип.

20 ноември 2008 -> Появява се Europeana.

2009 -> Интернет порталът отвежда към 5 милиона документа.

2010 -> Документите вече надхвърлят 10 милиона.

И просто така можеш да видиш как се е развивала Варна през годините... например :)

Филми за Хелоуин - чудене 2011

2011-10-12T20:29:00.006+03:00

Продължавам традицията от миналата година. Засега съм се спряла на следните:

-> Long Weekend (2008)

Филмът е от Австралия, което само по себе си много ме радва. На всичкото отгоре, сюжетът поема в една от най-любимите ми посоки и попада в графата "приключенски". Имаме мъж и жена, които решават да си починат сред природата. Само че природата им е подготвила някаква изненада. Подходяща за Хелоуин може би?

Рейтингът в imdb е среден, 5.4, което ме обнадеждава.

-> The Birds (1963)

Само една дума - Хичкок. Срамота е, че още не съм го гледала. Имам много високи очаквания.

(копирам от замунда) " След случайна среща в магазин за домашни животни, богатата дама Мелани Даниълс решава да посети изненадващо Мич Бренър в семейния му дом в тихото крайбрежно градче Бодега Бей. Но това все пак е филм на Хичкок, и местните птици изглежда знаят това.

Въпреки че винаги е бил свързван с жанра, Хичкок е направил едва 2 филма на ужасите и, както се случва с неговите филми, нещата не са съвсем по правилата. Хич явно обича да прекарва първия половин час, залъгвайки ни че представя романтична комедия, но когато започва да разкрива нарастващ брой следи от задаващото се насилие, наистина става интересно. Изразителните сцени, като тази в която чайка одрасква главата на Мелани или птица се блъска в прозореца на Бренъровия дом зачестяват, брилянтно нагнетявайки зрителските опасения и достигайки смразяваща кулминация. Едно от най-големите постижения в този филм е правдоподобността на спокойното, нищонеподозиращо поведение на героите, докато публиката е посветена във всички злокобни събития и детайли, водещи до неистово покачване на напрежението."

-> Duel (1971)

Филм на Спилбърг. Понеже го сравняват с "Птиците" на Хичкок, и той ме обнадеждава.

(пак цитирам замунда) "Първият пълнометражен филм на Спилбърг е модерна притча за тоталното и анонимно насилие в съвременния свят. Той поразява с лаконизма на изразните средства и виртуозния монтаж, чрез който се гради инфарктно напрежение и остър драматизъм.

"Просто изграден филм на съспенса, поставящ един човек срещу голяма анонимна заплаха, така необяснима, както и заплахата в "Птиците" на Хичкок."

Личното ми мнение за филма е, че това е една гениална метафора на човешкия живот.Така както огромния, грозен, застрашителен и анонимен камион се опитва да смаже малката и беззащитната кола, така и обикновенният човек се бори всекидневно с житейските проблеми, мъчейки се да оцелее."

Черният диамант на Дания

2011-10-01T16:44:00.009+03:00

Колкото обичам книгите, толкова неприятни впечатления съм натрупала през годините от библиотеките.

За щастие, те се променят. Надявам се, че освен интериора ще променят и отношението си към посетителя... и ще спрат да го третират като крадец и нарушител в техния мрачен и тих храм.

Тъй като съм влизала единствено в 5 библиотеки (и то само в България), днес си организирах една виртуална разходка из някои библиотечни знаменитости. Ето и първата.

Ако Кралската датска библиотека в Копенхаген беше дама, щеше да се притесни при въпроса "Извинете, на колко сте години?" Причината е, че тя, милата, се е родила в далечната 1660. Подозирам, че е изпреварила дори и Лили Иванова.

Днес Библиотеката се простира в две сгради. Първата от 19-и век...

... а втората, от 1999, се оказва гордостта не само на групата датски архитекти от Schmidt Hammer Lassen, но и на цял Копенхаген. Сградата от мрамор и стъкло печели прякора "Черният диамант" и се превръща в атракция сред туристите.

Ако не сте пълнолетен здравноосигурен жител на Дания, няма да успеете да влезете в клуба на пълноправните членове на библиотеката. Което не пречи да се отбивате, за да разгледате някоя изложба, да посетите курс или да присъствате на концерт. В краен случай, може поне да хапнете нещо в минималистичния био ресторант Søren K или да се налсадите на гледката към пристанището.

Постоянните жители на Дания (и Южна Швеция) обаче за мен са си късметлии. След като попълнят формуляр за регистрация, могат да отидат със... здравната си карта, да я активират на място и да заровят нос в 21-те милиона книги в най-голямата библиотека на Скандинавския полуостров.

Тук се съхраняват 4500 книги, печатани преди 1501 година. На всичкото отгоре, се пазят оригинални ръкописи и дневници на Ханс Кристиан Андерсен. И, черешката на тортата - хората не са изхвърлили молбата за работа в библиотеката, която Андерсен е подал при тях... и те са отхвърлили.

Мен ако питате, на фона на тази библиотека всичките ни молове сериозно бледнеят...

Помните ли Мистър Бийн?

2011-09-22T13:53:00.009+03:00

Беше време, когато вярвах, че английското кино задължително трябва да включва сериозен главен герой в абсолютно безличен кафяв костюм, който живее в малък безличен апартамент, кара малка (забавна) кола, няма приятели, няма и работа, но мозъкът му не спира да работи... и то по най-абсурден начин.

Т.е. беше време, когато вярвах, че английското кино започва и свършва с Мистър Бийн.

Комедийната поредица залага на приключенията на един странен англичанин. Създателите му го определят като дете в тяло на възрастен. Затова, въпреки че е почти непрекъснато сам, той рядко се чувства самотен. Но, оставен без надзор, често е заплаха за другите, че и за себе си.

Скечовете около странния Г-н Англичанин започват през 1979 и се играят на театрална сцена в продължение на 10 години. На 1 януари 1990 се появяват за първи път по телевизия Thames с името Мистър Бийн. Поредицата е от 14 епизода, всеки по половин час и се излъчват до 15 ноември 1995.

След като човек е израстнал с това...

... някак си му е трудно да помисли и за това...

Или с 5 думи...

За Роуън Аткинсън в 8.

1) Роден е на 6 януари 1955. Висок е 1.80. Има двама по-големи братя.

2) Дипломиран електроинженер от Оксфордския университет.

3) Има разрешително за управление на товарни превозни средства, тежащи над 3,5 т.

4) Най-голямата му страст са бързите коли. Притежава McLaren F1, струващ над $ 1 млн. Кой знае защо, не се притеснява да го кара. И не само. Успява да блъсне колата в спряно Мини Метро, което струва... $600.

Собственик е и на Honda NSX, Honda Civic Hybrid, Audi A8... и Aston Martin DB7 Vantage, която се появява във филма "Джони Инглиш".

Пише статии за британското автомобилно списание "Коли" (Cars).

5) От много години заеква сериозно. Затова не обича да дава интервюта, а репликите на героите му са оскъдни. Неговото характерно натъртено изговаряне на някои букви (като Б) е част от борбата му със заекването.

6) През 1990 се жени за гримьорката Sunetra Sastri. Двамата все още са заедно и имат момче и момиче.

7) Семейство Аткинсън-ови са близки с кралското семейство.

8) Спестяванията на Роуън Аткинсън възлизат на 100 млн. лири.

Цитат:

"Имам проблем с Поршетата. Те са чудесни коли, но не бих могъл да живея с някоя такава. Някак си типичните Порше-хора не са от моята порода."

Секс Off

2011-09-06T17:46:00.004+03:00

Имам една добра и една не толкова добра новина.

Добрата новина е, че отново започнах да чета книги. Слава богу, "проклятието Хорхе Букай" беше развалено.

Не толкова добрата новина е, че "Секс Off" се оказа абсолютен провал... според мен.

Книжката е българска. Стори ми се, че има претенциите да е интересна и провокативна. Хъм... ъм... м.

Цитирам: (тук са) "включени историите на двайсет български писатели и журналисти - единайсет жени и девет мъже, на възраст от 20 до 70 години, - които с безпрецедентна откровеност разказват за собствените си лутания в търсенето на личното щастие, за превключването от нежност към отчуждение или обратно."

Включените имена са Стефан Иванов, Димитър Камбуров, Димитър Шумналиев (за когото от 3 години ми е изключително трудно да преценя дали харесвам като автор), Любомир Левчев, Иво Беров, Деян Енев, Юлиан Попов, Бойко Ламбовски, Любен Дилов-син, Миролюба Бенатова, Ваня Щерева, Анита Димитрова, Аня Дайнова, Мира Баджева, Мирела Иванова, Свилена Врангова, Елеонор Гаджева-Бонева, Дана Белева, Милена Фучеджиева, Пепа Витанова.

Честно казано, съм изумена колко безинтересни страници са предложили голяма част от авторите. Особено женската половина, които звучат почти еднакво. Като цяло, има много малко приятни изненади в целия сборник. За мен това бяха историята на Иво Беров - "Тройка по някое време" и "Само двама" на Стефан Иванов. Абсолютен и безспорен фаворит е Любен Дилов-син с "Мъдростите на лодкаря Марио. И как научаваме неговото истинско име". От жените единствено изпъква Ваня Щерева. Въпреки че ми идват в повече откровенията й, не мога да отрека, че знае как да грабне вниманието и да го задържи. Именно нейната "Walk of Love" се нарежда до по-голямата част от мъжките текстове, които са оформени като (о)грабващи разкази. Кой знае защо, останалите авторКи са демонстрирали напъните на гимназисти, на които класната е възложила да напишат сухо есе на тема "Защо си нямам гадже".

Трябваше... просто трябваше да напиша любимите си моменти:

"... всичко е започнало от онази нощ, когато Адам... скитал из Райската градина до късно през нощта. Прибирайки се при благоверната си Ева, посрещнат бил първият мъж с първите упреци на първата жена:

- Къде скиташ? Кое време стана?! - креснала му Ева.

- Че къде мога да скитам?! - троснал се Адам. - Навсякъде е едно и също. Райска градина!

Млъкнала Ева, но когато Адам заспал, тя за всеки случай му преброила ребрата..."

"Вътре в жената бушува един непрестанен разговор. Тя е заслушана в него... Вътрешното женско говорене също е от гравитацията - приливите и отливите на женската кръв. Всичко им влияе - луната, въртенето на земята, слънцето, звездите."

Любен Дилов-син

Ако имах чук... или изкуството да напишеш песен

2011-08-26T09:27:00.003+03:00

Покрай предавания като "Музикалния идол" и "Гласът на България" стана ясно, че има хора, които могат да пеят. А има ли кой да им пише песни?

Показно:

"Ако имах чук" и Емил Димитров :)

Да имам малък чук
един вълшебен чук
на лошите напук
да имам този чук

И всички лоши хора
ще удрям по главата
да станат по-добри, добри
Да имам малък чук
на лошите напук

Да имам и звънче
вълшебно да е то
да може да звъни
при всякакви лъжи
И всички лоши хора
звънчето да открива
И почва да звъни, звъни
щом има подлеци

Да имам аз звънче
звънче като звънче
и с моя малък чук
ще тръгна по света
на лошите напук
Лъжците ще открия
и с чука ще ги бия
И хората добри, добри
ще станат по света
ще станат те добри

Да имам и звънче
Да имам и чукче
Един вълшебен чук
На лошите напук

Петъчно с кавъра на Акага :)

Един авангарден разговор с Мирослав Йотов...

2011-08-22T17:15:00.010+03:00

... проведен в началото на септември миналата година.

Текстът по-долу беше предвиден за един амбициозен проект. След реално преглеждане на ситуацията си дадох сметка, че още не е дошло времето за моята идея. А нашият приятен разговор с художника Мирослав Йотов остарява все повече и повече. И така, оказа се, че май мястото му е по-скоро в "Мързеливите минути" :)

Четвъртък е, следобед е, жега е. Въпреки това крача бодро към ателието на Мирослав Йотов-Цирк с намерението да си поговорим за неговите картини, музи, вдъхновения и т.н.

Четвъртък е, следобед е, жега е. Миро е подхванал нова картина. Толкова авангардна, че сам не знае какво ще излезе. В такъв случай на кой му се задават стандартни въпроси? Риторичен въпрос. Затова замисленото интервю преминава в разговор с проблясъци в различни посоки, но с категоричното първоначално уточнение, че няма да го питам за бъдещите му творчески планове. Време за отдъхване. И започваме да говорим...

... за номадската му природа:

Мирослав Йотов-Цирк е роден на 26 юли 1977 г. в Исперих.

Средното си образование завършва в Хуманитарната гимназия в Разград (специалност „Графичен дизайн”), а висшето – в Шуменския университет „Еп. Константин Преславски” (специалност „Педагогика на изобразителното изкуство”). Докато търси себе си и своето място, Миро живее и във Велико Търново, Несебър, София. Започва да се занимава с живопис пет години след дипломирането си. Казва, че причината се крие в тогавашния му адрес – Дивдядово (бивше село, а днес квартал на гр. Шумен). „Отваряш задната врата и се намираш в платото, наоколо зеленина, животни, красота.” Когато говорим за нова дестинация, номадско-естетската му природа има едно изискване – „трябва да има природа задължително”. В момента е във Варна. Засега.

... за музиката в картините:

Миро обича да рисува на музика. За бъдещия собственик на авангардната му творба може да е любопитно да узнае, че тя е рисувана под звуците на Cosmic Girl на Jamiroquai (поздрав за почитателите).

(единствената снимка, която е правена от мен - с прословутата авангардна картина)

Защо?

“Защото искам да ми е весело. И ми е весело. Знам, че трябва да стане весела, освободена творба.”

Сменяш ли музиката?

„В общи линии като зацепя на една, докато не си изкарам картината – само това си слушам. Обичам едно и също настроение да ми се повтаря няколко пъти.”

Поздрав и с Massive Attack и Live With Me (песента зад картината „Ти ли си това?”).

... за жените в картините:

При две самостоятелни изложби със заглавия „Женски олтари” и „In woman veritas” интересът към женското тяло е очевиден. Мистерията около притежателя му, поне в част от картините, е разкрита: „Основният модел присъства в поне 5-6 платна. Йоана се казва. Тя ми е, как да се изразя... като сестра.”

... за пътя и живописването:

Имаш ли картина, която си нарисувал само и специално за себе си?

„Не, всички да се махат. Най-хубавата картина винаги ми е в главата, нямам намерение да се привързвам към някоя, защото за мен е важен пътят. Това, което е останало, ми е важно дотолкова, доколкото да си направя анализ за следващото. Винаги си представям все по-хубави картини, и по-хубави, и по-хубави... Не мога да се привържа към конкретна – те са просто стъпки. Ако тръгнеш да се заплесваш по тях, ще си забравиш пътя.”

… за експериментите:

„Аз всъщност пиша малко…”

Какво? Поезия? (смях в ателието)

„А, не, не поезия. В картините ми се вижда някаква романтика, но не смятам, че съм толкова романтичен човек… Пиша по-скоро смешни сценарии и такива неща, но те са си за мен.”

С какво друго би се занимавал? Фотография?

„С фотография със сигурност не. Бих се занимавал с актьорско майсторство. Мога да имитирам една камара актьори, ама, от друга страна, знам ли… Хората на маса са много свободни, а като застанат пред камерата са други. По-скоро бих експериментирал, за да разбера за себе си.”

… за ежедневието на артиста:

Насочваш ли творческата си енергия, за да промениш досадното ежедневие?

„Не, считам се за обикновен човек. По-скоро останалата част от ежедневието ми е почивката на мен. Когато съм пред картината, дори да не рисувам, аз пак я рисувам наум. Когато се оттегля от нея, съм изморен, за да продължа да фантазирам. Човек трябва да знае кога да почива и кога да работи.”

А обичаш ли да готвиш?

„Мога да правя пици… Бих могъл да кажа, че съм майстор пицар, даже съм работил навремето. Мога да правя спагети. Италианската кухня общо взето, горе-долу…”

"Ентусиазмът" е уловен.

… за контрастите:

Изненадващо се оказа, че авторът на едни от най-нежните картини, които съм виждала, се е занимавал с бокс. Затова трябваше да попитам…

… агресивен ли си?

„Не, в никакъв случай. Но съм се занимавал с толкова груби и същевременно с толкова меки и нежни неща, така че нося някакъв контраст в себе си. Мисля, че това се отразява в картините. В тях трябва да присъства мекото и твърдото, грубото и нежното, тъмното и светлото, студеното и топлото…”

… за Вчера:

Обичаше ли да рисуваш като малък?

„Да. Първо в детската градина разни колички, конченца… После вече в училище рисувах почти на всичките си другарчета. Да речем в час по история учителката разказва за някоя битка и аз я рисувам. Такива неща.”

А какъв искаше да станеш?

„Не си го спомням като някаква определена мечта. Като „искам да стана художник” или „искам да стана космонавт”. Мечтал съм си винаги да бъда щастлив. Сега това ме прави щастлив. Но не винаги е било така, затова не се занимавах с живопис.”

И внезапно откровение:

„на мен просто късно ми свърши пубертетът, някъде към 28-годишен, и тогава се захванах с рисуването.”

Честито :)

„Да, скоро беше :)”

… за Днес:

Сега щастлив ли си?

„Да, щастлив съм. Имам достатъчно хора, които обичам. Имам достатъчно хора, които мисля, че ме обичат. Какво повече да искам? Това е по-важно от всичко. Ако има от къде да черпиш позитивна енергия и къде да я даваш, няма какво друго да търсиш."

… за Утре:

Планираш ли?

„Не! Е, като седна да правя някоя картина – планирам. Тогава е един голям шахмат – с няколко хода напред. Всъщност не винаги, става въпрос за реалистичните неща, които правя."

А нови градове, може би държави?

„Замислям се за нови държави, за нови градове, но чак да си правя планове… Очаквам определено нещо – ако стане, вземам бързо решение. Винаги съм така. Вземам бързо решения. Засега нямам някакъв план – другата седмица, другия месец, другата година, еди коя си дата заминавам за еди къде си. Аз не знам след един час какво ще стане… А, не, всъщност знам – после ще продължа да рисувам. Но вътре какво ще стане в картината – даже това не знам.”

Повече за картините на Миро и за връзка с него - цък.

Историята на МъртвецЪ Чък Ламб...

2011-08-09T13:43:00.008+03:00

... или как се постига американската мечта по американски

Ето го Чък.
Роден е на 6 април 1958.
Откакто се помни има само една мечта - да бъде актьор.
Докато се опомни обаче, се озовава с 6 деца, опит само като компютърен програмист и на 47 години.

Цялото позитивно мислене на света не могат да го баламосат, че от него ще се появи новият Шон Конъри. Това, което той вижда, са големите торбички под очите, изключително бледата кожа и оскъдната коса. И, разбира се, абсолютната липса на актьорски опит.

Което ни най-малко не го спира да мечтае. "Поне веднъж искам да видя името си във финалните надписи на филм или ТВ шоу."
В един момент му хрумва за коя роля не е нужно да притежаваш таланта на Ал Пачино - тази на мъртвец. Не след дълго замисля и своя план. Необходимо е само да се снима като труп, да качи снимките в интернет и да чака. Кой знае, може да го забележат дори и от "От местопрестъплението: Маями".

След 2 дена, на 5 декември 2005, сайтът Dead Body Guy е готов. За първите 3 седмици привлича 300 000 посетители, между които 530 от Уругвай, 6 от Иран и... 2000 само за 2 часа от Испания ("В Испания съм хит"). Скоро за МъртвецЪ се говори в над 100 ТВ станции и повече от 300 радио предавания. Той вече е успял да сбъдне мечтата си и се е появил в 6 филма и 4 сериала.

Днес сайтът му привлича повече от 40 млн. посетители от цял свят. И нищо чудно.

Идеята на Dead Body Guy е периодично Чък да качва свои снимки. На тях той инсценира собствената си смърт в къщи. Чък затиснат от гаражната врата. Чък ударен от ток във ваната. Чък умрял в чиния с пилешка супа от... птичи грип.

Често фотограф е неговата съпруга Тоня. Като примерна домакиня тя редовно му приготвя и буркани с фалшива кръв, които съхраняват в килера.

Чък Ламб е обявен за "глобален феномен", "най-известния мъртвец в света", а сайтът му - "най-уникалният". New York Times го определят като "най-приказливия мъртвец в света". Въпреки популярността Чък не е сбъднал напълно своята мечта. Той продължава да се надява, че ще се появи като жертва в някой от любимите си криминални сериали - "Закон и ред" и "От местопрестъплението: Маями".

Не случайно е публикувал и това "мотивационно писмо":

10 причини

10) Имам светла кожа. (Някога да сте виждали труп с хубав тен?)
9) Плешив съм. (Всяка перука ще ми пасне.)
8) Нямам татуировки. (Затова хората не могат да кажат "знам го тоя".)
7) Не съм звезда. (Без преговори за заплащане.)
6) Ще си направите страхотна реклама. (Помагате на обикновен човек да изживее мечтата си.)
5) Имам много приятели. (Повече хора ще видят филма.)
4) Мога да играя различни мъртъвци. (Каубой, мафиот, гангстер, бизнесмен.)
3) Имам стандартни размери. (1.80, 99 кг)
2) Нямам лунички, брадавици или грозни неща по тялото си.
1) Нямам косми на гърба. (Никой не иска да види нещо такова. Дори и върху труп.)

"Черешката на тортата" без черешка... и без торта

2011-07-28T13:42:00.007+03:00

Мисля, че е крайно време да започна да се възхищавам на Нова телевизия. Да превърнеш едно интересно, полезно и забавно предаване в евтин сеирджийски "формат"... хм, струва ми се, че са нужни доста умения.

В "Черешката на тортата" всеки делничен ден, от 20 часа, (полу)популярни лица канят гости в дома си. Готвят им, забавляват ги, а след това получават оценки за представянето си.

Всъщност зрителският интерес е в кърпа вързан. "Обикновените" хора наблюдават как "необикновените" пазаруват, влизат им в домовете, дори им поглеждат в кухненските шкафове, гледат ги как готвят, а след това очакват реакциите на другите популярни гости. Понякога, при малко повече късмет, дори избухват и скандали. Кога друг път можеш да наблюдаваш как Жени Калканджиева плаче на терасата на Райна, вбесена от Евгени Минчев? И по-важното - къде другаде? Все пак, това е "корабът-майка" на Big Brother.

"Перфектната вечеря" по GTV беше единственото предаване, което съм следила с почти маниакална отдаденост. Всяка седмица 4-ма участници пазаруват, готвят и организират за останалите най-добрата вечер, на която са способни.

Защо "Черешката на тортата" остана толкова далеч от "Перфектната вечеря"? Да забравим за момент очевидния отговор - защото е продукт на Нова телевизия.

Причина 1:
За съжаление на всички "медийни звезди" се оказа, че те не са чак толкова интересни. Много "изненадващо" всеки участник тъкмо изкарва я нов албум, я ново предаване, я нов клип. И още по-"изненадващо" започва да се показва навсякъде и да повтаря едно и също.

За съжаление на всички любопитни зрители, "медийните звезди" не са чак толкова интересни и в кухнята. Интересно ми е защо се прави кулинарно предаване за тях, след като явно е въпрос на чест да заявиш, че мразиш да готвиш... не - че не можеш да готвиш... грешка - ти никога не си готвил.

Причина 2:

Концепция? Къде е?

Говорим за черешки и торти, пазарува се, готви се и се яде. Следователно е логично да ни хрумне, че това е нещо като кулинарно предаване. Но често остава мистерия кой какво готви. В "Перфектната вечеря" беше задължително всеки участник сам да приготвя всяко ястие и междувременно подробно да обяснява как се случва това. В "Черешката на тортата" е задължително почти всяка медийна звезда да пее/ подскача/ кляка/ да се хили шумно и нелогично/ да седне по никое време да чете вестник/ да отвори вратата на професионален готвач или приятелка с опит.

Очевидно не е кулинарно предаване. Разбира се, това е сеирджийско шоу. Чакаме гостите да седнат на вечеря, да се напият и... Астор да се разсърди като малко детенце, че не са го класирали първи.

Причина 3:

Много лъжи, много реклама.

Безспорно това, което очаквах с най-голямо удоволствие, беше да надникна в домовете на популярните лица. Ей така, за момент да ги почувствам истински.

В последствие се оказа, че домовете им са чужди. Така докато Графа показваше къщата си, в която малкото му дете е изрисувало стените, истинските собственици са стояли в съседната стая. А Мира Добрева поливаше любимите си цветя на терсата с прекрасна гледка - нещо, което обожавала да прави. Само дето и цветята, и гледката се оказаха на нейна приятелка.

Повечето редовно пазаруват в кварталния си магазин - който пък се оказва основен спонсор на предаването. И явно е задължително да се върнат от пазар с вестник - "Труд".

Причина 4:

Оценяването.

От 1 до 10. В "Перфектната вечеря" участниците бяха длъжни подробно да аргументират своята оценка. В "Черешката на тортата" тя се дава на принципа "ПР-ът ми така ми каза".

Обобщение:

"Черешката на тортата" е нагледен пример защо не харесвам "риалити" предавания с популярни лица. Идва ми в повече цялата режисура и изхабено, безвкусно представяне. От друга страна, можем да наблюдаваме практически тест (за интелигентност). Участниците, които реално притежават някакъв талант и професионализъм, влагат мисъл и идея в представянето си. Медийните недоразумения не спират да мятат сьомга на скара и да сипват цедени кисели млека със сладко всяка седмица.

Въпреки всичко, всеки път присъства забавният елемент от "черешката" - готвачът Иван Манчев :) Често спасява цялото предаване не само с кулинарни съвети, но и като превръща глупавите шеги на участниците в наистина смешни.

Среща с Хорхе Букай... ех, ах, ох??

2011-07-21T13:24:00.010+03:00

До преди 3 дена бях убедена, че няма такова чудо като "вредна книга". Да, тя може да е скучна, ненужно вулгарна, идейно брутална и кой знае още какво... Не вярвах обаче, че една книга е способна да ти навреди.

Докато не се срещнах с Хорхе Букай.

Всъщност се срещнахме преди почти 3 месеца.

И срещата ни продължава.

Мисля, че е крайно време да му кажа, че нямам интерес.

Да... май ще скъсам с Хорхе Букай.

Въпреки че съм скромен книжен плъх, рядко съм на гребена на вълната с някой нашумял автор. Обикновено или закъснявам... или просто се плацикам в съвсем различно море. Така, докато тепърва се запознавах с Алек Попов и неговата "Митология на прехода" (за която така и не мога да реша харесва ли ми или не), пропуснах шумотевицата около Хорхе Букай.

Някъде към края на април установих, че ме е обзело настроение за една конкретна книга. Тази, за която сякаш пишеха всички. Не само пишеха, но и не спираха да я хвалят. И ме впечатли с кратко, точно и ясното "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света." И така си купих "Да се обичаме с отворени очи".

Изглеждаше като интригуваща идея - добре приет роман за взаимоотношенията в една двойка, за скритите и явните капани в по-дългата връзка и за начините да маневрираме успешно между себе си и другия. "Психологически роман".

Книга, която звучи добре само на теория.

Всъщност не мога да се отърва от неприятното усещане, че "Да се обичаме с отворени очи" е клонинг на стария ми учебник по химия. И двете книжки дават много логични отговори. Но толкова сухи и неподправени, че се изисква непрекъсната концентрация. В момента, в който се отпуснеш и свалиш гарда, цялата информация ти присяда и трябва да започнеш отначало.

Споменах, че ме привлече онзи кратък, точен и ясен момент. "Аз с теб. Ти с мен. Аз със себе си. Ти със себе си. Ние със света". На практика Хорхе Букай и съавторът Силвия Салинас са си казали всичко тук. В 259 страници това симпатично почти стихче се разтяга до голямо, дебело и приспивно същество. Скучно и лишено от каквато и да е емоция.

Въпреки че Хорхе Букай (очевидно) не е писател, а психотерапевт, това не е наръчник как да се обичаме с отворени очи.

Въпреки че прилича на учебника ми по химия, това не е учебник.

"Да се обичаме с отворени очи" е роман. Има си история, има си и главни герои.

Изтерзаният от скучния си живот (и провалени връзки) Роберто случайно получава имейл от непознатата Лаура. Предназначени за някой си Фреди, писмата продължават да пристигат всеки ден. В тях Лаура излага своите разсъждения около трудностите във връзките и непрекъснато очаква отговор. От писмо на писмо Роберто започва да усеща, че е открил своята половинка. За да не спре виртуалното опознаване, той се включва в играта и започва да й отговаря от името на онзи някой си Фреди.

На практика, "Да се обичаме с отворени очи" можеше да бъде изключително вълнуваща книга. Темата е толкова благодатна, че съм повече от изумена какво голямо нищо се е получило. Може би ако историята не тъпчеше безкрайно дълго в стаята пред монитора. Може би ако не спираха да цитират дефиниции и хипотези. Може би ако в цялото това осъзнато обичане имаше поне малко емоция.

Откакто зациклих на "Да се обичаме с отворени очи", не съм чела нищо друго. Повече от 2 месеца. Никога не ми се беше случвало. Не че да обиждам Хорхе Букай... но за първи път роман толкова категорично ме отказва от четенето.

Така че, да - съществували и книги, способни да навредят.

Поддръжки а ла Джоан Кюсак

2011-07-13T14:43:00.008+03:00

Живеем в безумно суетен свят, в който д-р Енчев дебне на всяка крачка дали ушите ти са симетрични, социалните мрежи бълват обединяващи групи от рода на "Мис България е крокодил или... киликандзер??? (каквото и да значи това)", а Гала всяка сутрин забърква телевизионно кафе с каничка пластични операции или диети. Общо взето, жените съвсем се оплетоха в суетата си.

В такъв свят е интересно да надникнеш зад кулисите на популярните жени, които никой не определя като "красавици". Но като че ли на тях изобщо не им пука. (Съжалявам, д-р Енчев!)

Никога не съм гледала Джоан Кюсак в главна роля. За сметка на това поддържащите й включвания рядко се забравят. Дикция, мимики, смях, дори и плач... винаги ми е неподправена и чаровна. Накратко - ако ще е комедия, нека бъде с Джоан Кюсак.

Макар да има оригинално излъчване, славата идва по изключително банален начин.

Като за начало се ражда на 11 октомври 1962 в Ню Йорк. Израства в Чикаго под силното католическо влияние на семейството си. С майка математичка и баща артист бъдещето е някак лесно за предсказване. Очевидно точните науки не са били в кръвта и на останалите й двама братя и две сестри. Те всички стават професионални актьори, но несъмнено най-голяма популярност добива Джон.

Повлияна от филмите на Мел Брукс и британската трупа Монти Пайтън, Джоан още от малка се ориентира към комедията. Първата си филмова роля получава на 18, но славата все още е на път. 80-те години са времето, в което учи в Уисконския университет и съосновава комедийната трупа An Impulsive Thing.

Популярността идва с участието й в комедийното ТВ шоу Saturday Night Live. Ангажимент, който продължава от 1985 до 1986.

Очаквано ежеседмичната поява на малкия екран отваря вратите към големия. Следва и първата голяма роля - в Broadcast News (1987). Година по-късно на вратата чука и първата й номинация за Оскар за поддържаща роля. В главната роля е комедията с Мелани Грифит, Сигърни Уийвър и Харисан Форд "Работещо момиче" (1988).

90-те години настъпват с равносметка. Джоан решава, че е време да остави на заден план кариерата си и да помисли за личния си живот.

"Изпитвам силно желание да бъда щастлива и в хармония със себе си, да имам смислен живот извън снимачната площадка. Реших, че се нуждая от стабилно място, което да бъде нормално."

Това е причината Джоан да обърне гръб на Лос Анджелис и да се завърне в Чикаго. През 1993 се омъжва за корпоративния адвокат Ричард Бърк, от който има двама сина - Дилън и Майлс.

В много свои интервюта Джоан заявява, че семейството е най-важното за нея. Затова и след раждането на втория си син през 2000 г. предпочита ситуационната ТВ комедия What About Joan (снимана у дома, в Чикаго) пред филмите за голям екран.

* * *

"Никога не съм била "мацка", затова знаех, че няма да получа онези големи роли. Винаги ще съм нечия най-добра приятелка или чудатия подчинен."

В което няма нищо лошо, щом резултатът е подобен:

В "Девет месеца" (1995) с Хю Грант и Джулиан Мур.

Дейвид Линч

2011-07-01T17:18:00.009+03:00

13 любопитни факти.

1) От 1973 година медитира всеки ден - сутрин и вечер по 20 минути. "Интуицията нараства. Удоволствието от живота също."

2) Не случайно горите са особен, характерен герой в неговите филми. Баща му е изследовател в Министерството на земеделието... и по-точно - изучава дърветата. "Затова често бях в горите. Горите са нещо вълшебно за едно дете."

3) От малък обича да рисува и мечтае да стане художник. Нищо чудно, че учи в Академията за изящни изкуства във Филаделфия.

4) Първият му "филм" е анимиран и е от 1966 г. Представя го на ежегодния конкурс за експериментални картини и скулптури в Академията. Казва се "Шестима мъже се разболяват" (Six Figures Getting Sick).

5) Филма си "Гумена глава" (1977) определя като "най-духовен". Работи върху него 5 години, без да може да си обясни посоката, в която поемат сцените. Един ден случайно прочита изречение от Библията, което сякаш казва всичко. "След това видях филма като едно цяло. Не мисля, че някога ще кажа кое беше това изречение."

6) Обича израза "Гледай поничката, а не дупката в нея." Докато работи по "Гумена глава", го съветват да се откаже и да си намери работа, с която да издържа съпругата си Пеги и дъщеря си Дженифър Линч. Хваща се като разносвач на в. "Wall Street Journal" срещу сумата от $50 на седмица. Спестява, снима сцена по сцена и успява да го завърши. Години по-късно се оказва, че това е любимият филм на неговия любим режисьор Стенли Кубрик.

7) Също като горите, и типичните американски закусвални са негов любим герой. Причината е, че през 70-те и 80-те години почти всеки ден е посещавал "Bob's Big Boy", където над млечен шейк е стоял и размишлявал.

8) 9 години Дейвид Линч публикува комикса си "Най-бясното куче на света" (The Angriest Dog In The World) във в. "L. A. Weekly" и "Baltimore Sun".

9) Макар филмите му да напомнят странната логика на сънищата, той не черпи идеи от тях. Случва се само веднъж - за "Синьо кадифе".

10) Чувства композитора Анджело Бадаламенти като свой брат. И съвсем по семейному... той е автор на музиката на всички негови филми, последвали "Синьо кадифе". "Обичам да сядам до него на пианото. Аз говоря и Анджело свири. Той свири думите ми."

11) Определя Кайл Маклоклън като своето второ Аз.

12) Любимите му филми са "Булевардът на Залеза" и "Апартаментът" на Били Уайлдър; "Пътят" и "8 и 1/2" на Фелини; "Прозорец към двора" на Хичкок; "Лолита" на Кубрик.

13) Дейвид Линч е режисьор на клиповете към песните Wicked Game на Chris Isaak, Unfinished Sympathy на Massive Attack, Dangerous на Michael Jackson.

Елина Дуни и случайната музика

2011-06-27T14:54:00.007+03:00

Знаете ли кой бил най-сигурният признак, че не си пропиляваш живота? Ако всеки ден чуваш поне една нова песен, прочиташ непознато изречение и опитваш нещо за първи път. Разбира се, въпрос на вкус... как точно си представяш не-пропиляния живот. Въпреки че не помня някога да съм се водила от тези "правила", се случва да прекарвам някоя мързелива сутрин или вечер в ровене из youtube за нов личен музикален хит. Рядко обаче ми се случва да се натъкна на нещо непознато, в което да се влюбя от първо чуване.

Преди две седмици идея-си-нямам-кое-радио сложи в малкия си джоб виртуалната джунгла youtube. От момичето, което пееше неразбираемото "луме, луме", ме побиха едни много приятни меломански тръпки. Днес разбрах, че това е албанката Елина Дуни.

(вметка - ще си говорим за онази, специалната музика... за тогава, когато си в настроение и ти е нетипично, цък)

През 1981 година в Тирана (Албания) се ражда Елина Дуни. Покрай падането на комунистическия режим идва и нейното заминаване на Запад. Заедно със семейството си, през 1992 Елина се установява в Женева (Швейцария). 12 години по-късно тя вече е студентка по джаз пеене и композиране.

По време на студентските си години се запознава с пианиста Колин Валон, контрабасиста Патрис Море и барабаниста Норберт Пфаматер. Четиримата основават квартет Елина Дуни.

Замисълът на Елина е да се върне назад към балканските си корени. В свои интервюта споделя, че музиката, която изпява, е нейната биография - всяка песен е част от нея самата. И понеже квартет Елина Дуни не са безличен касетофон, те подлагат мелодиите на (почти) пълна промяна. Така се раждат техните компилации между балканска фолклорна музика и модерен джаз. Единственото условие е да се запази автентичният текст недокоснат, за да се усети истинският дух на песента.

Първият албум на квартет Елина Дуни излиза през 2008 с албанското заглавие Baresha (в превод - Пастири). Немската и швейцарската преса посрещат работата им с възторг и им отварят път към европейско турне и участия в различни фестивали.

2010 се появява и вторият албум, този път с румънското заглавие Lume, lume (в превод - Свят, свят). Отново следват възторжени реакции, които този път се разпростират и до австрийската и френската преса. Квартетът е обявен за хипнотичен, а гласът на Елина Дуни - шедьовър.

В Lume, lume са поместени традиционни песни от Албания, България, Турция, Гърция и Румъния. Мелодията, която ме грабна от първо чуване, се оказа румънско фолклорно размишление за преходността на живота. Ако не ви се пропилява още един ден, ви препоръчвам да си пуснете това Lume, lume:

Макар че Елина Дуни обожава българския фолклор, тази година ще посети за първи път България. Пускам ви една муха - 10 август, сряда, квартет Елина Дуни в Банско Джаз Фестивал ;)

"Дързост и красота" во веки веков. Амин.

2011-06-20T13:23:00.009+03:00

Важно уточнение: не помня да е имало време, когато да съм била почитател на сериала. Това обаче не ми пречеше някога да го следя и {понякога разпалено} да коментирам случващото се :)

Години наред "Дързост и красота" даваше материал за спасение и на най-умрелия разговор. Защо да говорим за времето щом можем да обсъдим поредната кавга между Брук и Стефани, как така Тейлър е жива в Мароко и каква е причината толкова да харесваме крадлата Сали Спектра? Вече нямам представа какво може да се обсъжда... може би само вечната тема -> на колко телевизионни години са станали Ерик и Стефани Форестърови? Въпреки че не съм гледала нито една серия от... хм, кой знае кога... сериалът продължава да тече и май няма намерение да спира.

Започва се на 23 март 1987. Тогава всичко е ново, героите са нетипично млади, а артистите съвсем различни - с изключение на "основното ядро", което не се променя и до днес: Ерик, Стефани, Рич Форестърови и Брук Лоугън.

"Дързост и красота" започва с подготовката на "топ сватбата на годината". Главните герои в нея са вицепрезидентът на модния гигант Форестър Криейшън, т.е. Рич Форестър, и Карълайн - дъщерята на медийния магнат Бил Спенсър.

Няма вестник, който да не е поместил снимка на довчерашния виден плейбой Рич. На една такава попада студентката по химия Брук Лоугън. Тя живее с майка си Бет, сестрите си Дона и Кейт и брат си Сторм - типичното средностатистическо американско семейство. Постепенно се заформят разни триъгълници, четириъгълници и многоъгълници. И така до ден днешен. Може би и докато свят светува.

Днес "Дързост и красота" се излъчва в над 40 държави, даже и в Барбадос, Ботсвана и Кения. Забавно е, че в Обединените арабски емирства дават по 2 епизода на ден, за да настигнат САЩ. В България се излъчва от 1993, а от сайта на БНТ се заканват "Докато се снима "Дързост и красота", БНТ ще излъчва епизодите!"

Макар днес сериалът да не се радва на кой знае колко голям интерес, в началото той се превръща в най-гледаната "сапунка" в света и достига аудитория от 26,2 милиона зрители. Постепенно обаче сюжетът издиша твърде много и става прекалено комичен за аудиторията... най-вече с характерното "всеки се жени за всеки поне веднъж в годината". Определено първенец в тази дисциплина е Брук Лоугън.

1) Разбира се, в центъра на сериала стои "голямата любов" на Брук към Рич Форестър. Някъде по трасето на сапунката двамата се женят и имат син с оригиналното име Рич Форестър Младши, но... това е само някъде по трасето.

2) Брук сключва брак и с брата на Рич - Торн Форестър.

3) Омъжва се и за новооткрития му полубрат - Ник Мароне.

4) Взема се и с Грант Чеймбърс (който нямам идея кой е).

5) За да затвори семейния кръг, отвежда до олтара и бащата на Рич и Торн - Ерик Форестър. От него се появяват две деца - Рик и Бриджит. Съвсем сериозно очаквам скоро да сключи брак и със Стефани Форестър - реверанс към всички хомосексуалисти по света, които гледат B&B.

6) Но само с бракове не се живее. Затова Брук подхваща афера с първия съпруг на дъщеря си Бриджит - Дикън Шарп. И за да стане още по-"оригинално", й се ражда дъщеричката Хоуп.

7) Тук очевидно съм спряла да гледам, но някак си случайно Брук преспива и с Оливър Джоунс... първото гадже на дъщеря си Хоуп. Казвам ви, че този сериал е безкраен източник на теми за разговор...

Култов цитат:

Stephanie Forrester: Brooke involved me when she started sleeping her way through my family.

Тъп... или не чак толкова тъп, "Дързост и красота" се е родил и израснал покрай мен, затова и първите серии будят едно такова... почти умиление :D

Хамелеонът Дани ДеВито

2011-06-06T15:44:00.011+03:00

Имате ли си класация "Фундаментални кино-въпроси"? До днес първото място в моята заемаше следният:

Колко е висок Дани ДеВито?

Отговор: 1.52

Този миньон е един от най-интригуващите актьори. Проявявал се е като безмилостен богаташ, палав адвокат, близнак на Шварценегер, смел гинеколог, отблъскващ злодей... дори и стриптизьор.

Дани ДеВито се ражда на 14 ноември 1944 в Ню Джърси. Учи в частни училища, но интересното идва щом ги завършва.

След като се дипломира през 1962, започва работа като козметик в салона за красота на сестра си. Година по-късно се записва в Американската академия за драматични изкуства в Ню Йорк, за да научи нещо повече за козметологията (т.е. всичко накуп - козметика, фризьорство, маникюр, педикюр и т.н.). "Изненадващо" обаче там се увлича повече по актьорството. По това време се запознава с Майкъл Дъглас, с когото се сприятелява.

Пак в тези години Дани среща актрисата Риа Пърлман - цапнатата в устата сервитьорка от "Бар Наздраве". Само с 4 сантиметра по-висока от него, тя се оказва жената на живота му и през 1982 двамата сключват брак. Днес семейство ДеВито имат 2 дъщери и 1 син.

Първата си роля във филм Дани изиграва през 1968. Въпреки че появата му в Dreams Of Glass е повече от незабележима, тя се оказва достатъчна да го разочарова от филмовата индустрия и да го насочи към театралната сцена. През 1975 обаче две сериозни имена го пожелават - режисьорът Милош Форман и актьорът Майкъл Дъглас. Те настояват да участва в екранизацията на романа "Полет над кукувиче гнездо", като го убеждават, че този филм ще бъде хит. Дани се съгласява. И цели десятката. С Джак Никълсън в главната роля, филмът се оказва абсолютен хит - отлично приет и от критика, и от зрители.

За съжаление, докато се изстрелва на върха, "Полет над кукувиче гнездо" не понася със себе си и Дани ДеВито. Следват години на малки роли. Големият му пробив настъпва през 1978 със сериала "Такси". След като се явява на кастинг за ролята на диспечер, продуцентът му казва, че ако наистина иска да влезе в екипа, трябва да покаже повече хъс. На момента Дани мята в земята сценария и се провиква "Кой е написал този боклук?!" Везните убедително се накланят в негова полза. Сериалът се излъчва до 1983, а диспечерът Луи ДеПалма се превръща в любимец на критиците и ДеВито печели "Еми" за ролята.

80-те и 90-те години Дани вече е в стихията си. Утвърждава се като комик с черен оттенък, благодарение на филми като "Безмилостни хора" (уникален сценарий!), "Хвърли мама от влака", "Близнаци", "Войната на семейство Роуз", "Джуниър".

През 1992 изиграва една от знаковите си роли - ужасяващият пингвин от "Батман се завръща" на любимия му режисьор Тим Бъртън. 11 години по-късно участва в друг негов уникален филм - "Голяма риба".

Дани ДеВито не се задоволява само с разнообразните си роли, затова смело сяда на "режисьорското столче". Забелязва се любовта му към черните комедии с криминален елемент... което всъщност обяснява защо ми е любимец. Под негово ръководство се появяват на филмов свят "Хвърли мама от влака", "Войната на семейство Роуз", "Мансардата".

За да затвори кинематографичния кръг, Дани се превъплъщава и в ролята на продуцент в култувия филм на Тарантино "Криминале", "Гатака", лентата на Милош Форман с Джим Кери "Човек на Луната", донеслият Оскар на Джулия Робъртс "Ерин Брокович".

И понеже всичко това явно не е достатъчно, Дани ДеВито е и съсобственик на ресторант в Маями - DeVito South Beach.

* * *
Цитат

"Забавно е да си на ръба. Мисля, че даваш най-доброто от себе си, когато рискуваш, когато не си в безопасност, когато не си в сигурната среда."

* * *

Момент, който не е за пропускане

В последния сезон на "Приятели" Дани ДеВито е гост-звезда. Разбира се, ролята му е на стриптизьор :) 10 сезон, 11 епизод - The One Where the Stripper Cries

Годината на Натали Портман...

2011-05-27T15:45:00.011+03:00

... по киноманския календар

2011 започна и продължава да си тече в компанията на Натали Портман. Първо изгледах 3 пъти Black Swan. След което хвърлих едно око на imdb.com, набелязах филмите, които още не съм гледала, и започнах да ги отмятам. Определено ме впечатли (и препоръчвам) Brothers. За The Other Woman бих казала, че не е за всеки и за всеки ден, иска си специална нагласа. Със сигурност най-голямото ми разочарование от нейните филми се оказа No Strings Attached - неочаквано клиширан и дразнещ. В момента из компютъра ми чакат Garden State и Beautiful Girls.

На прохождащите в света на Натали Портман препоръчвам да започнат с Leon, Anywhere But Here и Where The Heart Is.

* Родена е в Йерусалим на 9 юни 1981 година, на 29-я рожден ден на майка си. Баща й е от Израел, като неговият баща пък е поляк. Майка й е американка, но дело на руско-австрийска дружба :)

* Натали е кръстена на... Коледа. Името й идва от латинското "natale domini". Истинската й фамилия е Hershlag. Заема моминското име на баба си, Портман, от страх да не изложи родителите си, ако филмът "Леон" се окаже провал.

* Когато е на 3 години, се местят от Йерусалим в САЩ - първо Вашингтон, по-късно Кънектикът и в крайна сметка - Ню Йорк. Въпреки че майка й е била актриса, в последствие предпочита да се превърне в домакиня и да се съобразява с ангажиментите на съпруга си, който е лекар. Малко по-късно става агент на Натали.

* На 8 години Натали придружава баща си на медицинска конференция. Пред очите й извършват демонстрация на лазерна операция върху пиле. От тогава Натали е заклета вегетарианка.

* Всичко започва, когато търсач на модели за Revlon забелязва 11-годишната Натали в пицария. Тя обаче се отказва от кариера на модел и се насочва към актьорството. Големият пробив идва скоро с филма на Люк Бесон "Леон". Тогава тя е само на 13.

* Завършва гимназия с отличие и е приета да учи в Харвард. През 2003 се дипломира със специалност Психология.* В момента е заедно с хореографа Benjamin Millepied и очакват първото си дете.

* Според шофьорската й книжка Натали е висока 1.60. Очевидци обаче твърдят, че всъщност е по-ниска. (Хъм, историята на моя живот...)

* От 4-годишна ходи на уроци по танци.

* Нещото, което истински я е комплексирало като по-малка, е фактът, че долната месеста част на ушите липсва при нея. Казва, че това вече не я притеснява и се харесва такава, каквото е.

* Не понася цигарения дим.

* Като малка е била дубльор на Бритни Спиърс в детско шоу. Двете са останали приятелки до днес.

* Говори перфектно иврит.

* Съществува банда, кръстена на нея - Natalie Portman's Shaved Head. Поздрав - цък.

Виртуален лексикон

* Детски мечти: да стане лекар, ветеринар, космонавт, танцьорка на Бродуей, писател, учен, фотограф, артист.

* Хоби: танци, четене, писане, да се пързаля на ледена пързалка.

* Мании: шоколадът!

* Любими храни и напитки: пица, шоколад, сладолед, чай.

* Любими музиканти: Bjork, PJ Harvey, Alanis Morissette, Lauryn Hill, Moby (с който са добри приятели), Radiohead, Stevie Wonder, The Beatles, Nirvana.

* Любима песен: Ben на Michael Jackson. Поздрав - цък.

* Любими филми: "Мръсни танци", "Списъкът на Шиндлер", "И твойта майка също".

* Любими сериали: "Приятели" и "Кръгът на Доусън".

* Любими книги: "Дневникът на Ане Франк" и "Лолита" на Набоков.

* Любим град: Париж.

* Любима държава: Израел.

Филми

* Първоначално е отхвърлена за ролята си в "Леон", защото са решили, че е много малка.

* Отказва да се снима в "Някъде на Запад", защото е трябвало да участва в секс сцена. Звездата на филма, Сюзън Сарандън, се застъпва за нея и сценарият е променен.

* Преди да я изберат за "Междузвездни войни", Натали не е гледала трилогията. На кастинга разбира, че Star Wars и Star Trek са различни неща.

* За филма "В като Вендета" си обръсва главата. Работи с логопед, за да добие британски акцент.

* Покрай "Чудният магазин на мистър Магориум" се научава да свири на пиано и да дирижира.

* Смята "Всеки казва "Обичам те" за най-големия си провал. Причината е, че не е успяла да се справи с импровизациите, които е очаквал Уди Алън.

* Първата й любовна сцена е в "Там, където е сърцето".

* Печели Оскар и Златен глобус за "Черният лебед".

* Номинирана е за Оскар и печели Златен глобус с "Отблизо".

Цитати

* "Ще отида в колеж. Не ми пука дали това ще съсипе кариерата ми. Предпочитам да съм умна, отколкото филмова звезда." (1999)

* Смятам, че обществената библиотека в Ню Йорк е буквално най-якото място!"

* "Единственото дразнещо нещо е, когато хората ме зяпат... Обикновено съм ОК, защото съм ниска и с кестенява коса и се сливам с тълпата, но е много странно."

* "Някой поиска да ме снима и аз отказах. Ядоса ми се, но аз не съм Мики Маус."

* Често твърдят за нея, че е твърде зряла за възрастта си. По този повод: "Всъщност съм 85-годишно мъниче."

* "Не съм човек, който жертва всичко в името на киното. Моят живот винаги ще бъде по-важен."

Речник на модерната певица

2011-05-20T17:44:00.005+03:00

или

24 фрази, които всяка уважаваща себе си поп-фолк звезда ще вмъкне "дискретно" в интервю

Когато на човек му е мързеливо и не му се мисли много-много, най-доброто занимание е да изгледа някое интервю с "поп-фолк артист изпълнител". Това е медийната форма на леката романтична комедия с клиширан хепи енд. Те винаги ще излязат с прясно сготвена прическа, обилен грим, модно пищящи дрехи и обувки, способни да ти докарат акрофобия (= страх от височини).

В онези мързеливи моменти аз обичам да гледам техните интервюта. Почти винаги ме развеселяват. Лошото е, че започнаха да ми доскучават. Също както и леките романтични комедии с клиширан хепи енд. Въпреки че не казват нищо ново обаче, те не спират да запълват телевизионния ефир.

Тематично, в навечерието на 24 май се оказва, че май езикът на поп-фолк изпълнителите не е чак толкова богат... да ги прощават Кирил и Методий.

След 50 изгледани записи на интервюта, излъчени в национален ефир, ето какво съвсем убедително ми се наби в главата:

Аз, Аз, Аз

1) Аз съм такава, каквато ме виждат в момента.
Това съм самата аз.
Това съм си аз.
Аз не съм се променила.

Ти, ти, ти... дали си?

2) Аз съм моногамен човек.
3) За мен семейството е най-важната ценност.

Тя, тя, тя... любовтаааа

4) Много е важно един човек да дава любов, за да получава.
5) Всичко, което правя, го правя с любов.

То, то, то... детето!

6) Детето ми е изключително талантливо.
7) Държа да научи перфектно поне един език.

Те, те, те... феновете де

8) Моите фенове ми показват колко много ме обичат.
9) Обичам да провокирам феновете си.
Старая се да изненадвам феновете.

А ти прочете ли Паулу Коелю?

10) Хората трябва да вярват в мечтите си.
11) Всеки човек, който срещам в моя живот, аз го приемам като учител.

Скандал?! Никога!

12) Не бих казала, че съм скандална личност...
Не се дължи на скандала, колкото на песните, които съм правила.

Айде на песнитеееее

13) Нормално е да има конкуренция - всички във фирмата се борим да вземем хубавите песни.

Кръчмите... опа, грешка, клубовете... се пълнят, защото?
14) Нашите песни са от живота. Харесват се, защото казваме всичко в прав текст.

Това не е всичко, деца

15) "Една певица трябва да показва не само визия, но и данни... като гласови данни."
На първо място е талантът, не визията.

Но!

16) За пластичната хирургия съм.
Абсолютно нормално за всяка жена.

Все пак, да се върнем на таланата...

17) Всеки ден благодаря на Бог за таланта си.

И понеже сме вярващи, сме толерантни

18) Обичам всякакъв стил музика.

Но всяка професия крие своите рискове

19) Всички си носим кръста.
Работата изисква жертви.

Печелившата формула?

20) Аз съм перфекционист.

Равносметката?

21) Имам много малко истински приятелки.

Звезди?! Къде?

22) Честно казано не се чувствам звезда.
Известни хора. Звезди е прекалено силно казано.

Втори опит за печеливша формула

23) Аз съм изключително позитивен човек.

Трети опит за печеливша формула.

24) Когато човек има какво да покаже, аз не виждам защо да не го направи.

След като изгледах всички разговори, се замислих... а аз какво бих отговорила, ако ми задават всеки ден едни и същи безумно несъдържателни въпроси? Хм... дали проблемът не е в медиите, които си играят на сигурно с леките романтични комедии с вече обидно клиширан сюжет?

Over The Rainbow... или колко над дъгата стига историята

2011-05-08T12:30:00.008+03:00

През 1939 година Джуди Гарланд пее "Някъде над дъгата..." във филма "Магьосникът от Оз". По музика на Harold Arlen и с текст на E. Y. Harburg, песента печели Оскар.

И просто така се ражда един от музикалните символи на 20 век.

Песента заема 1-во място в класацията "Песните на века", изготвена от Американската Асоциация на Звукозаписната Индустрия.

Американският Филмов Институт също я поставя на 1-во място в класацията за филмова музика "100 години... 100 песни".

По време на Втората световна война Over The Rainbow е обявена за символ на САЩ от американските войници в Европа.

"Някъде над дъгата небето е синьо, а желанията, за които се осмеляваш да мечтаеш, наистина се сбъдват". След Джуди Гарланд, това изпяват и:

* Една от най-добрите версии за мен, на прекрасната Eva Cassidy. Нейният аранжимент печели симпатиите на BBC и е избрана за една от песните на века.

* И понеже вали, и понеже е неделя - ето я и Aretha Franklin.

* Много нежно изпълнение на Jewel

* И понеже вали, и понеже е неделя, и понеже го обичам... Eric Clapton

* Kylie Minogue прави своя кавър по време на лечението си от рак на гърдата. Признавам си обаче, че ми е най-малко любимото изпълнение.

* Разбира се, ето го и един от най-успешните кавъри, който в момента звучи навсякъде. Israel Kamakawiwo 'ole, един от най-популярните и обичани хавайски музиканти, прави своя интерпретация, която звучи във филмите Meet Joe Black, Finding Forrester и 50 First Dates

А някои предпочитат да го изсвирят.

* Steve Vai

* Joe Satriani

* Jeff Beck

Frank Silva... човекът-роля

2011-04-15T17:30:00.018+03:00

Преди 21 години Дейвид Линч прави най-големия подарък на всички киномани.

Ако сте гледали сериала Twin Peaks, няма начин да не си спомняте поне една сцена. Заедно с цялата абсурдно психарска атмосфера. Та сцената, която сте запомнили силно, вероятно е леко кошмарна. Това е моята:

И сега я изгледах на около 20 крачки от монитора.

Предполагам, че някой ден ще е признак на зрялост да определя Боб като филмов образ. Засега все още е реално най-страшния "човек", който съм виждала. На крачка от този признак за зрялост, реших да погледна зад г-н Боб. Това е Франк Силва.

Този човек няма Оскар. Най-вероятно няма нито един фен сайт. Дори няма снимка на профила във филмовата енциклопедия imdb.com. Всъщност този човек вече не е жив и малко се знае за неговия живот. Но Франк Силва изигра толкова брилянтно една роля, че пресъздаде най-смразяващия образ на убиец/ чудовище/ психопат, който някога се е показвал на екран. Очевидно е притежавал талант, след като хора споделят, че е бил много мил човек.

Франк Силва се ражда на 31 октомври 1949 в Сакраменто, Калифорния. Появява се в нощта на Хелоуин, заедно с Майк Андерсън... психарското джудже от "другия свят" в Туин Пийкс. Поредната случайност на снимачната площадка, която изненадва Дейвид Линч.

(карикатурата е на Zack Wallenfang, публикувана в неговия блог)

Франк завършва държавен университет в Сан Франциско. Работи като сценограф за някои от филмите на Линч - "Синьо кадифе", "Диво сърце". Силва е нает и за сериала "Туин Пийкс". Докато се занимава с декорите в стаята на Лора Палмър за пилотния епизод (инфо за негледалите - основният въпрос в сериала е "Кой уби Лора Палмър?"), някаква жена подвиква: "Франк, внимавай да не се заклещиш в стаята". През това време той тъкмо мести гардероб. Въпреки че Дейвид Линч дори не гледа в тази посока, той чува забележката и за момент си представя как Франк Силва е заклещен в стаята.

Като знаем колко богато въображение има режисьорът, трудно ще отгатнем каква точно е била картината в ума му. Явно обаче е била впечатляваща, защото Линч отива при Силва и му казва, че ще играе в "Туин Пийкс". Той отвръща само "Добре". Дейвид Линч му казва да отиде до леглото на Лора, да клекне и да погледне към камерата. Без все още да знаят защо, заснемат този кадър.

Снимките на пилотния епизод започват. Лора е открита мъртва, майка й стои в хола със затворени очи. Внезапно си припомня нещо и се стряска ужасена. Сцената е приключена, а Линч доволно казва "Чудесно!" Но получава отговор: "Не, не е. В огледалото се вижда човек." На въпроса на Линч кой е там му отговарят "Франк Силва". В този момент в главата на Дейвид Линч се ражда Боб, изигран от Силва.

През 1993 година Франк Силва присъства на ежегодния Туин Пийкс фестивал. Тогава с него се среща John Thorne, който в продължение на 13 години е редактор на ТП фен списанието Wrapped in Plastic. В своя блог Джон споделя впечатленията си от Франк: "Силва беше внимателен, дружелюбен, спокоен. Изглеждаше много земен, даже малко объркан от цялото внимание, което му се оказваше на фестивала."

Франк Силва умира през 1995 година, на 45 години. По думите на Дейвид Линч причината е СПИН.

За своите 45 години, на екрана той изиграва само ролята на убиеца Боб - в сериала "Туин Пийкс" и в игралния филм "Туин Пийкс: Огън, следвай ме". Ако се разровите за коментари, ще ви стане ясно, че се е справил добре. Може би повече от едно поколение са израснали с лицето на Франк Силва в кошмарите си. Появявал се е и в моите.

Днес човекът-роля остава с един сериал, игрален филм и... роля в клип. Поздрав с песента Only на Anthrax.

Blue Valentine... усещане за филм

2011-03-26T18:56:00.014+02:00

Вдъхновен от едноименната песен на Том Уейтс, Blue Valentine е също толкова некомерсиален.

Blue Valentine. И той, като музиката на Том Уейтс, не е за всеки ден. Може би дори зависи в какъв период от живота си ще го гледаме. (Всъщност това не се ли отнася за всяка форма на изкуство?) Не знам, може и да ви се стори скучен, муден, мрачен, незапомнящ се. Аз обаче за първи път мога да кажа, че изживях филм. От началото до самия край. И настръхнах от това колко силна може да бъде актьорската игра.

Става въпрос за "преди" и "след" в една връзка. Историята е съвсем проста. И като всяко просто нещо се оказва трудно за реализиране.

На теория всичко започва през 2008, когато Derek Cianfrance печели организирания от Крайслер конкурс за сценарий (и се сдобива с 1 милион долара). На практика обаче Дерек работи по историята на Blue Valentine от 12 години. През това време преработва сценария 67 пъти. Забавното е, че в крайна сметка щом започват снимките Дерек се отказва от голяма част от написаното.

2008 филмът започва да се снима. В главната роля е Мишел Уилямс. Същото русо момиче, което може би забелязваме за първи път в сериала "Кръгът на Доусън". И същата млада жена, която се запознава с Хийт Леджър на снимките на "Планината Броукбек" (2005). Двамата изживяват своята любовна история, раждат си дъщеря и през 2007 се разделят. Няколко месеца по-късно (януари 2008) Хийт Леджър умира внезапно след предозиране на предписано лекарство.

Derek Cianfrance настоява Мишел Уилямс да играе в дългоочаквания му филм. Затова решава да почака още малко и спират снимките, докато тя се съвземе след загубата.

Blue Valentine излиза през 2010.

Филмът е истинско удоволствие за воайорите. Без никакви ефекти, често с усещането, че е заснет само с една камера, че е документално кино за една съвсем обикновена връзка. Всъщност да, може да се каже, че това е един толкова обикновен филм. Но ти усещаш как стоиш невидим в същата стая и наблюдаваш какво се случва между главните герои - Синди и Дийн.

Обаче Blue Valentine получава номинации за Оскар и Златен глобус. И това, което го прави необикновен, са Синди, Дийн и подходът на режисьора.

Това е типичният филм, в който зрителят усеща химията между главните герои. Мишел Уилямс и Раян Гослинг изживяват цялата история. И до известна степен това е буквално - благодарение на режисьора и сценарист Дерек. В началото на снимките той им съобщава да забравят репликите, които са чели, и да импровизират. Често се случва Дерек да разговаря насаме първо с единия, след това и с другия, за да им поставя тайни задачи и по този начин да създаде правдоподобно напрежение в сцените.

През първите 3 седмици заснемат сцените, които показват щастливото и цветно начало на връзката между Синди и Дийн. За да продължат нататък, прекъсват снимачния процес за месец.

През това време наемат къщата, в която Синди и Дийн ще снимат продължението на връзката си в наши дни. И, без нито една включена камера, настаняват там Мишел Уилямс и Раян Гослинг да живеят сами през следващите 4 седмици. Тяхната задача е да бъдат непрекъснато заедно, като семейството, което трябва да изиграят. Всеки ден пазаруват, готвят, правят си снимки, записват домашни филми, отбелязват празници... накратко, създават спомени. Другата им задача - всеки ден си организират по един скандал.

В наши дни Раян Гослинг е поостарял, леко пооплешивял и задължително с цигара - копие на режисьора Дерек.

Да се върнем на Мишел Уилямс. Общо взето, историята й с Хийт Леджър се доближава с историята в Blue Valentine. Голямото "преди" рухва и стига до мрачно "сега". В едно свое интервю Мишел казва, че реакциите й във филма са били искрени и силни, защото в Раян е виждала "много близък и любим човек". Можем само да гадаем дали става въпрос за Хийт Леджър.

За нас, зрителите, остава да гледаме в очакване да разберем има ли връщане назад, когато някои граници се прекрачат. И да се замислим къде остават всички прекрасни спомени от началото.

Tom Waits, Blue Valentine и една любовна равносметка

2011-03-25T23:03:00.008+02:00

Това е Огромна песен. От Огромния Том Уейтс.

Песен, която се слуша само при определено настроение, в определена обстановка и определен час. Песен, която е само и единствено специална.

Blue Valentine и една любовна равносметка.

Подгрявам ви за филма, вдъхновен от песента. Нямам търпение да ви разкажа и за него. Скоро.

Тъжно любовно писмо

Тя ми изпраща тъжни любовни писма
Чак от Филаделфия,
За да отбелязва годишнината
На моето минало.
Сякаш съм свободен от ареста си.
Скъпа, накара ме да хвърля око
На огледалото си за обратно виждане.

Винаги бягам.
Затова си смених името.
Не вярвах, че някога
ще ме откриеш тук.

За да ми изпратиш тъжни любовни писма.
Като почти забравени мечти,
Като камъче във моята обувка,
Докато вървя по тези улици.
И призракът на твоя спомен,
Скъпа, е бодилът във целувката,
Тръбачът, който може да прекърши розите,
Татуираните излъгани обещания,
Които крия във ръкава си.
И те виждам всеки път,
Щом се обърна.

Тя ми изпраща тъжни любовни писма.
Въпреки че опитах да остана свободен.
Те настояват, че любовта ни
Заслужава възхвала.
Защо пазя цялата тази лудост
Във нощното си шкафче?
Там, да витае над мен.

Скъпа, знам, ще бъда по-добър,
Ако се разхождам наоколо
С това сляпо и разбито сърце,
Което спи сега под моя ревер.

Вече са ми безинтересни тези
Тъжни любовни писма.
Напомнят ми за моя най-голям грях.
Никога няма да отмия вината
Или да се отърва от кръвта по ръцете си.
Нужно ми е много уиски,
За да прогоня кошмарите.

И ще изтръгвам
Кървящото си сърце всяка нощ.
И ще умирам още малко
На всеки празник на Любовта.

Помниш ли?
Обещах, че ще ти пиша
Тези тъжни любовни писма.

(мой превод)

Изкуството да изиграеш злодей

2011-03-21T00:37:00.010+02:00

В своите интервюта артистите обичат да казват колко по-интересно е да пресъздадеш негативен образ. Т.е. да бъдеш Гаднярът във филма. И определено някои се справят отлично. Три любимци на първо замисляне - Том Уейтс като Дявола или Г-н Ник в "Сделките на доктор Парнасъс", Гари Олдмън в "Леон" и Джеръми Айрънс в "Умирай трудно 3".

Но понеже все още сме в женския месец, нека обърнем повече внимание на актрисите, решили да минат "от тъмната страна". Всъщност те не са чак толкова много, а наистина интригуващите и изненадващи превъплъщения... още по-малко. Естествено кой не се сеща за Глен Клоуз, която свари зайчето на Майкъл Дъглас, докато го тормозеше с "Фатално привличане"? Или полудялата бавачка Ребека Де Морни в "Ръката, която люлее люлката"? Да не забравяме отново Ребека Де Морни плюс Антонио Бандерас в "Не говори с непознати". От тази жена ме побиват тръпки, въпреки че ми е слабост.

Все пак, най-субективно, клоня към 3 други роли. За начало, да се върнем на Майкъл Дъглас.

1) "Първичен инстинкт". 1992. Класика в трилърите с женско участие. И тук Майкъл Дъглас се е забъркал с привличане. Дали е фатално... не казвам.

Шарън Стоун се превъплъщава в Катрин Тремел - писателка със сериозни интереси в три области: психологията, секса и убийството. За разлика от истеричната игра на Глен Клоуз, това увлечение на Майкъл Дъглас е уникално пленяващо. Катрин е хладнокръвна, съблазнителна и абсолютно харизматична. Според критиците Шарън Стоун пресъздава една комбинация от класическата фатална жена и представител на онова племе убийци-психопати, сред които е и Антъни Хопкинс като Ханибъл Лектър.

Получава номинация за Златен глобус и печели Филмовата награда на МТВ.

Любопитно: Сигурна съм, че първото, за което се сещате от филма, е прословутата сцена, в която Катрин Тремел кръстосва краката си, докато е на разпит. Без бельо. Някой някъде е обявил статистика, според която тази сцена е с най-много спирания на пауза във филмовата история. Този момент спада към специфичния жанр - "ако мигнеш, ще пропуснеш" :)

Реплика на Катрин: "Killing isn't like smoking. You can stop." или "Убийството не е като пушенето. Можеш да спреш."

Когато Шарън Стоун получила сценария, се замислила защо никоя актриса не се бие за ролята. Отговорът бил очевиден - еротичният привкус на филма плашел много от жените с някаква вече изградена репутация. Шарън нямала този проблем и бързо си дала сметка, че няма какво да губи. Единственият й коментар за бъдещите голи сцени бил "Е и?"

След тези думи ми е трудно да повярвам, че до този филм Шарън Стоун не е имала високо самочувствие за себе си. Когато излязъл "Първичен инстинкт", тя била на 34 години, гледала го за първи път с приятел и почти веднага възкликнала:
- Виж колко страхотно са ме направили да изглеждам. Невероятно е.
- Така си изглеждаш.
- Не, не. Наистина. Виж какво са направили.
- Няма ли да млъкнеш вече? Опитвам се да гледам филма. Така изглеждаш.

Който повярва, че Шарън Стоун се е мислела за грозна, да вдигне ръка.

2) "Четецът". 2008. Уникален филм по романа на Бернхард Шлинк. А Кейт Уинслет е още по-уникална. Забравете за "Титаник" и "Ваканцията", защото тя ще излезе от рамките на черно-белите образи. В ролята на Хана Шмитц, Уинслет пресъздава един от най-противоречивите женски филмови образи. Докато се опитва да преживее една красива любовна история в своите 30 и няколко години, тя се бори с три пречки. Първо - нейният любовник е само на 15, не може да чете и е пряко отговорна за смъртта на куп невинни евреи.

Кейт Уинслет е преди всичко поглед в този филм. Наистина уникална игра. И благодатен сюжет, който представя една нестандартна за холивудските стандарти злодейка. (още малко за филм - цък)

Не случайно печели Оскар, BAFTA (Филмовата награда на британската академия), Златен глобус.

Любопитно: За малко ролята да отиде при Никол Кидман.

Реплика на Хана: "It doesn't matter what I feel. It doesn't matter what I think. The dead are still dead." или "Няма значение какво чувствам. Няма значение какво мисля. Мъртвите са си мъртви."

Кейт Уинслет се среща с бъдещия си образ на 28 години, докато е бременна. Тогава прочита романа и остава зашеметена. Веднага й хрумва, че тази история трябва да бъде филмирана. Никога не е мислила, че тя ще изиграе Хана Шмитц, защото все още е чувствала твърде голяма възрастовата пропаст между тях. Години по-късно, приема с любопитство.

На въпроса дали е простила по някакъв начин на героинята си Хана, Кейт отговаря категорично - не. "Моята работа като актриса е да разбера образа и в крайна сметка да го обикна. И аз обичах Хана, защото я разбрах. Дали й симпатизирах? Да. Но това не значи, че симпатизирах на пазачите на СС. Това е, което харесвам във филма. Не е история за прошка, за помиряване. Това е история за съжалението - за това, че не избираш в кого да се влюбиш."

3) "Опасна невинност". 2005. Със сигурност по-малко популярен филм, но със забележително силно участие на младата Елън Пейдж. Героинята й Хейли Старс е 14-годишно момиче, което се запознава в Интернет с 32-годишен фотограф. В крайна сметка двамата се срещат и границите между Героя и Злодея се размиват в неговия апартамент.

Филмът е заснет само за 18 дни, през които Елън Пейдж демонстрира запомнящо се присъствие в тази си роля (опитвам се да ви спечеля за каузата с факта, че гледах филма преди две години и още не съм го забравила).

Любопитно: Продуцентът Дейвид Хигинс прочита репортаж за японска ученичка, която нападала мъже, търсещи малолетни в интернет. Така дошла и идеята за филма.

Реплика на Хейли: "I am every little girl you ever watched, touched, hurt, screwed, killed" или "Аз съм всяко малко момиче, което някога си наблюдавал, докосвал, наранявал, чукал, убивал".

(Филмът не е препоръчителен за малолетни... и чувствителни мъже.)

Тогава на 17 години, Елън много харесва ролята си. "Не бих казала, че тя е зла или болна. Смятам, че е изключително темпераментна, интелигентна млада жена. Всъщност я намирам вдъхновяваща... донякъде. Мисля, че вижда нещо сбъркано в обществото. Вбесява се, че хората го игнорират и прави нещо по въпроса."

Всеотдайната блогърка Елън Стаг... с малка червена точка

2011-03-11T22:22:00.007+02:00

Какво ви трябва, за да направите популярен блог? Две неща - фотоапарат и модели, които с готовност често ще си събличат дрехите пред обектива ви.

Поне при Елън Стаг формулата действа.

По мое задочно мнение, това е един много щур и разкрепостен човек. Все още ми е трудно да реша дали го харесвам като "творец".

Но пък е добре да започнем от тази снимка. Елън я качва в блога си ("Улица Стаг") с пояснението: "Толкова се забавлявах снощи. Вашето момиче беше уважено от инициативата на Джони Уокър "35 под 35". Това значи, че съм една от 35-те млади хора, които Джони Уокър смята за иновативни и мотивиращи."

Нашето наградено момиче е родено в Кънектикът на 31 януари 1978 и като една типична Водолейка се забавлява да шокира. Най-добрите й приятелки са актриси в порнографски филми. Нейната типична петък вечер е парти със 7-8 голи жени, което задължително се снима и качва по-късно в блога. Нейните "срещи с випуска" са под формата на следните обаждания: "Ей, Елън, искаш ли да намина този следобед и да ме снимаш гол/а за блога?"

Защо всички се лепят без дрехи върху обектива й, като мухи на мед? Най-вероятно момичето има подход. А и тя самата обича да дава пример.

Но Елън не се изживява като аматьорски воайор с фотоапарат под ръка. Напротив, тя често споменава в интервютата си, че не просто снима голи модели, а прави изкуство. Такова, каквото винаги е искала да постигне. И би трябвало да й повярваме, че знае какво върши, защото момичето е професионален фотограф със сериозен стаж. Занимавала се е с рекламна, модна, портретна фотография. Работила е за списания като Vogue, Life, Vibe. Правила е фотосесии на Моби, Скарлет Йохансон. Това е "комерсиалната страна" на професията й, с която се е издържала през последните 15 години, откакто се е преместила в Ню Йорк.

Истинската страст на Елън обаче е еротичната фотография. Навлиза по-сериозно в нея, след като се запознава с порноактрисата Джъстин Джоли. Тя се превръща в нейна муза, най-често сниман модел и... вратичка към срещи с други звезди в този бизнес за възрастни.

В един момент Елън натрупва значително количество снимки, които иска да сподели с останалите. Да ама не. Какво е снимала Елън? Кадрите й са твърде "арт" за порнографските списания и твърде порнографски за "арт" изданията. Така се появява нейният личен блог.

"Улица Стаг" стартира през месец май 2007. Идеята е много проста, ефектна и привличаща вниманието - това е дневникът на Елън. Редовно подкрепян с богат снимков материал, той си върви непрекъснато между еротиката и откровеното порно. В него често се срещат подобни случки от деня: "Обичам работата си!!! В събота дойдоха 3 жени и си съблякоха дрехите за мен. Може ли да стане по-добре?"

Очевидно може. В началото блогът има средно 10 посещения на ден. За кратко време те достигат хиляди. Днес Елън се е отказала от него и "Улица Стаг" се е преобразил в платен сайт. И нищо чудно, при положение, че "цената" на фотосесиите й се е вдигнала - вече има 19 изложби зад гърба си, издаден фото албум, филм за нея и... наградата на Джони Уокър.

В блог пространството обаче Елън ще остане със снимките си на своите приятели мъже. Именно техните откровени "портрети" са истинската провокация в общество, в което образите на голи жени се предлагат и на закуска неделя сутрин, а силният пол срамежливо се крие.

Който е любопитен, може да надникне в архивите на блога (червена точка! колкото и да съм широко скроена, ми е трудно да го определя като изкуство) и в платения сайт. Ако усетите, че започвате да се изчервявате, може да си припомните думите на Елън Стаг: "21 век и не мога да повярвам, че хората все още имат проблем с голотата" :)

Профил на една Муза

2011-03-08T00:08:00.009+02:00

Блог-съобщение: Март - месец на срещите с интересни и почти непознати Жени.

Помните ли как ни измъчваха в часовете по литература да анализираме непознати "гении"? И, срам не срам, сигурно всеки от нас ги е поставял под съмнение и е умирал от нетърпение да му се махнат от главата.

Едно време Яворов ми беше... досаден. Така де, какво толкова геаниално имаше в тези "две хубави очи"?! Е, нещата се променят, когато погледнеш зад кулисите. И по-точно, когато се срещнеш с неговата Муза.

Историята започва през есента на 1905 в София, когато 27-годишният Яворов е на гости в дома на писателя Петко Тодоров. 15-годишната Мина, сестра на Петко, тъкмо суши дългата си коса край печката. В този момент Яворов вижда за първи път нейните големи и тъмни очи, "дълбоки и кротко-замислени", които ще го преследват в следващите години.

Мария Тодорова се ражда на 13 юни 1890 в заможно чорбаджийско семейство от Елена. Тъй като майка й е изключително суеверна, настоява да впишат за рождена дата на дъщеря й 4 юли, денят на кръщенето й.

За съжаление, с този жест не успяват да спечелят безоблачно бъдеще за Мина. Тя расте болнава - "ту хремава и се оплаква от болки в кръста, ту има от време на време загадъчна температура". По-късно страда от апандисит, който преминава в перитонит.

Но тя не иска да мисли за болести. Затова и казва "Аз искам да живея, не да мъртвея". И се впуска в най-лудото приключение - тайната, забранена връзка с бедния поет с лоша слава Яворов.

- Аз не съм за нея.
- Защо?
- Аз съм беден. И съм свит, неинтересен. Как ще ме хареса!
- Но и аз съм беден! И такъв черен - като циганин.
- Но ти си Яворов!
- Жените търсят мъжа, а не поета.
- Не! - тъкмо поета!

Така разговарят една вечер през 1906 Яворов и по-младият му приятел Михаил Кремен. И двамата са очаровани от ученичката Мина. Яворов през цялото време прикрива своята страст към нея, като се опитва да убеди Михаил, че двамата биха били чудесна двойка.

В крайна сметка, Мина прави своя избор. Тя обръща гръб на предразсъдъците и дава шанс на Яворов, който за нейния богат род е единствено "нищожен поет", при това черен като циганин. Но има и нещо друго. Откровеността в поезията на Яворов е уникална за българската литература по това време. Той първи пише за унищожителната сила на страстта. И не след дълго става любимец на жените, които научават наизуст стиховете му. А семейството на Мина го обявява за непостоянен, мъж за много жени, напълно неподходящ за малката им дъщеря.

И наистина, Яворов добива популярност, радва се на внимание. Всъщност коя е Мина и как успява да поддържа магията между тях?

По думите на Яворов, още преди да навърши 16 години, тя е била "преумна за възрастта си". Може би заради непрекъснатото си боледуване, в един момент започнала да живее чрез книгите. Изчита всичко в библиотеката на еленското читалище, непрекъснато стои до късно - или с книга, или за да пише.

Когато с Яворов започват да си разменят писма, се оказва, че тя е смелата, самоуверената, която използва весел и безгрижен тон. Изписва страници, в които споделя нестандартни за времето си мисли - за щастието, образованието и финансовата независимост на жената от мъжа. Яворов споделя, че вижда в нея една преждевременна зрялост и я цени изключително много, защото с нея "може да разменя мисли и да я смята равна на себе си".

Мина мечтае за свободата си, която непрекъснато й се изплъзва. "Понякога страшно ми тежат грижите, които другите полагат за мен... Изобщо човек така се уплита в тия връзки с околните си, че се отказва да следва своята природа." Покрай "връзката" й с по-възрастния поет тя често се оплаква - "всички смятат за свой дълг да ме следят и контролират".

Мина е бунтар. Ето една забавна история: при едно от поредните й заболявания лекарят й предписва строга диета. По същото време получава бонбони от Яворов. След това му пише "При всичката строгост на диетата, лакомо се нахвърлих на бонбоните. Нищо не ми стана."

Мина обаче непрекъснато се колебае дали да се разбунтува срещу семейството си. От една страна, тя обича Яворов. Но от друга, не може да се отърси от подозренията си, че той не би могъл да й бъде верен. И решава да изпробва любовта му, като го предизвиква да не се виждат и да не си пишат 2 години. Яворов й отвръща: "Нека всеки от нас се чувства свободен. И който през тия две години спаси някакъв остатък от любовта си, нека се намери на 18 юни 1911, 8 1/2 часа вечерта... на същото място, дето приказвахме снощи."

Няколко месеца по-късно тя заминава да учи в Париж. Французите се възхищават на красотата й, но непрекъснато се чудят защо не показва никакъв интерес към мъжете и (дори още по-странното) защо нито веднъж не се спира да се погледне в някое огледало. Мина отбягва вниманието и предпочита да се затваря в стаята си с купища книги. В замяна получава похвала от професора си, който е възхитен както от добрия й френски, така й от нестандартното й мислене.

За съжаление, 20-годишната Мина умира в Париж през 1910, година преди дългоочакваната среща. Колкото и да бърза, Яворов не успява да се сбогува с нея. Следващите месеци са тежки за него. Дава воля на мъката си в двете посветени на нея произведения - "Философски дневник" и пиесата "В полите на Витоша" (обзалагам се, че всеки ще се просълзи на нея).

"Ами че погледни, моя радост, погледни работата ми от две години насам. Ако не беше ти, щеше ли да съществува тя в тоя вид, който има?"

"В даден момент две очи, два въглена се залепят на душата ти и парят или замръзват."

Тексаско задуше(в)но

2011-03-02T21:16:00.007+02:00

Нещо като алтернатива на "Тексаско клане". Или как би изглеждал филмът, ако психарят с резачката беше фен на...

Тексас.

Ужасно име за група. Също толкова трудно за google-ване, колкото друга любима банда - Live.

Texas са шотландска рок група, основана през 1986. Името идва не от любов към Америка, а от филма на Вим Вендерс "Париж, Тексас".

Още с дебютния си албум Southside (1989) излизат с хит, който добива световна популярност - I Don't Want a Lover.

Следват още 6 албума, а в момента се подготвя 8-ят поред.

Стига сухи факти.

Тексас са приятна за слушане група. Но не случайно започнах със споменаването на филм.

Днес се загледах малко повече в клиповете, които са правели през годините. Три от тях оглавиха личната ми класация за най-любими музикални видеоклипове. Те са изключително семпли, елегантни (защо не и задушевни) и в същото време ненатрапчиво еротични.

Summer Son с премиера на 16 август 1999

In Demand с премиера на 2 октомври 2000 (в главната мъжка роля е студеният английски чаровник Алън Рикман)

I'll See It Through с премиера на 8 декември 2003 (отново любимо лице в главната мъжка роля - Жан Рено :))

We will, we will FOLK you... или (р)еволюция на чалгата

2011-02-28T23:25:00.007+02:00

Помните ли времето, когато по улиците имаше сергии за аудио касети, често вече с избелели от слънцето обложки? Някъде до тях се продаваха я семки във фунийка от вестник, я топла млечна царевица. Но всичко това щеше да бъде абсолютно безсолно, ако не се извисяваха високите децибели на Нейно Величество Чалга Музиката.

Та помните ли как Сашка Васева се вайкаше, че няма да забрави своя Георги?

А сещате ли какво й се случи на Нелина, когато мама я изпрати в чейндж бюрото?
("В чейндж бюрото изпрати ме мама да си закупя долар зелен, но в чейндж бюрото долари няма, долари няма, но срещнах ерген. От мерцедеса ръка ми подаде - долари няма, ела ти със мен." В последствие, милата, я подгониха белите мерцедеси.)

Но това време нямаше да бъде същото, ако Радо Шишарката не задаваше вечния въпрос - "Ооо, тигре, тигре, имаш ли пари?"

Очевидно тогава улиците бяха опасно място, където се разхождаха и други зверове. Като... Петра, която без бой си признаваше, че е "като хищна хиена устремена".

За някой се виждаше и светлина в тунела. Така например моряците се радваха на симпатиите на Пепа, която ги подканяше любвеобилно "Що не си свалиш фланелката моряшка, аз ще ти покажа мойта..." сещате се, нали?

В цялата суматоха помните ли как Кати ни в клин, ни в ръкав пееше за волни пеперуди?

И не на последно място - беше време, когато казармата беше задължителна, а по гарите често се чуваха почитатели на Южен вятър - "И ето идва шифрограмата, и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"

Беше интересно време, в което въображението достигаше неподозирани висини.

Милко Калайджиев мечтаеше за KFC, като повтаряше по цял ден "елате, пиленца, при батко".

Петра споделяше неочаквани еротични фантазии - "Туй се казва далавера - ще те любя батко. Ще те любя във килера с бабиното сладко".

Радо Шишарката отдаде почит на... най-великото... "Най-обичам сутрин рано, още щом ми е пияно, да си хапна аз шкембе с много чесън, в бирхале".

В пристъп на интелектуалност, Цветелина си упражни математиката: "100 Мерцедеса да имам, 100 години да ги карам, 100 мъже да искат моята ръка".

Изкушен от хвърлената ръкавица, Сашо Роман й отговори: "Там на прашен път, заварих те веднъж. Ти ме помоли, а аз не отказах. А защо сега с мен не си добра? Аз бих те возил в багажника даже. Качвай се на мойта дърта и верна кола! А така! Качвай се при мен - аз съм пътна помощ!"

Привлечен от темата за колите, адашът ми по фамилия Коста Марков увековечи немското чудо на колела: "Карам си Трабанта, нямам мобифон, в панелен блок плащам телефон".

А щом сме заговорили за коли, какво е редно да споменем? Магистралите, разбира се. Чалгата е помислила и за тях. Ръцете горе за Амет: "Като Формула 1 идвам в твоето легло. Знаци не признавам да те притежавам. Магистрала, магистрала, ти си сладка - ще те мина цяла."

Но капакът на тенджерата с кипящо чалга-въображение постави Тони Стораро: "Щом зърна твоя минижуп, от страст превъртам като луд. С безкрайно дългите бедра очите ми на куб събра."

Радвате ли се, че това време отмина?

С годините чалгата замени инцидентните прически от типа "съседката така ме вчеса" с планирани "екстеншъни"; дрехите по последна селска мода преминаха в дрехи по последна световна мода; изпълнителките се видяха принудени, паралелно с изрусяването, да променят още нещо "там горе" - да наизустят наръчника "Какво трябва да казва всяка чалгаджийка в интервю".

Накратко - чалгата се гримира и прекръсти на "поп-фолк", а националните телевизии я посрещнаха като дългоочакван медиен партньор.

Знаете ли защо предпочитам старата, "мазна" чалга? Защото тя имаше индивидуалност, с която отблъскваше от раз, стоеше си по забутаните кръчми и я приемахме с насмешка.

Днес съдържанието е същото. Но маскирано в безвкусна "поезия", която става все по-любима.

В онова време обществото на "чалга-творците" беше шарено. Днес те са клонирани - еднакви текстове, еднакви лица, еднакви интервюта. И щеше да е много забавно, ако покрай тях не се появяваха още клонинги... на по 9, 12, 15, 20, 30 години.

Queen.

Но засега ще ги споменем съвсем дискретно... покрай част от песента на Вероника.

We will, we will folk you

Даже да го забранят
всички кръчми да взривят,
фолкът няма да умре,
нищо няма да го спре.
Той ни е във вените,
той ни е във гените
и не ги разбирам тия
дето слушат, а го крият.

С тази музика живея -
лягам с нея, ставам с нея.
И една ми е мечтата -
да тече и от чешмата :),
да се пие денонощно
и да се празнува мощно.

Това е новият поп-фолк, който изпълва чалгаджийките с гордост, докато говорят в национален ефир за изкуството, което правят.

При написването на този текст не пострада нито едно от двете ми уши, тъй като отказах да слушам горепосочените песни. Вместо това звучаха Smokie - цък.

Бабата на Cosmopolitan съветва

2011-02-20T18:19:00.007+02:00

Колко му е да разделим темите в Cosmo и всички останали женски списания? Съвети как да постигнем перфектен външен вид, как да декорираме дома си (с новата кредитна карта от банка {тъъът}), как да се справим на работното място, от къде да пазаруваме и, акцентът на всеки брой - как да зарадваме Мъжа.

Да ви кажа, и бабата на Cosmo не е била вчерашна и се е въртяла в този порочен кръг... кажи-речи.

Една статия от 1896 г., която хвърля нова светлина върху вечния спор "кой е силният пол" (с леки съкращения).

Службата на домакинството

Домакинята трябва да става рано, за да може да бди върху всичко и за да може да си свърши всичката работа.

Сутрешното й обличане трябва да бъде безукорно, т.е. косата й трябва да бъде вчесана, роклята й - чиста, и пантофите й - не съдрани (!).

Преди да си излезе от стаята тя си оправя леглото. Същото, разбира се, прави и в другите спални.

Трапезарията е първата част от дома, която се нарежда, измита, въобще разтребва, защото там семейството, след събуждането на всички, ще се събере, за да си вземе закуската.

Другите стаи също трябва да се разтребят. Домакинята никога, и когато има няколко слугини (!), не трябва да стои безгрижна и равнодушна към тая работа.

Лампите трябва да се приготвят винаги от сутринта още. Само в ненаредените и нередовните домакинства те се приготвят именно тогава, когато стане нужда от тях.

Най-после домакинята влиза в кухнята. Кухнята играе една важна за всеки дом роля за благоденствието на семейството.

Подир туй е настъпило вече времето да се влезе в спалните, които предварително и предвидливо са проветрени. Всички мебели, всички предмети в тях трябва да са грижливо изчистени. Всеки осем дни трябва да се прави едно по-пълно почистване - корнизите, дръжките на вратите, на мебелите и всякакви предмети трябва добре да се изпрашват. Всеки два месеца, най-малко, трябва да измиват стъклата на прозорците, огледалата, картините, пода...

Стаите за миене изискват особена грижа. Водите да се изливат всеки ден и умивалникът да се измива добре. Гребените и четките трябва добре да се очистват винаги след употреблението им. Пешкирите трябва да са добре простряни, за да съхнат добре. Много е опасно за кожата да се употребява не добре изсъхнал пешкир, защото там се образува един невидим мухъл.

Но с това още не свършват работите и длъжностите на домакинята - не сме говорили още за грижите й над децата... :)

Има още тя да се грижи за прането, пода и прочие. Тия домашни работи трябва да бъдат непременно свършени до обяд (!). Но с това не искаме да кажем, че тя ще трябва да стои без работа през останалата част от деня (боже, опази!).

От обяд до вечерта едва ще има домакинята нужното време за някои други работи като покупки, ръкоделие и прочие, с които е длъжна да се занимава най-малко два часа на ден.

Вечерта трябва да бъде посветена на Мъжа. Отпочиването му чрез интимни разговори е неизбежно нужно след труда и блъскането МУ цял ден.

Интелигентната жена трябва още да намери някой час и за четене и малко музика.

Но ще извикат може би някои помежду си "Ех, че много работа!"

За да изпълните всички тия длъжности, вие ще си опростите живота, ще отхвърлите всички безполезни подробности. Особено ще разполагате с колкото се може по-малко време за хората. Преди всичко не сте ли длъжна да бъдете майка и съпруга?

Предизвикателството за всички синоптици - Ayo.

2011-02-17T17:26:00.012+02:00

Забравете какво каза Емо Чолаков. Забравете дъжда/ снега навън. Защото лятото ще дойде след 3... 2... 1... {Play} Сега.

Не се сърдете на синоптиците. Покрай всички циклони, тайфуни и руски мразовити течения можеха ли да предвидят и Ayo. (Айо)? А тя е непредсказуема и свободолюбива. Все пак, във вените й тече циганска кръв.

На 14 септември 1980 година във Фрехен, Германия се ражда Джой Оласунмибо Огунмакин. Чътвъртото дете на татко нигериец и мама румънска циганка, Джой от малка обича музиката и ритъма. Шестгодишна свири на цигулка, след това на пиано, а години по-късно сама се научава да свири на китара.

Днес заредена със слънчево лятно настроение, Аyo. е трябвало преди това да се сборичка с трудното си минало. Казва, че именно музиката е била нейната терапия. На 15 години пише първата си песен. Посвещава я на майка си, която се пристрастява към хероина, когато тя е на 5. Година по-късно попада в затвора. След като родителите й се развеждат, Ayo. прекарва известно време в домове и приемни семейства. Щом навършва 14, властите й позволяват отново да живее с баща си.

А татко е много важна фигура в израстването на Ayo. такава, каквато я виждаме днес. Да започнем със сценичното й име - Айо... задължително с точка под или до "о"-то. Всъщност тя не е сменила истинското си име Джой (означаващо "радост"), а го е превела на йоруба - един от многото говорими езици в Нигерия.

Всеки фен на твореца Ayo. трябва да благодари на баща й, работещ като DJ, докато е студент по инженерство в Германия. Именно неговите музикални пристрастия са вдъхновили малката Джой. Пинк Флойд, Джими Клиф, Боб Марли, Стиви Уондър...

И трета червена точка в графата "татко на Ayo." - именно той забелязва певческия й талант, помага й да направи демо запис и й позволява да напусне училище на 18 години.

Събрала смелост, Ayo. напуска сигурността около татко и се мести сама в "големия град" - Хамбург. Там се сблъсква с екип, който не вярва в музиката, която тя иска да прави. Повтарят й непрекъснато да бъде "по-хард". Последният "ритник", който я запраща извън Германия (както сама казва), е нейното тогавашно гадже, за когото пее в най-големия си хит Down On My Knees (или песента по-горе, с която ви извиках лятото преди минути). Всъщност историята не е особено драматична за нас, преситените с поп фолк и риалити клюки. Т.е. няма изневяра, няма деца от чужди жени, извънземна намеса или зверски побой. Просто влюбената Джой не може да свикне да дели своя приятел, също музикант, с... него самия (оказва се, че тогава момчето било доста отдадено на себе си и своята кариера). От своя страна, Ayo. е свикнала да бъде "твърда" и никога не показва емоции.

Краят е поставен. Хваща си пътя за Лондон на 20 години, като преди това купува китара. Същата, с която ще напише и изпълни всички свои песни. Включително и Down On My Knees - песента, която ще й помогне да се раздели със себе си като дистанцирано, студено, "силно" момиче и ще я научи да показва своите емоции.

Ayo. в Лондон, но не за дълго. Циганската й кръв я завежда в Париж. Междувременно среща отново своя приятел-музикант и се оказва, че моментът е подходящ. Двамата с Патрис днес имат две деца - момче и момиче.

През 2006 Айо записва първия си албум - Joyful, в Ню Йорк. В края на 2007 прави турне в Германия и САЩ. По това време заедно със семейството си се пренасят в Ню Йорк. Юли 2008 прави второ турне - в САЩ и Канада, на което представя втория си албум - Gravity At Last, записан на Бахамите.

2009 година пристига за Ayo. с признание от УНИЦЕФ Франция, които я избират за лице на инициативата им за популяризиране правото на образование на всички деца по света.

Днес Айо се радва на умерена популярност, главно в Европа - Германия, Франция, Швейцария и Гърция. Казват, че феновете й не признават възрастови или расови ограничения. И нищо чудно публиката й да е толкова шарена, колкото е и тя самата. За себе си Айо припомня, че обединява различното - различни култури, различни раси, различни ритми. И никак не се оплаква. Напротив, това я прави темпераментен артист, който пише "соул-реге-афро-фолк" музика.

Down On My Knees

Down on my knees I'm begging you
Down on my knees I'm begging you
Down on my knees I'm begging you
Please, please don't leave me

Do you really think
She can love you more than me
Do you really, really think so?
Do you really think
She can give you more than me
Baby, I know she won't

'Cause I loved you unconditionally
I gave you even more
Than I had to give
I was willing for you to die
'Cause you were more precious to me
Than my own life

I won't believe that you really, really
Wanna leave me
Just because of her
Have you forgot about
All the things we've been through
She was not the one
Who was there for you

Don't leave me
I'm begging
I love you
I need you
I'm dying
I'm crying
I'm begging
Please, love me
I love you
I love you
I'm begging
Please, love me
I'm begging
I'm begging
Please, don't leave me
Down on my knees I'm begging you...

Нощно през деня

2011-02-03T13:37:00.006+02:00

Поезията е нещо много интересно. С малко и прости думи може да каже много. А може и да си мълчи в някакво клише. Рядко ме привличат стихове, но тези са "от моята порода".

Apassionato (със страст)

Обичам нощното небе,
защото само то е голо.
А тази дневна светлина ми пречи
да гледам голотата на вселената.
О, тази звездна голота!
Не се обличай!
Искам да те гледам.
Да разгадая твоята материя,
която толкоз властно ме привлича.
Обичай ме!
Бъди ми нощ!

Ето го Любомир Левчев. Същият, който написа:

Да те жадувам аз,
да те жадувам!
А ти все повече да се отдалечаваш.
И аз все повече да съм виновен...
Това е толкова недопустимо!
Защото все пак ти ще ме помилваш,
главата ми ще падне на гърдите ти -
отсечена от меча на въздишките.
Ще се стопят китарите,
додето остане само оня звук,
наподобяващ
звънтежа на пружинено легло...
Това е толкова недопустимо!
Защото аз не съм готов да те загубя
като ключе от пощенска кутия
и като календарче с телефони.
Не съм готов!
Не съм готов!
Затуй минавам всяка вечер
под фосфорната тайна на прозореца
и под влудяващия стон на гълъби ревниви...
Минавам аз.
Минавам сам.
Недопустим като тъга.

Ето го пак Любомир Левчев.

Роден на 29 април 1935 в Троян. Завършва "Библиотекознание" в Софийски университет "Св. Климент Охридски". Работи като литературен редактор в радио "София" и като главен редактор на в. "Литературен фронт". Бил е председател на Съюза на българските писатели.

Творчеството на Любомир Левчев е превеждано в 36 страни.

Любопитно:

Казва, че се чувства най-добре, когато се отдава на чувствата си.

Смята, че една жена може да го покори с естествената си женственост. А една дама е интересна в очите на мъжете, когато постига целите си, но запазва своята загадъчност.

Шеговито споделя, че харесва света такъв, какъвто е, както Ева е харесвала Адам. Просто защото имаме конкурс за мис Свят, но нямаме такъв за свят.

Из тези интервюта -> цък и пак цък.

La Tigre e La Neve... магически!

2011-01-31T14:13:00.013+02:00

Ще кажа само едно - смятам, че съм по-скоро човек на точните науки, на максимата "кратко и ясно" и т.н. Следователно, за да опиша един филм като "магически" при това с "!", значи нещо в него ме е докоснало, замаяло, преобърнало и попроменило. А филми с такава сила са малко.

Още преди да е започнал, "Тигърът и снегът" се очертава като абсолютно пиршество за всяка една от киноманските ни клетки, само при мисълта, че участват Роберто Бенини, Жан Рено и Том Уейтс. А който вече е гледал "Животът е прекрасен" и примигва колебливо, чудейки се дали е възможно Бенини да повтори успеха си, ще успокоя веднага - да.

В "Тигърът и снегът" всичко се завърта около съня. Този, който се повтаря и вдъхновява нашия главен герой, и онзи, който превръща главната ни героиня в съвременна "спяща красавица", омагьосана не в кула, а в болница в Багдад. Затова и филмът си тече абсурдно-логично и красиво. Като хубав сън.

Всъщност историята е много проста. Ето го Атилио (Роберто Бенини), разсеян и жизнерадостен преподавател по литература, изтипосан по бели гащи на собствената си сватба с жената, която обича безумно (така, както поетите го умеят). След като чуете как му пее Том Уейтс (обърнете му много специално внимание, защото той самият е много специален), докато булката обяснява, че бъдещият й мъж е най-прекрасното създание на земята, ви става ясно, че всичко това е сън. На кратко, това е неговата единствена мечта - да се свърже завинаги с Жената на живота си.

От своя страна, булката Виктория (Николета Бранчи) сериозно се колебае доколко й е възможно да живее с подобен ексцентрик, който се справя с прилепите, паяците и мишките не с чехъл или отрова, а с поезия ("О, прилепче прекрасно, прозорчето е в дясно", "Паяко, кръгом и от банята бегом", "Мишчице припряна, тук си нежелана"). И така се стига до този ключов диалог:

Атилио: Да останем заедно до края на живота си, а? Толкова е лесно.
Виктория: Лесно, колкото да видиш тигър в снега. Когато го видя, тогава ще бъдем заедно.

Историята се преобръща на 180 градуса с помощта на гениалния арабски поет и много добър приятел на Атилио, Фуад (Жан Рено, който изненадващо не е роден във Франция, а в Казабланка, Мароко). Именно за него Виктория пише книга. И когато Фуад взема категоричното решение да се върне у дома в Багдад, тъкмо след като е започнала войната в Ирак, тя тръгва с него.

Не след дълго Фуад се обажда на Атилио, за да му съобщи, че Виктория е в безсъзнание в болница в Багдад, без никаква надежда да оживее. Но нашият италиански поет прави и невъзможното, за да стигне до там и да се впусне в уникална борба за живота й. Защото "... ако тя умре, това дюкянче, наречено "живот", може да бъде затворено. Може да се слагат катинарите, да се загасят звездите, да се сгъне небето и да се натовари на камион. Може да се изтръгне слънцето, защото аз толкова много я обичам."

Влюбих се в "Тигърът и снегът", защото тук методите на Брус Уилис, Силвестър Сталоун, Арнолд Шварценегер и т.н. не биха довели до никакъв резултат. Насилието е просто ярка проява на липсата на въображение. А именно безграничното въображение на героя на Бенини ни кара да преосмислим целия си живот. Защото докато се заливаме от смях (повярвайте, на този филм ще се заливате от смях), Атилио ще плаши птици в изоставен автобус, ще съблазнява камили, ще кара натовските военни да побутнат мотора му... само и само да спаси своята Виктория. Почти като Ласло от "Английският пациент". Но с едни неизчерпаеми вяра в усмивката, надежда за щастлив финал и любов към живота.

Знаете ли защо "Тигърът и снегът" е магически? Помислете си за всички филми, в които режисьори, сценаристи и артисти превръщат от мухата слон. Понякога успешно, понякога не, а често и клиширано.

Досущ като "Животът е прекрасен", и тук филмът на Бенини (а той наистина е негов - Роберто Бенини е режисьор, сценарист и изпълнява главната роля) прави обратното. В "Тигърът и снегът" огромният мрачен слон се превръща в малка жизнерадостна муха. Как? Това е магията на красивото и нежно италианско кино.

Заслужава си да го видите дори и само, за да разберете дали Виктория (която в реалния живот е съпруга на Роберто Бенини) ще се натъкне на своя тигър. А и да се порадвате на един уникален спектакъл.

"Пред теб стои един безумно влюбен мъж. Полюбувай се на този спектакъл - един мъж, влюбен в теб."

(Останах ужасена от разминаването между "професионалната критика" и зрителското мнение. Докато вторите бяха ентусиазирани като мен, критиците сриват филма със земята. Все пак, личното мнение на всеки един зрител си остава най-важно.)

(почти) 1987 причини да обичате 1987 година

2011-01-25T15:48:00.017+02:00

1) Анимационната щуротия "Семейство Симпсън" се появява за първи път на екран с 30-секундни откъси в шоуто на Трейси Улман.

2) Патрик Суейзи и Дженифър Грей танцуват мръсните си танци пред камера.

3) В същото време Глен Клоуз показва на Майкъл Дъглас, че с фаталното привличане шега не бива.

4) А Мел Гибсън и Дани Глоувър се опитват да стоплят Студената война със смъртоносните си оръжия.

5) За първи път в телевизионен ефир се появява реклама за презервативи. 15-секундното клипче на Trojan се излъчило по Fox в неделя със слогана "помага за намаляване на риска".

6) Рекламите за презервативи закъсняват, защото междувременно се ражда 5-милиардният жител на планетата - момче от Загреб.

7) Изкуството изисква жертви, затова Брус Уилис започва подготовката си за "Умирай трудно" ('88) година по-рано като се жени за Деми Мур в Лас Вегас.

8) Съвпадение или не, по същото време антидепресантът Прозак дебютира в САЩ.

9) В прилив на (антидепресивна) продуктивност Томас Нол постави началото на Photoshop.

10) Стефка Костадинова постави световен рекорд с подскок от 209 см.

11) Завладяна от еуфорията ни, Глория Естефан не спря да пророкува, че ритъмът ще завладее всички ни.

12) И понеже беше годината на любовта, Майкъл Джексън не се пречупи нито веднъж и не спря да ни обича.

13) Осъществи се мащабно издирване на чудовището от Лох Нес на стойност 1.6 милиона долара. Като истинска дама, Неси демонстрира, че не се вълнува от пари и не се показа :)

14) През 1987 нюйоркската стокова борса затвори поради техническа гаф - нахлу катеричка(комунист), която дръпна телефонните кабели.

The Black Swan или филмът, който преследва тъмната страна

2011-01-19T23:08:00.016+02:00

Това не е филм за балет. Въпреки че балетът е в главната роля.

Във филма на Дарън Аронофски нюйоркска трупа подготвя "Лебедово езеро". В балета (по музика на Чайковски и изграден върху немска легенда) принцеса Одета е омагьосана да се превръща в лебед през деня и да живее в езеро, появило се от сълзите на родителите й. Магията може да бъде разрушена, само ако млад мъж й се врече във вечна любов и вярност.

Една вечер принцът случайно я вижда (в човешки облик) да танцува край езерото, влюбва се в нея, а тя му разказва историята си. Той й обещава да бъде с нея завинаги и я кани на бал в двореца, където да я обяви за своя избраница.

Злият магьосник обаче решава да подложи на изпитание клетвата за вярност на принца и преобразява дъщеря си Одилия като Одета. Така принцът се врича пред злата двойничка (черният лебед) и по този начин обрича Одета да остане под заклинанието.

В крайна сметка, измамата излиза наяве. Принцът заявява пред Одета, че не може да живее без нея и двамата се хвърлят в езерото. Тяхната саможертва унищожава злия магьосник, а с изгрева на слънцето двамата влюбени заживяват заедно в отвъдното.

"Лебедово езеро" е история за силата на любовта, за верността и изпитанието й. Но, както казах, това не е филм за балет.

Двете роли, на Одета и Одилия, се изпълняват от една и съща танцьорка - солистката на представлението. Честта е огромна, както и напрежението. Тази роля е призната за една от най-трудните, защото изисква преобразяването в два напълно противоположни и еднакво силни образа, както и изпълнението на изморителен "танц-шедьовър".

"Черният лебед" е мрачният двойник на красивия балет "Лебедово езеро".

Режисьорът на "Реквием за една мечта" отново си играе налудничаво с човешките емоции и онези скрити на много дълбоко и мрачно място мисли.

"Черният лебед" не е филм за балет.

"Черният лебед" е филм за една много силна мечта - да достигнеш съвършенството.

Героинята на изящната Натали Портман, Нина, е напълно отдадена на балета. Тя няма приятели, рядко се смее, излиза, само за да отиде до залата, не се поддава на никакви изкушения (дори парче торта веднъж в годината...), никога не се е влюбвала и живее с мама. Класическото добро момиче.

Един ден обаче на пачката й кацва огромният шанс най-после да излезе от масовката. Нещо повече - да се превърне в звездата на сезона и да изиграе онази трудна и стресираща роля Одета-Одилия. Според ръководителя на трупата (Винсен Касел, дами и господа!) Нина ще бъде перфектният бял лебед. Но как ще се справи с черния?

Започват непрекъснати упреци и предизвикателства. Напрежението става все по-голямо и по-голямо. Нина е длъжна да открие тъмната страна в себе си. Въпросът е колко далеч е готова да стигне по пътя към собственото си съвършенство?

Всъщност "Черният лебед" е един грозен филм. Но поднесен изящно под режисурата на Дарън Аронофски и гарниран с музиката на Чайковски.

"Черният лебед" е налудничава история с въздействаща игра и убийствен грим.

"Черният лебед" не е за зрители под 18 години.

Любопитно:

От написването на сценария на филма до реализирането му са минали почти десет години.

Натали Портман танцува почти навсякъде във филма. Тя е тренирала балет от 4 до 13-годишна възраст. А за "Черният лебед" се е подготвяла в продължение на година. Междувременно е свалила 10 килограма, а по време на снимките е претърпяла контузия и се е възстановявала 6 седмици. Всъщност във филма е включена сцена, в която кинезитерапевтът й реално я масажира като част от лечението й.

Саундтракът към филма (дело на Clint Mansell) е вариация на "Лебедово езеро" на Чайковски - изсвирен наопаки.

Историята зад песните

2011-01-11T21:35:00.008+02:00

Преди два или три дена ме попитаха за какво се пее във Vacant на Dream Theater. И по спомени започнах да обяснявам, че е една такава тъжна песен, в която нашият лирически герой се страхува, че ще изгуби любовта на живота си. Оказа се, че съм била права. Почти.

Всъщност песента е написана от вокалиста на Dream Theater Джеймс ЛаБри (James LaBrie) и е изключително лична.

"Три дни преди 7-я рожден ден на дъщеря ми тя получи пристъп и изпадна в кома за 3 часа и половина. Докторите казаха на жена ми и мен, че може да е получила удар. Докато я подготвяха за скенер, дойде в съзнание. Беше чудо. Лекарите така и не ни обясниха какво всъщност е станало. Честно казано, мисля, че и те бяха объркани като нас. Нищо друго преди или след това не ме е карало да се чувствам толкова обезумял и безпомощен."

Добрата новина е, че от тогава хлапето е напълно здраво и не спира да пее.

Hey you, Hey you
I'm right here
Conscience fading
Can't get through

Oh Lord
Helpless
Confused
Head swayed
Eyes glazed
And mine teared

She's losing control
What can I do
Her vacant eyes
Black holes
Am I losing you

Разбира се, нямаше как да не ми мине през ума още една красива песен. За съжаление, следствие на трагичен инцидент.

На 20 март 1991 година чистачката на апартамент под наем в Ню Йорк тъкмо почиства поредния прозорец и го оставя отворен, за да проветри стаята. В този момент 4-годишният Конър Клептън притичва край него и залитайки пада от 53-я етаж.

По-рано Конър Клептън е дошъл за малко в Ню Йорк заедно с майка си - италианската актриса Лори Дел Санто. Скоро е трябвало да се връщат обратно вкъщи, в Италия. По това време в Ню Йорк е и татко, Ерик Клептън, който иначе си живее в Съри, Англия.

В следващите девет месеца Ерик Клептън избягва всякакви изяви. След завръщането си на сцената с него се появява една по-нежна и въздействаща музика. С "Tears in Heaven" ("Сълзи в Рая") дава воля на тъгата си и символично се сбогува със сина си. Въпреки че песента е създадена през 1991 за филма Rush, тя винаги е била посветена на Конър Клептън.

По абсурдно стечение на обстоятелствата, Ерик Клептън получава писмо от сина си часове след погребението му. Преди 4 години в американско ТВ шоу Лори Дел Санто споделя за първи път:

"Малкият беше научил да пише няколко думи и ми каза: "Мамо, искам да напиша писмо на татко, какво да му напиша?" Казах му: "Добре, напиши му "обичам те". Написа го и му го изпратихме по пощата. След като Конър умря, с Ерик пристигнахме в Лондон за погребението. Бях там, когато Ерик получи пощата си след погребението, отвори и видя писмото на Конър. Не мога да забравя този момент."

Would you know my name
If I saw you in heaven
Will it be the same
If I saw you in heaven
I must be strong, and carry on
Cause I know I don't belong
Here in heaven

Would you hold my hand
If I saw you in heaven
Would you help me stand
If I saw you in heaven
I'll find my way, through night and day
Cause I know I just can't stay
Here in heaven

Time can bring you down
Time can bend your knee
Time can break your heart
Have you begging please
Begging please

Beyond the door
There's peace I'm sure.
And I know there'll be no more...
Tears in heaven

Would you know my name
If I saw you in heaven
Would it be the same
If I saw you in heaven
I must be strong, and carry on
Cause I know I don't belong
Here in heaven

Cause I know I don't belong
Here in heaven

Има малки квартални магазинчета (Мол ъф София, Варна, Стара Загора и т.н.), има и молове

2011-01-04T19:32:00.014+02:00

Истината е, че последните дни на 2010 не преминаха край морето, а в два от варненските молове. Не, че романтиката е изчезнала... просто северните ледени ветрове я замразиха до пролетта. А в моловете има магазини, има кино, има хапване, има пийване, има(-ше) дядо Коледа, и най-вече - има топло :)

Но да навлезем в 2011 малко по-мащабно с 4 примера за истински търговски център или shopping mall.

1) South China Mall е разположен в Донгуан, Китай. Открит е през 2005 година на площ от 2,13 млн. кв. м. В духа на азиатската любознателност и туризма с висящите на врата фотоапарати, тук са пресъздадени 7 пейзажа - слънчевият бряг на Южна Калифорния и Сан Диего, магическият Амстердам, романтичният Париж, страстната Венеция, красивите Кариби и приключенската тропическа дъждовна гора. Тези гледки са акцент в отделните зони:

зона A - върху площ от 60 000 кв. м. е проектиран универсален магазин за луксозни и модни стоки. Тук са събрани прочути с качеството си продукти от цял свят - френски парфюми и дрехи, италиански кожени изделия, швейцарски часовници...

зони B и C - това е мястото на мащабните по китайски игри. Нищо чудно, че са се разпростряли на 200 000 кв. м. Мълвата гласи, че игрите са придружени от големи моторизирани средства, срещат се пирати и илюзорен воден параван. Идеята на тези зони е да съчетаят разходка из световни забележителности, развлечение, забавление и култура.

зона D - още едно място за развлечение, побрало най-големият център за забавление на закрито в Китай - "Невероятен свят", както и немският супермаркет за строителни материали OBI (където се намирало всичко - от отвертката до цялостно интериорно решение). Всичко това на някакви си 50 000 кв. м.

зона Е - Шангри-Ла-то (т.е. изгубеният земен рай) в големия град. Хората си имат вятърна мелница, дървени обувки, лалета, картини на Ван Гог (познахте ли Холандия?)... Мотото на зона Е е - "щастие и наслада навсякъде". На практика, това е мястото за глезотийки - фризура, масаж, терапия с вода, СПА, дискотека, фитнес... Площ - 70 000 кв. м.

зона F - на 120 000 кв. м. е разположено езеро и... манджа от цял свят. Яде ти се бразилско барбекю? Имаш го. Заедно с традиционно похапване от всички части на Китай, френски деликатеси, японски храни и кой знае още какво.

зона G - 60 000 кв. м., запазени за хотели.

Да се върнем на идеята за "шопинг мол" - тук има над 1500 магазина. Амин!

(не можах да се сдържа - докато в нашите молове всичко е "направено в Китай", вижте как само го правят в Китай :))

2) SM Mall of Asia е открит през 2006 в гр. Пасай, Филипини върху 1,26 млн. кв. м. Заема трето място по големина в света. Разположен е в 4 сгради, затова клиентите са улеснени с "молски транспорт" - трамвайче с 20 места. Тук са се появили първите за Филипните басейн с олимпийски размери и IMAX кино. Има си планетариум, както и ледена пързалка с олимпийски размери.

Казват, че два дена са минимума време да го разгледаш. Но дори и да успееш, никак не е сигурно, че и портфейлът ти ще смогне.

3) Cehavir Istanbul, отворил врати 2005 в Истанбул, Турция. С площ от над 1 милион кв. м. се нарежда на 6-то място по големина в света и 1-во в Европа. Накратко: има си 6 етажа с 343 магазина, 34 заведения за бързо хранене, 14 ресторанта, голяма сцена за представления, концери и други събития, 12 кина (включително и детско кино), боулинг зала, влакче на ужасите... Интересно е, че върху стъкления покрив с площ 2500 кв. м. е поставен вторият по големина часовник в света.

4) West Edmonton Mall в Едмънтън, Канада е най-големият търговски център в Северна Америка. Открит е през 1981 година от двама братя, емигрирали от Иран през 1959 година. От откриването си е бил разширяван 3 пъти и в момента е върху площ от 1 млн. кв. м. В продължение на 23 години (до 2004) е бил най-големият в света, а сега е на 5-то място. Поместени са над 800 магазина, воден парк, ледена пързалка, казино... Паркингът е за повече от 20 000 превозни средства, а на ден през мола минават... внимание! та да даааам!... 28 милиона посетители. Молът си има и "Галаксиленд" - най-големият закрит развлекателен парк в света с 24 влакчета и куп други атракции. В закритото езеро със соленоводна среда си живеят 4 тюлена, както и макет на кораба "Санта Мария" (най-големият от 3-те кораба, използвани за първото пътуване на Христофор Колумб).

Какво се случи с тях?

2010-12-13T11:58:00.016+02:00

В традициите на коледния филм е да присъства поне един малък сладур. Макар че част от лентите се превръщат в неостаряваща класика, която се припомня около всеки празник, артистите растат и се променят.

1) Маколи Кълкин (Macaulay Culkin)

Не помня Коледа без Кевин Макалистър да е останал сам или вкъщи, или в Ню Йорк. Въпреки на моменти бруталните сцени в стил "Том и Джери", "Сам вкъщи" (1 и 2) са емблематични за декември. В първата част Маколи Кълкин е на 10 години, а във втората - на 12. Типичен пример за хлапе, което всяка баба с удоволствие ще мачка и целува, той се превръща в една от най-големите филмови звезди през 1990, когато излиза "Сам вкъщи". По това време се сприятелява и с Майкъл Джексън, като често остава в имението "Невърленд". Години по-късно по молба на Майкъл Джексън става кръстник на двете му деца. С филмите "Getting Even With Dad" и "Richie Rich" през 1994 той получава 8 милиона долара - най-високият хонорар, изплащан дотогава на дете-звезда.

През 1995 родителите на Маколи Кълкин, които официално нямат брак, се разделят и започват да водят дела за попечителство върху седемте си деца. На следващата година Маколи заявява, че няма да приема никакви роли, докато нещата в семейството му не се успокоят. През април 1997 баща му отстъпва правата на майката.

На следващата година, вече на 18, Маколи се жени за актрисата Rachel Miner, но през 2000 се разделят. Причината - Рейчъл иска деца, а Маколи предпочита да се върне на снимачната площадка. В крайна сметка следващият филм с него излиза през 2003 - Party Monster. Следват още няколко роли, но нито една от тях не успява отново да върне огромното внимание върху него от 90-те години.

2004 е арестуван за притежание на марихуана. 2006 издава полубиографичната книга "Джуниър". В момента е сгоден за актрисата Mila Kunis.

2) Мара Уилсън (Mara Wilson)

Говорим ли за коледни филми, аз си имам един топ-топ-топ фаворит и това не е Love actually. Преди него стабилно стои най-магическата, откровена и нежна история - "Чудото на 34-а улица" (Miracle on 34th Street). Тук 7-годишната Мара Уилсън е уникално сериозна и разумна като малката Сюзън, която дава шанс на Дядо Коледа от магазина за играчки на майка й да я убеди, че е реален.

Първата й роля е в комедията "Mrs. Doubtfire" от 1993, където играе сладката малка дъщеря на Робин Уилямс и Сали Фийлд. След като добива популярност и с Miracle on 34th Street, третата й знакова роля е в "Matilda" от 1996, където си партнира с Дани Де Вито. По време на снимките 9-годишната Мара загубва майка си, която умира от рак на гърдата. Въпреки това, демонстрирайки професионализъм на 9 години, тя завършва филма. "Thomas and the magic Railroad" от 2000 слага край на детската й кариера. Според мен семейството й взема умното решение да й позволи да се фокусира върху училището и да си изживее нормално тийн годините. 2005 Мара Уилсън завършва училище за изкуства в Калифорния, а през 2009 се дипломира в Университета в Ню Йорк с актьорско майсторство. В интервю заявява, че не желае да бъде знаменитост (което обяснява защо никъде не могат да се открият скорошни нейни снимки). Но, допълва, че би участвала в нискобюджетни продукции.

3) Ерик Лойд (Eric Lloyd)

Чу се тропот, чу се шум, чу се някаква шетня... и таткото на Чарли стана следващият дядо Коледа в "Договор за Дядо Коледа" (The Santa Clause). В ролята на малчугана, който изненадващо посещава Северния полюс, е 8-годишният бонбон с големи бузи (тук разлигавеното захаросано описание е наложително, съжалявам) Ерик Лойд. Макар че като малък роли не му липсват, с порастването си се изгубва от медийния небосклон. Последният му филм е третата част на "Договор за Дядо Коледа" от 2000.

От минималната информация за него става ясно, че 2005 се записва да учи в Chapman University. Мълвата гласи, че се пробва и като вокалист на група. Но без видео или аудио документация. Интересен факт е, че е братовчед на актрисата Алиса Милано.

Motherhood - привидно един филм на ужасите

2010-12-04T19:29:00.016+02:00

Съдейки по коментарите, "Майчинство" е отказал безброй интернет потребители да имат някога деца (в краен, много краен случай едно било напълно достатъчно).

Виновна за бъдещия демографски срив е героинята на Ума Търман.

Ето я - Майката (непременно с голямо "М"), която е имала неблагоразумието да роди две деца. Засега филмът явно се очертава като драма. Но тя ги отглежда в апартамент насред Ню Йорк. Усещате ли как се задава мистерията. Веднага ще попадне в жанра "ужаси", след като разберете, че в сградата й няма асансьор, не винаги може да разчита на колата си (гръм и мълнии!) и мъжът й често работи, вместо да й помага.

Още щом започнах да гледам филма, се зачудих "Защо го подминавах толкова време?". Разбира се, заради ниския рейтинг в imdb.com и лошите коментари. Два очевидно фалшиви критерия, защото "Майчинството" се оказа един от най-вълнуващите, динамично-увлекателни и трогателни филми, които съм гледала.

В рамките на час и половина историята се завърта около един, почти, обикновен ден от живота на майка с две деца, която "не работи". Вместо това тя следва непрекъснато предварително подготвени километрични "да направя" списъци. "Бивша обещаваща млада писателка", днес тя продължава своята страст чрез публикуването на "мамо-ари" в блога си "Самоличността на Бьорн". Накратко, мамчето се чувства леко поизгубено измежду странните, напълно отдадени на децата си майки по детските площадки, перфектните жени с идеалния на пръв поглед живот, които й напомнят, че в сутрешната суматоха е излязла по пижама, и собствения й съпруг-журналист, който критикува последния написан от нея текст.

Но, както вече споменах, това не е съвсем обикновен ден. Никак даже. Това е последният ден, в който голямата Клара е на 5 години. След като взема тази снимка за спомен, мама поема по безкрайните си задачи, измежду които и да подготви прекрасен 6-и рожден ден. И, отново както споменах, "Майчинството" си е филм на ужасите, особено след като се налага да караш колело в Ню Йорк, поела 20 торби с покупки и - торта!

За последен път - както казах, Motherhood е филм на ужасите, но само привидно. Всъщност ми изглежда много реален. Героинята на Ума Търман не е от онези дразнещо перфектни по холивудски майки от предградията, които почистват огромния си хол, облечени с рокля на Версаче и, задължително, перлите на прабаба си. Нюйоркското мамче дебне гигантските разпродажби на дрехи, случва се да пропуши от нерви, дори и... псува понякога. Не е в час с последните тенденции във възпитаването на децата нито държи да ги предпазва на 99% чрез странни костюми от вредните слънчеви лъчи. Нюйоркското мамче си има и един много реален съпруг (в лицето на прекрасния Антъни Едуардс), който тича по своите си задачи и се случва да забрави, че съпругата му също има нужда от време за себе си.

В крайна сметка, в "Motherhood" трогателните дребни жестове са толкова много, че някак тотално разсейват идеята за "ужасията" на майчинството. И сякаш дори нещо толкова елементарно като миялната машина може да направи едно голямо чудо в точния момент.

(В чест на моята най-любима Мама, която не само, че се е престрашила да има две деца, но и утре има рожден ден!)

От помещение до дом с 5 трика

2010-11-17T21:21:00.012+02:00

Помните ли руската комедия "Ирония на съдбата или честита баня" от 1975? Филмът започваше с кадри от типичната за времето соц архитектура - лишена от индивидуалност и абсолютно еднаква. В резултат подпийналият Женя, точно в навечерието на новата година, обърка собствения си московски апартамент с абсолютно идентичен в Санкт Петербург. Днес дизайнери от цял свят работят упорито в жертвоготовен опит да ни спестят подобни куриозни случки :) Та ето 5 хрумвания, с които можем да се отличим:

1) Като човек израстнал в стая с тапети, най-голямата ми мечта беше да драскам по стените. Естествено, категоричната забрана не ми позволи да стигна по-далеч (а и фактът, че трябваше да измисля нещо наистина гениално, което да не ме дразни, щом го погледна след 2 години). Тапетите изчезнаха още миналия век (след като преминаха злополучно през backstreet boys-фазата ми), а новият дойде с оригиналната боя Idea Paint, която превръща всяка гладка повърхност в подходяща за писане с маркери. Необходим е само един пласт, който издържа 5 години без да се напуква, лющи или зацапва. Написаното се трие лесно, не оставя следи, а повърхността е гладка като лист. Премахването е лесно - просто се боядисва отгоре. Поредната добра новина е, че може да развивате въображението на хлапета (а защо не и вашето), да оставяте малки (или големи) бележки на половинката, да изпишете по стените любимите си цитати, да си направите автопортрет, да се опитате да направите комикс и т.н. без да унищожите нито едно дърво ;) Е, има и лоша новина - засега продуктът не се доставя в Европа. Но да приемем, че ключовата дума е "засега".

2) Ако ще е дом, да е рошав. Затова - ако обичате снимките, не се ограничавайте с 2-3, скучно поставени на секцията. Фотографът Бенджамин Лотън разработи за потребителите на Facebook услугата "Приятелски постер" срещу сумата от $20 за изработка и още $15 за доставка до всяка точка извън САЩ и Канада. Идеята е проста, но ефектна - влизате в страницата www.printingfacebook.com и избирате приятелите, които искате да виждате всеки ден. След това задавате настройки за цвят на фона, големина на постера и разстояние между снимките, поръчвате и чакате да получите висококачествен плакат.

3) Да речем, че сте от онези нежни същества, които мечтаят за Париж, имат перли, поне една дизайнерска рокля (може би на Дафне?), обувки на неприлично висок ток (дори и да не ги носят) и обикновен кафяв гардероб, който е в разрез с необикновената им същност. Нищо фатално. Малката черна рокля на Джъдсън Бюмонт е от онези дизайнерски мебели, които веднага изстрелват и най-обикновеното жилище в орбитата на домовете-произведения на изкуството. Артистичното решение функционира като нормален шкаф с чекмеджета, който без проблем може да се закачи навсякъде. Защото всяка жена се нуждае от поне една малка черна рокля в гардероба си.

4) Ако мислите, че аудиокасетите са демоде, си спомнете за грамофонните плочи. Естонският дизайнер Павел Сидоренко има предложение какво може да се случи с албума на Лили Иванова - часовник. За не толкова чевръстите, на които само идеята не стига, съществува опцията да си поръчат срещу 33 евро, в които влизат цената на часовника и доставката за страни в Европа.

5) Едно време имах най-сладката касичка-прасе на света. Откакто ми се наложи да я счупя, за да си изкарам парите, не съм поглеждала с желание към друга. Но времената се менят, а с тях и спестовните аксесоари за дома. Немската фирма Ding 3000 е разработила забавния продукт Duel Savings Bank. Направена от порцелан, касичката включва две отделения с отделни процепи за монети. По пълното отделение се накланя на принципа на везната, а изписаното върху него име може да се гордее със спестовността си. Най-добрата новина е, че когато се напълни, няма нужда да се чупи - просто се отделя червеното капаче от силикон. Алилуя!

Ноемврийското изкушение Maurice Tabard

2010-11-11T22:43:00.008+02:00

Убедена съм, че един ден стените в моя дом ще си имат малко картини и много фотографии. Влюбена съм в това изкуство. Не става въпрос за пейзажни снимки - мил спомен от красиво място. Пленяват ме фотографиите с герои, тези, които се заиграват със сюжети, мимики, жестове, сенки, цветове, контраст, фокус и т.н.

Maurice Tabard е сред моите пленяващи фотографи. Роден е в Лион, Франция на 12 юли 1897. Семейството му е било заможно - баща му притежавал фабрика за коприна и именно заради неговата работа цялото семейство се мести в Ню Джърси, САЩ през 1914. Там Maurice учи текстилен дизайн през деня и изкуство, главо изобразително, вечер. Постепенно фотографията го увлича и той взема уроци от Емил Брюнел в Нюйоркския фотографски институт през 1916.

Периодът 1922-1928 преминава за него като портретист в Bachrach Studio в Ню Йорк. Връща се в Париж през 1928, където на свободна практика се занимава с модна, портретна и рекламна фотография. Под влиянието на Ман Рей и Рене Магрит започва да експериментира с различни техники - множествена експозиция, соларизация, фотомонтаж...

За съжаление, голяма част от тогавашните му работи, включително целият му архив от негативи, са изгубени по време на Втората световна война.

През 1948 се връща за кратко в САЩ, където работи за Harper's Bazaar.

1951 се прибира във Франция и до 1960 работи на свободна практика за Vogue, Marie Claire, Elle, Jazz Magazine...

1980 се премества в Ница, където умира на 23 февруари 1984.

Голямото Хелоуинско чудене

2010-10-30T12:02:00.007+03:00

Може да нямам тиквен фенер, но поне от страшния филм няма да се лиша. Дори и да го гледам сама (май за първи път). Е, ето какво препоръча imdb.com:

-> Сладкишчо или Candyman. Супер идиотско име за страшен филм, което може би значи, че е голяма психария?

Кажи-речи нов, от 1992. Студентка решава да пише за местните легенди и митове и така научава за Сладкишчо - еднорък мъж, който се появява щом кажеш пет пъти името му пред огледало. Очевидно Хелън е печена мацка, която не се връзва на историите и предупрежденията, продължава да се рови и в крайна сметка - честит празник, започват убийства!

Отзивите са добри... като че ли е по-скоро психария, отколкото безсмислени ужаси. Звучи обещаващо.

-> Детска игра или Child's Play... психария с детски играчки.

Изглежда забавно филмче на ужасите от 1988. Някакво хлапе получава куклата, за която е мечтало. Но от къде да знае, че сега му се е паднало да научи "по трудния начин" да внимава какво си пожелава. Логично с този нож в ръка, куклата се оказва кофти подарък. Като че ли не ме грабва чак толкова. (И стига бе... тази кукла от самото начало изглежда ужасно)

-> Нещо, което очевидно се води истинска класика на филмите за Хелоуин... с оригиналното име - Хелоуин/ Halloween :)

Версията от 1978. Историята започва в нощта на Хелуин, 1963, когато полицията открива 17-годишната Джудит Майерс намушкана до смърт от 6-годишния си брат. Хлапето е затворено, но след 15 години духва точно на Хелоуин, а психиатърът му хуква по следите.

Има и римейк от 2007, за който също отзивите са добри (плюс продължение от 2009, а има и оригинално продължение от 1981)

Джиджи-биджито-то на Стефан Вълдобрев в София и...

2010-10-25T13:40:00.007+03:00

След последните два изнервени дни се нуждаех от нещо различно.

(бих ви казала "приятно слушане", но след като никъде не намерих песента, споделям само нейния текст)

София
Музика: Стефан Вълдобрев
Tекст: Стефан Вълдобрев
Аранжимент: Стефан Вълдобрев

Гледай, гледай София:
София - атрофия.
Късна есен - кафява плява.
Глъч и врява, шум и врява.

Жълтите павета,
Златните кубета,
Шарените кестени,
Небето -
Няма синева, цялата земя
Във мъгла.
Мостът на орлите,
НДК - дори и то,
Шарените улици -
Скрити,
Няма синева, цялата земя -
Във мъгла.

София, София...

Искам моето момиче да разхождам -
Събота - във парка,
Неделя - из града.
Искам жълтите павета,
Златните кубета
Да блестят - слънчева
Светлина над София.

И още
Искам по шарените
Улици да бродим,
Смешни чадъри да
Въртим в ръце,
Старомодни господа и
Меланхолни госпожи
Закачливо да ни казват "Добър ден!",
А после ние с моето момиче
Вкъщи да се приберем.
И там
Да правим джиджи - биджи,
Да правим джиджи - биджи...

(чудесна снимка на Мая Новоселска и Камен Донев, ей така за настроение)

А кога за последно чухте тази:

Обичам те, мила
Текст: Стефан Вълдобрев и Камен Донев
Аранжимент: Стефан Вълдобрев
Изпълнение: Стефан Вълдобрев, Камен Донев, Мая Бежанска

Имам бели маратонки
И изтъркани джинси.
Ще те чакам мила
Стар'загорската гара.

О-о-обичам те,
Обичам те, мила
Със бели маратонки
И изтъркани джинси.

Влакът идва в късен час,
От любов съм окрилен
И за тебе пея аз
Ти - звезда на моя ден.

На морето, на небето,
На Земята, на реката,
На любовната могила
Ще те целувам, мила.

(приятно слушане и припяване)

Роден в Стара Загора на 20 май 1970, Стефан Вълдобрев завършва НАТФИЗ в класа на проф. Киркор Азарян и Тодор Колев. През 2007 специализира кинорежисура в академията FAMU в Прага, Чехия (любопитен факт за киноманите - там завършва филмова режисура Емир Кустурица).

И малко цифри за интелектуален разкош:

-> изиграл е повече от 40 роли на театрална сцена;

-> участвал е в 8 игрални филма;

-> композирал е оригиналната музика за 65 театрални спектакъла, 8 игрални и 4 документални филма;

-> има издадени 9 албума с авторски песни.

Със съпругата си Яна, която е адвокат, имат дъщеря - Мария.

Повече информация -> на официалния сайт на Стефан Вълдобрев.

"Имаш ли блог?", издателство "Лик" и вече моята книга...

2010-10-21T14:44:00.004+03:00

... "Бизнес мисленето. Лидерство и вдъхновение" на Пол Слоун.

Признавам си, че, когато си я поисках, бях далеч по-заинтригувана от този тип литература. След това книгата се забави, а около мен се случиха разни неща, които ме... отдалечиха от идеята да ставам "бизнес дама". И тъкмо когато нещата бяха сериозно помръкнали, навън заваля, а аз намерих бележка в пощенската кутия за получен малък пакет.

Тази сутрин приключих с книгата, навън пак вали, но вместо да се оплакваме и обиждаме есента ви предлагам да поговорим за... искрата. При мен тя пак се запали, защото:

"бездействието не е възможност" (Джордж У. Буш)

Замислете се за момент върху това. Колко често бездействате - оставяте се на течението, лишавате се от всякакви мечти и забравяте да си поиграете с най-добрия приятел на човека - мозъка (защо не?).

Именно "Бизнес мисленето" се оказа книгата, която ме побутна да се събудя. Сега няма да ви убеждавам, че това е революционна книга. Сигурно не е... да, тя също обяснява като за първолаче онези елементарни неща, които ги има във всяка книга по темата. Но пък се чете толкова лесно, увлича приятно с любопитни примери и в началото на всяка глава удря по едно силно приятелско рамо с по някой цитат като... "Проблемите са само възможности в работно облекло" (Хенри Кайзер).

Книгата набляга върху новаторското мислене и насърчаването на изобретателността. Мен лично ме зарадва главата "Приветствайте провала" :) И (като любител на книгите на Агата Кристи) ме спечели със загадките в края на всяка глава. Викат им "латерални" задачки, т.е. проблеми, при които се налага да се мисли нестандартно и да се прилагат новаторски подходи.

Подарявам ви едно размърдване на мозъка

(защото "бездействието не е възможност" ;):

"С какво можете да си изсушите косата, да окосите тревата и да вдигнете колата?"

Ако искате и вие да станете част от инициативата "Имаш ли блог?" на издателство "Лик", щракнете тук.

"Къде ли пичът си е оставил телефона?

2010-10-19T12:20:00.010+03:00

Днес вече правят проклетите апарати така мъндзърки, че по невнимание можеш да ги вдишаш и след това дълго да се чудиш защо звънят бронхитите ти."

Дзър-дзър. Никакъв отговор. Следва съобщение, което заплита цялото действие в романа "Сърцебиене" на Илдико фон Кюрти.

Амели Кукличката Щурм представя себе си в цялата си нелепо-женска светлина, докато ден преди да навърши 32-я си рожден ден обмисля дали не е крайно време от индивид с "добър характер и лоша фигура" да се преобрази в такъв с "лош характер и хубава фигура". За целта ще даде на приятеля си с аристократично потекло и почти звезден медиен статус неприятен урок по женска истерия, ще поеме на път с любимото куче на предната седалка и ще изживее два дни, люшкайки се между старото и новото.

Междувременно ще се впусне в спомени, където ще вмята разни такива:

"Бенте Йохансон, както вече ви казах, по професия е недохранена... Вероятно поради копнежа й да даде сериозен облик на заниманията си последното предложение, което прие, бе да се съблече за "Плейбой".

"Безумно трогната гледах към камъка на "Булгари". Пръстенът ми бе съвсем точен, стоеше перфектно. Всичко щеше да бъде перфектно, ако... да, ако не бях объркала цветовете при теста за бременност."

Поздравете ме - мисля, че това беше първият ми "чиклит". Идеалната книга за разпускане. Толкова много се смях, на толкова места се припознавах и на още толкова виждах типичните нелепи моменти за Бриджит Джоунс... Няма нищо, абсолютно нищо общо с любимите ми книги - никакви големи любови а ла Ремарк, брилятно заплетени сюжети а ла Кундера, сърцераздирателни истории а ла Хосейни, логически загадки а ла Кристи. Но има смях, много женски смях. И какво лошо има в това?

Тази книга ме навежда на мисълта за онова позьорство от типа "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място". С други думи това е един от онези романи, които в никакъв случай не трябва да си признавате, че сте чели. А ако направите тази грешка, поне не казвайте, че ви е харесала. Веднага я анатемосайте, отречете и заявете, че пристрастеното ви към Достоевски читателско същество е било болезнено наранено от този съвременен повърхностен драскачески опит. В противен случай рискувате да ви се случи нещо лошо - да изхвърчите може би безвъзвратно от редиците на "може би умните" и да си останете "емоционално същество, глуповато и русо по природа".

Защо си признавам, че я четох, хареса ми и бих прочела още от романите на Илдико фон Кюрти? Защото по-подтискаща гледка от "Ощипан интелектуалец на не-интелектуално място" е само широко скроеният щастливец, който се маскира като такъв. Цяла година опитвах и мога да заявя - не ми се отдава. Докато "примерните" запълват свободното си време с постановки по Бекет, препрочитане на пиесите на Брехт, сладко се приспиват с Кафка и гледат на кино само филми като "Антихрист", аз хапвам доволно пуканки (по дяволите, обичам да хрупам {тихичко} нещо в киното) докато Бътлър гони Анистън в "Ловецът на глави", залитам по пиеси като "Вечеря за тъпаци" и... все още смятам Cosmopolitan за по-зарибяващо четиво от в. "Култура". А от вчера в дългия черен списък попадна още един "грях" - запалих се по "чиклит"-а. Дали тази година дядо Коледа ще ми донесе подарък?

Родена на 20 януари 1968 (почти водо-лейка), Илдико фон Кюрти e от Аахен, Германия. Автор е на седем романа, всички със статут "бестеселър" в Германия и преведени на 30 езика. Героините в романите й са модерни млади жени, които с хумор и самоирония се справят с живота си. От 1996 до 2005 г. Илдико е редактор на раздела "Култура и развлечение" в сп. "Щерн". От 2009 г. е автор на колонка в сп. "Бригите".

Съпругът й, Свен Михаелсен, е дългогодишен репортер и автор за сп. "Щерн", където и се запознават. През 2006 той публикува книгата "Starschnitte", през 2008 става главен редактор на сп. "Vanity Fair". В момента е автор и в "Zeit", "Spiegel", "Neon" и швейцарското "Weltwoche".

Заедно живеят в Хамбург с двамата си сина - Габор и Ленърд.

На български са издадени книгите "Нощна тарифа" и "Сърцебиене".

По романа "Нощна тарифа" е заснет филм -> цък.